Определение № 3675 от 22.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 814/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5127/21.12.2022 г. на Е. Х. Р. и С. М. Р.,с.С., [община], подадена чрез адвокат В. З., срещу въззивно решение № 203/14.11.2022 г. по в. гр. д. № 205/2022 г. на Окръжен съд - Разград.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите относно задължението на съда да следи за допустимостта на обжалваното решение, както и относно задължението му да мотивира решението си като прецени и обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, отговори на наведените в жалбата оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд и за необоснованост на неговите фактически и правни изводи.

Ответникът по касация Х. Р. Ю.,гр.Д., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество.

Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260011/27.05.2022 г. по гр. д. № 902/2019 г. на Районен съд - Исперих, с което са уважени предявените от Х. Р. Ю. против Е. Х. Р. и С. М. Р. искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 537, ал. 2 ГПК за признаване правото на собственост на ищеца, осъждане на ответниците да предадат владението на поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], [община], без построената сграда с идентификатор **, като несъществуваща вследствие събарянето ѝ по време на производството, и за отмяна на констативен нотариален акт за собственост на процесния имот, издаден в полза на С. Р..

Въззивният съд е приел, че ищецът Х. Ю. М. е наследник на Р. Ю. М., починал на 27.07.1994 г., признат за собственик на основание давностно владение с нотариален акт № 1446/01.11.1983 г., том I, дело № 295/1983 г. по описа на Исперихския районен съд на следния недвижим имот: дворно място в чертите на [населено място], с площ от 825 кв.м., съставляващо парцел в кв. 3 по плана на селото, с построената в него жилищна сграда и други стопански сгради, при съседи: улица и блок на ТКЗС. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че по подробния устройствен план на селото от 2014 г., процесният имот представлява УПИ от кв. 3, с площ от 1.059 декара, отреден за жилищно застрояване, в което са построени паянтово жилище с декларирана застроена площ от 49 кв.м., ведно с прилежащото към него избено помещение с декларирана застроена площ от 9 кв.м. и паянтова сграда без декларирана площ, построена в югозападната страна на жилищната сграда, а по действащата кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-25/02.02.2022 г. на Изпълнителния директор на АГКК, процесният имот представлява поземлен имот с идентификатор *, вид собственост: частна, вид територия: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), с площ 1083 кв.м. В разписния лист, придружаващ ПУП от 2014 г., като собственик на имота е записан ответникът Е. Х. Р., притежаващ нотариален акт №9/2018 г., като на същото основание е записан и като собственик на поземлен имот с идентификатор * по действащите КККР на селото. Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът и Е. Р. са баща и син, а С. Р. е бивша съпруга на Е.. Бракът между двамата е сключен на 23.07.1994 г. и прекратен на 01.02.2016 г. с решение по гр. д. № 3437/2015 г. на Районен съд – Добрич. По делото съпрузите се споразумели след прекратяване на брака, семейното жилище, което са обитавали до тогава, находящо се в [населено място], обл. Р., [улица], собственост на родителите на Е. Р., да бъде обитавано за в бъдеще от него и трите им непълнолетни деца. На 10.05.2018 г. С. Р. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост на процесния имот, като е призната за собственик по давностно владение, а на 17.05.2018 г. продала имота на бившия си съпруг – ответника Р.. От гласните доказателства е прието за установено, че ответниците живеели заедно с майката на Е., първата съпруга на ищеца Х. Ю., в друг имот в същото село или в [населено място], а в процесния имот основно се отглеждали кози и кучета. Докато през 2000-2001 г. ищецът се грижел за болната си майка, ответникът го изгонил насилствено с побой и заплахи от спорния имот, което принудило ищеца да се премести на квартира в [населено място]. Поради този конфликт ищецът рядко посещавал селото, като не бил допускан до процесния имот от Е. Р.. Свидетелите Н. Ю. и Б. М. са посочили, че ответниците са извършили множество ремонтни дейности в процесния имот, без да установят в какъв период това се случило. Извършена е подмяна на дървената с ПВЦ дограма на къщата, сложени са плочки на земята, подово отопление, ремонт на таван с поставен гипсокартон, боядисване на стаите, направена външна беседка. Установено е още, че в последните години ответниците пребивавали в чужбина, като в периода след започване на настоящото производство се завърнали в България през август 2021 г., за да направят сватба на сина си, а след това съборили всички постройки в процесния имот. Вследствие на това заключението на СТЕ е, че е невъзможно да се установят необходимите разноски, направени за запазване на имота, претендирани от ответниците. При всички тези фактически данни въззивният съд приел, че С. Р. не би могла да придобие процесния имот по давност, тъй като по делото е безспорно, че тя е упражнявала фактическа власт върху имота като съпруга на внука на наследодателя до прекратяването на брака им поради развод през 2016 г., т.е. тя не е владелец на имота. Освен това епизодично владение, придобито по насилствен начин, с изгонването на ищеца Х. Ю. след смъртта на неговата майка през 2001 г., не е годно правно основание за придобиването на имота по давностно владение. Установено е и че ответниците са обитавали преимуществено друг имот в същото село, който са счели за семейно жилище в бракоразводния процес. Титуляр на правото на собственост върху процесния имот е ищецът Х. Ю.,а констативният нотариален акт за собственост в полза на ответницата С. Р. следва да бъде отменен.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не може да бъде допуснато касационно обжалване по първия поставен от касаторите процесуалноправен въпрос. Той е свързан с твърдението, че спорният недвижим имот е погинал в течение на производството и физически несъществува в гражданския оборот, съответно предявените осъдителни искове по чл. 108 ЗС са процесуални недопустими. Решаващите мотиви на въззивния съд не са в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика, доколкото в нея се разглеждат искове за собственост на разрушени сгради, при които правото на иск за защита на собствеността се е погасило с погиването на вещта. В процесния случай въззивният съд е приел, че предявеният ревандикационен иск е с предмет поземлен имот с идентификатор ***, който иск не може да бъде недопустим, доколкото могат да погинат само постройки, изградени върху земята, но не и тя самата. Съборените сгради в хода на производството са изключени от обхвата на осъдителното решение на първоинстанционния съд, поради което и в тази част въззивното решение не се явява процесуално недопустимо.

Вторият въпрос също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /вкл. представената съдебно-техническа експертиза/, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Касаторите сочат, че са останали необсъдени от въззивния съд доводите по отношение на адресната регистрация на С., което индикирало, че същата упражнява непрекъснато фактическата власт върху имота, както и показанията на свидетелите, които твърдели, че не познават и никога не са виждали ищеца, за което те са направили оплаквания във въззивната жалба. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи относно титулярството на правото на собственост върху процесния имот. Изложените съображения на касаторите, свързани с несъгласието им с фактическите констатации относно правнорелевантните факти и оценката за тяхното значение с оглед упражняването на давностно владение върху процесния имот, не могат да обосноват допускане на касационното обжалване по така поставения процесуалноправен въпрос.

Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност. В настоящото производство не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.