Определение № 899 от 19.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1633/2018 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от М. В. Х. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат И. против въззивно решение № 10 от 29.12.2017г. по в.гр.д. № 696 по описа за 2017г. на Окръжен съд Велико Търново, с което е отменено в обжалваната част решение № 239 от 15.06.2017г. по гр.д.№ 2099/2016г. на Районен съд Горна Оряховица и вместо това е постановено друго, с което е предоставено упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете Н. М. В., [дата на раждане] на майката К. Г. Х., определено е местоживеенето на детето при майката, определен е за бащата режим на лични контакти с детето: всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 9.00ч.в събота до 18.00ч.в неделя, като вземането и връщането на детето Н. следва да се извършва от и в дома, където тя живее, както и тридесет дни през лятото, когато майката не е в платен годишен отпуск, осъден е бащата да заплаща на детето Н., чрез неговата майка и законен представител сумата от 150лв., ежемесечна издръжка, считано от 7.07.2016г.до настъпване на законни основания за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска от датата на падежа до окончателното изплащане и са определени следващите се такси и разноски. В изложението си касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по чл.280 ал.2 ГПК, по следните два въпроса: 1. При решаване на въпроса на кого от родителите следва да се предостави упражняването на родителските права, следва ли съдът да изходи от интереса на детето и да прецени всички установени конкретни обстоятелства по делото, неизчерпателно посочени в ППВС № 1/1974г. на ОСГК на ВС или е достатъчно да обсъди само част от тях? и 2. Следва ли съдът да възприема и обосновава решаващите си мотиви с обясненията на страната, които тя е дала във връзка с изгодни й факти и обстоятелства?. Позовава се на противоречие на възизвиня акт с постановеното в решения № 152 от 18.06.2012г. по гр.д.№ 1066/2011г. на ІІІ г.о. и № 470 от 9.11.2012г. по гр.д.№ 1156/2011г. на ІV г.о. Счита, че доколкото не е съобразен с интереса на детето, въззивният акт е очевидно неправилен /защото е постановен в противоречие с установената съдебна практика и без обективна преценка на всички установени по делото факти/. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното: С определение № 210 от 26.06.2018г., на основание чл.229 ал.1 т.6 ГПК, пред вид позоваването на основанието по чл.280 ал.2 ГПК, с оглед образувано пред К. съд т.д.№10/2018г., производството по делото беше спряно. Към настоящия момент е налице постановено решение № 15 от 6.11.2018г., обнародвано в ДВ, с което е отхвърлено искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл.280 ал.2 изр.3 ГПК в частта: „.както и при очевидна неправилност”. Така постановеното решение, с което се отстраняват пречките пред движението, съгласно чл.230 ал.1 т.1 ГПК, е основание за възобновяване на производството. Съгласно ал.3 от цитираната норма, и доколкото същото следва да продължи от онова действие, при което е било спряно, следва съдът да се произнесе по допустимостта на подадената касационна жалба. В. съд е приел, че и двамата родители притежават родителски капацитет да упражняват родителските права по отношение на роденото от брака, през 2012г., дете Н.. След съпоставка между изготвените социални доклади /този от 15.05.2017г. и предходните два/ и след обсъждане на ангажирани гласни доказателства пред първата инстанция, въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че „семейната обстановка при майката не е спокойна и че тя създава какъвто и да е риск за отглеждането на детето”. Позовава се и на изготвена пред въззивния съд психологическа експертиза, съгласно която „детето има емоционална връзка и общи преживявания и с двамата родители”. Решаващите мотиви за предоставяне на родителските права на майката са свързани с извода на съда, че майката е тази, която съзнава отговорно ролята на двамата родители в процеса на изграждане и развитие на детето като пълноценна личност, особено с оглед неговата възраст и пол и не възпрепятства контактите с другия родител, за разлика от бащата, който „създава пречки и ситуации с цел да осуетява контакта на майката с детето”. Акцентира на следните случаи – по време на коледните празници през 2017г., при който бащата е взел детето след уговорка с майката, не го е върнал, а е подал молба за промяна на привременните мерки, демонстрирал е незачитане на постановените по делото първоначални привременни мерки, бил е дезентересиран от детето по време на фактическата раздяла на страните, демонстрирайки активност едва след подаване на искова молба от страна на ищцата и на изявлението на бащата при изслушването, че по негово мнение майката не може да се грижи за детето, не може да му осигури образование и не може да помогне детето да се изгради като независима личност. Отделно въззивният съд е преценил, че родителските права следва да се упражняват от майката и поради наличие на изградена силна емоционална връзка на детето Н. с второто дете на майката, Д., родено след раздялата й с ответника. Определеният режим на лични отношения с бащата е стандартен, а мотивите за близкият до минималния размер на издръжката от 150лв., са с оглед разпоредбата на чл.143 ал.2 СК, предвиждаща задължение на родителите да издържат своите ненавършили пълнолетие деца, независимо от това дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Съгласно ППВС № 1/1974г., при решаването на спора относно упражняването на родителските права върху ненавършилите пълнолетие деца при развод, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага, като повечето от тези критерии са посочени и в чл.59 ал.4 СК. В цитираното Постановление на ВС изрично е посочено, че са от значение не отделните, а съвкупността от релевантните за случая обстоятелства, което задължава съдът да извърши комплексна преценка на всички установени в конкретния случай относими факти, давайки самостоятелна оценка на възпитателските качества на всеки един от двамата родители, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето (не само като заявление, но и като реално предприети действия за това), изследвайки към кого от двамата родители в по-голяма степен детето е привързано, както и дали родителят разполага с помощта на трети близки до детето лица, на които при нужда може да разчита, съобразявай социалната среда, в която предстои да живее детето след развода /включително бит, нрави, схващания, манталитет на обкръжаващите родителя лица/, жилищно-битовите условия на живот, финансовите възможности, начин на живот, пол и възраст на детето /вж.решения по гр.д.№ 327/2018г. и гр.д.№ 1332/2018г., двете на ІV г.о./ В конкретният случай, въззивният съд, видно от гореизложените мотиви, е обсъдил само част от релевантните за случая въпроси – фактът, че майката не възпрепятства контактите с другия родител и емоционална връзка на детето Н. с второто й дете, Д.. Съдът въобще не е обсъдил, въпросите свързани с: 1.полаганите грижи и отношение към детето, 2. демонстрираното желание на родителите да отглеждат и възпитават детето, 3. привързаността на детето към родителите, 4. възможността трети лица да оказват помощ при отглеждането и възпитанието на детето, 5. социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, 6. жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Не е съобразено, че страните са във фактическа раздяла от м.01.2015г., когато съпругата е напуснала семейното жилище. Заживяла е с друг мъж и през 05.2016г.е родила второто си дете, Д.. Първоначално детето Н. е живеело с майка си в [населено място], в дома на мъжа, с който е съжителствала /св.Г./, като през този период бащата не е посещавал детето и не е давал издръжка. По нейна молба, поради възникнали проблеми между нея и мъжът, с когото живеела, от м.04.2017г. бащата е поел грижата за Н.. От тогава /година и половина/ тя живее при него в [населено място], в семейната къща на неговите родители, където посещава детска градина, а майката поддържа връзка с детето само по телефона. В мотивите си въззивният съд не е обсъдил и приетите от него нови доказателства - социален доклад и съдебно-психологическа експертиза. Съгласно доклада Н. поддържа много добри взаимоотношения с баща си и с жената, с която той живее. При тях детето се отглежда „в тиха и спокойна среда”.Битовите и хигиенните условия са отлични, като бащата „планира да извърши ремонт и да обзаведе една от другите стаи за нуждите на Н.”. За детето е осигурена „сигурна и безопасна среда”. Същевременно, по делото няма никакви данни за условията и средата, при които живее майката, като е безспорно, че тя не разполага със собствен недвижим имот, а живее при друго лице, във взаимоотношенията с което е имала проблеми. В. съд не е обсъдил и съдебно-психологическата експертиза, съгласно която: се наблюдава „напрегнатост и тревожност у детето по отношение семейната среда на майката” и че Н. „преживява семейната среда на майката като конфликтна”, като „конфликтът е между възрастните”/вж.стр.8 от заключението и 42 от материалите по делото/. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради евентуално противоречие на въззивния акт с ППВС № 1/1974г., поради което