Определение № 3004 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 749/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на М. С. С., чрез адв. Ив. И., срещу постановеното в производство по чл. 109 ЗС решение № 1459 от 24.11.2023 год. по въззивно гр. д. № 1893/2023 год. на Пловдивския окръжен съд.

С него е отменено решението от 16.05.2023 год. по гр. д. № 5087/2021 год. на Районния съд в гр. Пловдив за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и вместо това касаторката е осъдена да премахне частта от изградения слънцезащитен навес за паркиране на автомобил, разположен в западната част на поземлен имот с идентификатор № *, посочен в схемата за поставянето му като постройка, означена под № 2, с размери по схемата 215см/800см/507.5см, която опира до западната стена на апартамента на ищците П. Н. Б. и Т. О. Б. с идентификатор № *** по действащата КК и КР на [населено място] с адрес: [населено място], [улица], както и е осъдена да заплати на ищците направените в производството по делото разноски.

Съгласно мотивите към въззивното решение, искът се основава на твърденията за това, че поставеният от ответницата навес пречи на ищците да обслужват западната страна на сградата – твърдят, че не могат да преминат, не могат да извършат СМР, а при обилни дъждове водата от навеса се излива в стената, в която прониква влага и компрометира мазилката. Ответницата на свой ред поддържа, че навесът е изграден на законно основание, в съответствие със строителните правила и норми, като по никакъв начин не възпрепятства упражняването на собственическите права на ищците.

Прието е от въззивния съд от правна страна, че условие за успешното провеждане на негаторният иск е да бъде установено по делото осъществяването на противоправни действия от страна на ответника, които да създават пречки за ищците да упражняват в пълен обем правото им на собственост. Доколкото негаторният иск не съдържа презумпция, че всяко неоснователно действие неминуемо довежда до накърняване, засягане, застрашаване или увреждане на притежаваното от ищците право на собственост, то за уважаването на претенцията е необходимо да се докаже, че конкретното действие/бездействие на ответника обективно смущава, пречи на собственика да упражнява правата си.

По делото е посочено като безспорно, че ищецът Т. Б. е собственик на граничещия с процесния навес апартамент в жилищната сграда, а ищцата П. Б. е притежател на ограничено вещно право на ползване върху същия имот. Ответницата е собственик на друг самостоятелен обект в същата сграда, както и на самия поземлен имот, в който тя е изградена. В дворното място откъм западната фасада е поставила два слънцезащитни навеса, имащи характер на временни преместваеми съоръжения по одобрени схеми съответно от 07.04.2004 год. и 02.09.2014 год.

Въз основа на изслушаното по делото заключение на вещо лице - архитект, е възприета констатацията, че вторият навес /граничещ с фасадата и апартамента на ищците/ е монтиран в отклонение от проекта част „Конструктивна“, одобрен през 2014 год. – стоманените колони и покривът са на отстояние 15 см. от западната фасадна стена на сградата, вместо да са долепени до фасадата. За да приеме за основателен предявения иск съдебният състав се позовава на уточнението на вещото лице от неговото изслушване в открито съдебно заседание, според което, когато има изпълнение на по-нисък покрив към по-висока от него стена, то тогава бордът на покрива следва да се реализира долепен до стената така, че да няма отвор, в който да попада дъжд и да компрометира стената и съответно да създава възможност за допълнителни пръски. Намира, че данните за наличие на влага, подкожушена мазилка и мухъл по западната и южната фасади кореспондират на изслушаните показания на свидетелката К., която сочи, че именно след монтирането на втория навес през 2013-2014 год. в дома на ищците са започнали течове и подкожушвания. С тези мотиви, въз основа на цялостната преценка на събраните доказателства, въззивният съд обосновава извода, че монтираният втори навес допринася за влошеното състояние на западната стена на ищците, изразяващо се в наличие на влага, подкожушена мазилка и мухъл. За основателно приема и твърдението на ищците, че навесът им пречи да обслужват западната страна на сградата, тъй като отстоянието от 15 см. обективно не позволява извършването на СМР, което по заключение на вещото лице би било възможно единствено при временен демонтаж на навеса.

При тези съображения за уважаване на предявения иск за премахване на изградения втори навес в дворното място към жилищната сграда касаторката навежда доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на въззивното решение – касационни отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с практиката на ВС и ВКС по въпросите:

1. „При иск по чл. 109 ЗС търсената от ищеца защита трябва ли да съответства на извършеното от ответника нарушение и ако в хода на делото се установи възможност нарушението да бъде отстранено чрез защита с по-малък интензитет, трябва ли съдът да постанови решение, с което да даде такава защита, а не исканата от ищеца, дори това да не е съобразено изцяло с формулирания в исковата молба петитум?“;

2. „Счита ли се за доказана, при условията на пълно и главно доказване, причинно-следствената връзка между едно състояние, действие или бездействие и конкретна вреда, когато в доказателствата по делото се съдържат данни за друга възможна причина за вредата, различна от тази, която съдът е приел за установена?“;

3. „Когато по делото са събрани противоречиви доказателства, относими към установяването на един и същи факт, съдът длъжен ли е да се мотивира защо дава вяра на едните и не дава вяра на другите?“;

4. „Счита ли се за включен в предмета на делото въпрос, на който първоинстанционният съд не е дал правна квалификация, който не е посочил като спорно обстоятелство между страните и по отношение на който не е разпределил доказателствена тежест в доклада по чл. 146 ГПК, съответно и въззивният съд не е сторил същото в разпореждането по чл. 268 ГПК?“;

5. „При предявен иск по чл. 64 ЗС съдът длъжен ли е да определи каква е прилежащата площ, необходима за достъп и обслужване на сградата, респ. на самостоятелния обект в нея, а когато с експертизата са представени няколко възможни варианта на това право, съдът длъжен ли е да постанови в решението си кой е правилният вариант?“.

Жалбоподателката се позовава и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК поради противоречие между посочените твърдения на страните и очертания от съда предмет на доказване, противоречие между обсъдените доказателства и фактическите изводи, както и на противоречие между приетите за установени факти и тяхната правна квалификация.

Искането е за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение по същество на спора, с което да се отхвърли изцяло предявеният иск и да се присъдят сторените в цялото производство разноски.

Ответниците по касация П. Н. Б. и Т. О. Б., заедно представлявани от адв. М. С., оспорват жалбата в писмен отговор по съображения за неоснователност и необоснованост на поддържаните предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение.

След преценка настоящият съдебен състав на II г. о. на ВКС намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално-легитимирано лице и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по релевираните предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол съобразява следното:

Не се констатира наличие на нарушения, които да обуславят извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Произнасянето е извършено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба, съобразно очертания от страните обхват на проверката, в рамките на предмета на спора и след обсъждане на релевираните оплаквания и доводи.

Липсва основание за допускане на обжалваното решение и в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Т. е. такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Разглежданата хипотеза не попада сред изброените.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения материалноправен въпрос: „При иск по чл. 109 ЗС търсената от ищеца защита трябва ли да съответства на извършеното от ответника нарушение и ако в хода на делото се установи възможност нарушението да бъде отстранено чрез защита с по-малък интензитет, трябва ли съдът да постанови решение, с което да даде такава защита, а не исканата от ищеца, дори това да не е съобразено изцяло с формулирания в исковата молба петитум?“ Въпросът е поставен във връзка с оплакването за нарушение на материалния закон, но същият не е обусловил решаващата воля на въззивния съд в обжалваното решение - изводите на съда за основателност на негаторния иск са обосновани с констатацията за наличие на пречки за ищците да упражняват в пълен обем правата си върху жилището в сградата поради поставянето на спорния навес № 2 в нарушение на изискванията в конкретния случай, установени от експертизата. Произнасянето на съда, с оглед диспозитивното начало в процеса, е обусловено от заявеното от ищците искане за защита, като в предмета на делото не е въведен въпрос за съответствието й с твърдяното нарушение, напротив – искането е за премахване на навеса, който компрометира стената на жилището на ищците, които твърдения съдът приел да са установени в производството при направения цялостен анализ на доказателствата. Както се приема в практиката, негаторният иск по чл. 109 ЗС е средство за защита срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което макар и да не накърнява владението, ограничава, смущава или пречи на допустимото пълноценно ползване на имота от неговия собственик според неговото предназначение. Съобразени са предпоставките за уважаване на този иск - по делото е установено наличие на неоснователно действие от ответницата – поставянето по установения начин на спорния навес за паркиране на автомобил и това именно действие пречи на ищците - собственици да упражняват пълноценно своето право на собственост върху жилището им в сградата, като преценката дали начина на поставянето на навеса до сградата причинява неудобства и смущения, по-големи от обикновените, се преценява във всеки конкретен случай, въз основа на доказателствата. Тази преценка на въззивния съд може да се проверява при разглеждане на спора по същество, при допуснато касационно разглеждане на делото, което обаче не може да се обоснове и с поставените от касаторката процесуалноправни въпроси, касаещи правилността й. Начинът на формулиране на въпросите обективира оплакването на касаторката срещу направените от съда изводи относно наличието на причинната връзка между поставянето на навеса, разстоянието до сградата и причиняването вследствие на това на вреди върху стената, мазилката, появяването на влага и мухъл. Както е разяснено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на доказателствата. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение, поради което и останалите, посочени в изложението въпроси, не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Горните съображения са относими и по въпроса, свързан с приложението на чл. 64 ЗС, като следва да се допълни, че въззивният съд не се е произнасял по иск на ищците, като собственици на обект в сградата, да се ползват от земята, дотолкова, доколкото това е необходимо за използването на жилището според предназначението му. Съдът се е съобразил с процесуалния закон и съдебната практика относно определяне на правното основание на иска въз основа на твърденията на ищците и заявеното искане, които в случая обосновават търсената защита с иска по чл. 109 ЗС, по който е и произнасянето на въззивният съд. Действително, правата на собственика на обект в сграда по отношение на дворното място са такива по чл. 64 ЗС, като същите предполагат определено съдействие от страна на собственика на земята, който следва да търпи някои ограничения. При наличие на пречки от негова страна суперфициарният собственик може да осъществи правата си и по реда на чл. 109, ал. 1 ЗС.

Въз основа на тези съображения настоящият състав счита, че не са налице релевираните от касаторката основания за допускане на касационно обжалване, а с оглед на този изход на делото тя следва да понесе направените от другата страна разноски в размер на 1 200 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.

Водим от горното, съдът