Определение № 3613 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4354/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 20925/17.07.2025 г., подадена от П. Д. Т., С. З. Т., Д. Т. М. и А. Т. Д., чрез адвокат Е. Ф., срещу решение № 627 от 06.06.2025 г. по гр. д. № 20253100500411/2025 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 4056 от 14.11.2024 г. по гр. д. № 706/2024 г. на Районен съд - Варна, с което е прието за установено в отношенията между страните М. И. А., от една страна, и П. Д. Т., С. З. Т., Д. Т. М. и А. Т. Д., от друга, че ищецът М. И. А. е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област Варна, одобрени със заповед № РД-18-15/25.02.2015 г., с площ от 1166 кв.м, м. „*“, вид територия: земеделска, четвърта категория, начин на трайно ползване: лозе, номер по предходен план: *, при граници и съседи на имота: *, *, *, *, *, *, *, *, * и *, на основание изтекла в полза на ищеца придобивна давност, чрез осъществяване на непрекъсната фактическа власт, с намерение за своене (владение, упражнявано лично от ищеца), в периода от м. май 2008 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 22.01.2024 г.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата молба са изложени твърдения, че с протокол за замяна от 20.10.1956 г. на земите на частните стопани от [населено място] бащата на ищеца И. Р. А. отстъпил нива от 5 дка, II категория, заменена с нива от 5 дка, II категория, в м. „Ч.“, при съответни граници, като от този момент започнал да обработва придобития имот. С протокол № 1/15.03.1958 г. на комисия по ТПС - [населено място] за отчуждаване и причисляване към държавен фонд собствената на И. Р. А. нива от 2 дка в м. „Т.“ била отчуждена и причислена към ДПФ. През 1989 г. бащата на ищеца, без надлежен документ, дарил на сина си този имот. Ищецът поддържа, че владее имота и към настоящия момент. С решение № 2/20.04.2001 г. на ПК - Б. на наследниците на П. и Я. И. било възстановено правото на собственост на земи в землището на [населено място] – лозе от 3.500 дка, четвърта категория, местност „*“, имот № *, като им бил издаден и протокол за въвод във владение, но самият въвод не бил реализиран. Така възстановеният имот бил поделен с договор за доброволна делба, вписан в Службата по вписванията - гр. Варна на 14.05.2001 г. По молба на наследниците на П. и Я. И. до кмета на Община Белослав била издадена заповед от 16.08.2008 г. по чл. 34, ал. 1 ЗСПЗЗ за изземване на земеделски имот. Тя била обжалвана от ищеца, като с влязло в сила определение по образуваното административно производство същото било прекратено. Ищецът твърди още, че процесният имот представлява поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Имотът се използвал за зеленчукова градина. Твърди, че ответниците никога не са влизали във владение на този имот, съответно никога не са оспорвали владението му върху същия. Поддържа, че владее имота явно, непрекъснато и необезпокоявано от никого, поради което го е придобил по силата на изтекла в негова полза придобивна давност. Преди него имотът бил владян, в периода от 1956 г. до 1989 г., от баща му И. Р. А., който го обработвал, а през 1989 г. предал владението му на ищеца. От своя страна, ответниците са оспорили иска – оспорват твърдението на ищеца за упражнено от него необезпокоявано владение, като твърдят, че са придобили правото на собственост върху същия имот по силата на решение № 2/20.04.2001 г. на ПК – Б., като с протокол за въвод във владение, придружен със скица от 24.04.2001 г., наследниците на П. и Я. И. били въведени във владение на имота; с протокол от 20.08.2007 г. било извършено трасиране на имота; със заповед № 227/18.04.2008 г. на кмета на Община Белослав имотът бил иззет от самонастанилите се в него лица М. А. и Н. Н. и предаден на ответниците със съдействието на органите на реда, след което обаче ищецът отново се самонастанил в имота и им отправял заплахи; сочат, че имотът е бил причислен към държавен фонд и е представлявал социалистическа собственост, поради което бащата на ищеца не е можел да го придобие по давност.

Окръжен съд – Варна е приел за установено следното:

От протокол за замяна на земеделските земи на частните стопани от [населено място] от 20.10.1956 г., издаден въз основа на ПМС от 26.08.1954 г. за земеустрояването, блокирането на земите, одворяването на ДЗС, ТКЗС, МТС и други обществени стопанства, се установява, че е взето решение по т. 34, а именно: „И. Р. отстъпва нива от 5 дк. II кат., която се заменя с нива от 5 дк. II кат. в м. „Ч.“ при граници - В. Х. М. и Ю. Х., бивша собственост на П. Н.“. Представено е и решение от 15.03.1958 г. (т. 34) на комисия по ТПС в [населено място] за отчуждаване и причисляване на недвижими имоти към Държавния поземлен фонд, с което от И. Р. А. от [населено място], В. е отчужден и причислен към Държавния поземлен фонд собственият му имот, а именно: нива от 2 дка в местността „Т.“, при граници: Ю. Х. и И. Х. М.. От удостоверение за наследници от 17.02.2023 г. се установява, че И. Р. А. е починал на 09.02.1999 г. и е оставил за наследници Ю. И. Р. (син), А. И. М. (дъщеря) и М. И. А. (син). Съгласно договор за доброволна делба на недвижим имот от 14.05.2001 г., вписан в Служба по вписванията – Варна с вх. № 5852, том 6, акт 183 от 14.05.2001 г., в дял на Т. П. К., от подлежащия на делба имот - лозе с площ от 3.500 дка в местността „*“, съставляващ имот № *, са поставени само 1.166 дка, четвърта категория, за която част е образуван имот № *, при граници и съседи: имот № * на Я. Н. П., имот № * на И. П. С., имот № * на В. Х. М., имот № * на Л. С. Д., имот № * на Д. С. В., имот № * на П. Ж. П., имот № * на М. Ж. П. и имот № * на Община Белослав. В договора за доброволна делба изрично се посочва, че съсобствениците И. П. С., Т. П. К., Я. Н. П. и К. Т. Н. (страните по договора за доброволна делба) се легитимират като такива на наследствени недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], възстановени по ЗСПЗЗ, придобити по наследство от П. и Я. И., бивши жители на [населено място], [община], област Варна, за което е издадено решение № 2/20.04.2001 г. по преписка № 1131, на основание чл. 18ж, т. 1 ППЗСПЗЗ, издадено от ПК - Б., както и нотариален акт № 153/02.11.1995 г., том 17, дело 11480 на ВРС. От удостоверение за наследници от 09.02.2024 г. се установява, че Т. П. К. е починала на 05.01.2012 г. и е оставила за наследници П. Д. Т. (дъщеря) и Т. Д. Т. (син). Т. Д. Т. е починал на 19.06.2019 г., като е оставил за наследници С. З. Т. (съпруга), Д. Т. М. (дъщеря) и А. Т. Д. (дъщеря). Представен е по делото протокол на ПК (без посочена дата) за въвод във владение на имоти в землището на [населено място], по силата на който наследниците на П. и Я. И. са въведени във владение на имотите, описани в решение № 2/20.04.2001 г. на ПК, както следва: имот № *, местност „*“. Към протокола е приложена скица на този имот, съгласно която същият е с площ от 3.500 дка, начин на трайно ползване – лозе. Съгласно представения протокол за извършено трасиране от 20.08.2007 г., издаден от правоспособно лице – инж. Г. К., имот № * по плана за земеразделяне на [населено място] е трасиран и координиран с гранични точки в присъствието на П. Д. Т., посочена като собственик на имота. В представената молба до кмета на Община Белослав от 20.06.2007 г., подадена от наследниците на П. и Я. И. (от Я. П. – от името на всички наследници), се посочва, че М. И. А. и Н. С. Н. обработват собствения им имот – лозе № * в землището на [населено място], [община], с площ от 3.500 дка, като към настоящия момент молителите не могат да влязат във владение на имота. Във връзка с посочената молба е издадена заповед № 225/10.04.2008 г. на кмета на Община Белослав за изземване от М. И. А. и Н. С. Н. на ползвания от тях неправомерно имот – лозе № *, с площ от 3.500 дка С протокол за въвод във владение от 21.04.2008 г. на комисия при Община Белослав са въведени във владение наследниците на П. и Я. И. (в това число и наследодателката на ответниците Т. П. К.) на имот № *, с площ от 3.500 дка, находящ се в местност „*“ в землището на [населено място], общ. Б.. С определение № 2263/03.06.2008 г. по адм. д. № 1028/2008 г. на Административен съд - Варна е оставена без разглеждане жалбата, подадена от Н. С. Н. и М. И. А. срещу заповед № 225/10.04.2008 г. на кмета на Община Белослав. Приети и приобщени към доказателствения материал са още удостоверение от Белославската народна община от 08.09.1947 г., съгласно което нива в землището на местност „*“ от 27.6 дка е записана на Х. С. М.; протокол от 08.12.1947 г. на Варненски околийски съд, съгласно който Я. Х. С. е получила от този имот само 3.500 дка, при граници: С. К., В. Х. и Ж. А., както и извадка от Регистър на земеделски земи, гори и земи в ГФ, с пълна история на имот № *, съгласно който същият е включен чрез обединяване в имот № * с площ от 3.500 дка. Въззивният съдебен състав е кредитирал като обективно и компетентно заключението на допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза, съгласно което не са налице достатъчно технически данни за установяване на идентичност на описания в протокола за замяна от 20.10.1956 г. имот – нива от 5 дка, II категория, в [населено място], м. „Ч.“, при граници: В. Х. М. и Ю. Х., и имота по решение № 2/20.04.2001 г. на ПК - Б.. На изготвената от вещото лице комбинирана скица със зелен щрих са обозначени границите на имот № * по плана за земеразделяне на [населено място], а с червен контур - границите на образувания от него имот № *, като е видно, че имот № * (към настоящия момент с идентификатор ***) е част от имот № *. При проведения оглед на място вещото лице е констатирало, че процесният имот с идентификатор *** е ограден с ограда от бетонови колчета и оградна мрежа. В имота са засадени лозе, овощна градина и царевица. От заключението се установява, че в картата за възстановена собственост на землище на [населено място] имот № * е записан на Т. П. К. с договор за доброволна делба № 183/14.05.2001 г. В действащата кадастрална карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18 15/25.02.2015 г. на АГКК, имот с идентификатор *** е записан на Т. П. К., отново въз основа и на договор за доброволна делба на земеделски имоти. В експертизата е посочено, че със заявление № 1131/25.02.1992 г. Т. П. К., като наследник на П. и Я. И., е заявила за възстановяване следните имоти: 1. нива от 10 дка в местност „*“; 2. нива от 4 дка в местност „*“; 3. нива от 5 дка в местност „*.“; 4. нива от 4 дка в местност „*“; 5. нива от 4 дка в местност „*“; 6. нива от 6 дка в местност „*.“; 7. нива от 3 дка в местност „*“ и 8. ливада от 3.5 дка в местност „*“. В заявлението ливадата под т. 8 е заявена, без да са описани граници и съседи. При извършена от вещото лице проверка в ОСЗ – Варна не е открит Списък с обобщени местности на землище [населено място]. Ето защо не е възможно технически да бъде установено наличие на идентичност между заявените за възстановяване от наследниците на П. и Я. И. имоти и имот № * по плана за земеразделяне на [населено място]. Не са налични данни процесният имот да е бил внасян или обработван от ТКЗС или кооперация. За конкретния имот с идентификатор *** не са открити съставени актове за общинска или държавна собственост. Имотът не е включен в ДПФ. В проведеното по делото открито съдебно заседание вещото лице инж. П. коригира допусната от нея грешка в експертизата относно отбелязването „ползвана площ от 3-ти лица“, като посочва, че има трети лица, които ползват част от имота (има предвид големия имот № *, с площ от 3.500 дка), като излага, че частта, която се ползва от трети лица, е разположена в западната част на имота и е оградена, като попада именно в тези 3.500 дка. При изслушването си в съдебно заседание вещото лице уточнява още, че е налице идентичност между огледания от него имот и имот № *, който е възстановен на ответниците с решение на ПК. С категоричност не може да бъде установено кой от всичките заявени за възстановяване осем имота е идентичен с реално възстановения такъв, доколкото няма Списък на обобщени местности. Единствено допуска, че това е ливадата по т. 8, която именно е с площ от 3.500 дка.

Съдът е взел предвид събраните гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели на страната на ищеца – С. С. и Н. К., и двама свидетели на страната на ответниците – К. Г. (в родство по съребрена линия с ответницата П. Т.) и Д. Г.. Съгласно показанията на свидетеля С., който живее в [населено място] от 1959 г., ищецът има в селото лозе, близо до това на свидетеля. С. знаел, че лозето е на М., наследено от баща му. Същото било към 3 дка и половина. Освен семейството на М., други хора не бил виждал там. Лозето се намирало в местността „*“. Едната му граница била пътеката, от долната страна били К. И., Й. Р., а от горната страна - свидетелят, П. Ж., Д. и друго общинско празно място. Винаги М. работел това място. Около половин декар от тези три декара и половина ищецът дал на жена на име П. да ги ползва, като в тази част имало барака. Имотът бил ограден отвсякъде, имал мрежена врата. В него М. отглеждал лук, чесън, боб. Имало дръвчета – ябълка, череша, кайсия, в дъното - и лозе. Свидетелят не е чувал някой да има претенции към това място или да е гонил ищеца от него. Според показанията на свидетелката К., която е живяла [населено място] от 1970 г. докъм 2010 г., М. имал лозе в [населено място], около три декара и половина. Намирало се близо до гробищата и граничело с черен път. Единият съсед бил С., другите - бай И. фермера, Д. и С.. Знае, че М. има лозето от баща си, когото свидетелката лично познавала. Последно била ходила в имота преди 2-3 години, но преди това често го е посещавала. Не е чувала някой да има претенции към М. или да го е гонил оттам. Свидетелката сочи още, че знае, че ищецът е дал половин декар да го работят някакви съседи, където имало и барака за инструменти. Не е чувала някой да е изземвал имота от М.. На място имотът бил ограден. Ищецът сеел там боб, картофи, лук, чесън. Имал и дръвчета – ябълка, круша, праскова, както и лозе. Посочва, че е посещавала доста често този имот. В имота се влизало от мрежата, която трябвало да се развали. В близост до имота имало някаква промишлена сграда. Съгласно показанията на свидетелката Г. нивата до 1947 г. се водила на дядо й Х. С. М., в местността „*“, [населено място]. Той починал през 1946 г. и през 1947 г. нивата била разделена на пет между три момчета и две момичета, едно от които е Я. Х. П.. Свидетелката споделя, че нейният собствен баща имал 7 дка, единият й чичо имал 8 дка, другият -6 дка, а от момичетата едното имало 4 дка, а Я. - 3.500 дка. Цялата нива била около 27 дка. През 1956 г. всичко било внесено в ТКЗС или ДЗС. През 1993 г., когато върнали земята, всички си поискали реалните граници, но се оказало, че след 1956 г. земята била раздавана на служители на ДЗС. Тази местност свидетелката познава с имената „*“, „*“, „*“, „*“. Поземлената комисия записала местността като „*“. Посочва, че в близост до имота имало ТЕЦ, на 200-300 м. Свидетелката сочи, че от съседи е чувала, че ответницата П., а и другите й братовчеди, са имали проблеми с ищеца, както и с друг съсед, който атакува мястото. В момента П. не обработвала имота. Знаела, че М. обработва имота поне от 7-8 години. Не познавала бащата на М.. Свидетелката Г., излага че знае, че ответницата П. има имот в района на [населено място] по наследство от нейни дядовци. Имотът се намира над ТЕЦ-а и в съседство наблизо имало гробища. Сочи, че два-три пъти е ходила с П. там. Единият път, когато тя й го показала, излезли някакви хора, а Г. и П. се уплашили и си тръгнали. Това било през 2008 г. – 2009 г. Заявява, че доколкото знае, този имот на П. се обработва от други хора.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:

Предявеният иск е с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК. За да бъде уважен положителният установителен иск, ищецът следва да докаже правото си на собственост върху процесния имот на твърдяното в исковата молба основание, a именно по давностно владение. Ответниците от своя страна следва да докажат твърдението си, че са собственици на имота по силата на реституция.

Установява се от съдебно-техническата експертиза, че процесният имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 1166 кв.м, който ищецът твърди, че е придобил по силата на давностно владение, съответства на стар имот № *, образуван от имот № *. Последният от своя страна е идентичен с описания в решение № 2/20.04.2001 г. на ПК - Б. (непредставено по делото, но проверено от вещото лице) имот, представляващ лозе с площ от 3.500 дка, възстановен в стари реални граници на наследниците на П. и Я. И.. Безспорно е, че между наследниците П. и Я. И., е сключен договор за доброволна делба, по силата на който имот № * е възложен в дял на съделителката Т. П. К., чиито наследници са ответниците по делото. Според съда не се установява идентичност на процесния имот с този, който ищецът твърди, че баща му е придобил по силата на протокол за замяна на земите на частните стопани от 1956 г., но това обстоятелство е ирелевантно, доколкото М. А. се легитимира като собственик на основание изтекло в негова полза давностно владение, а не на придобиване на имота от наследодателя му по силата на замяна. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Давностното владение от своя страна съдържа два елемента: упражняване на фактическа власт (corpus) и намерение за своене (animus). За да се придобие имотът по давност, владението трябва да е упражнявано явно, необезпокоявано и непрекъснато в продължение на законоустановения срок от време – в случая 10 години. Окръжен съд – Варна е изследвал, на първо място, въпроса дали принципно е могло имотът да бъде придобит по давност и за кой период, с оглед данните за отчуждаването му и наличното реституционно решение № 2/20.04.2001 г. на ПК - Б. в полза на наследодателя на ответниците по исковата молба. Визирал е, че последното не е представено по делото, но е изрично посочено в приетите като доказателства договор за доброволна делба от 14.05.2001 г., заповед за изземване от 10.04.2008 г., протокол за въвод във владение от 21.04.2008 г. и е разгледано от вещото лице при изготвяне на експертизата. От тези доказателства се установява, че имотът, който е възстановен по реда на ЗСПЗЗ, е имот № * по плана за земеразделяне на [населено място], индивидуализиран с площ, местност, категория, начин на трайно ползване, както и граници и съседи. Представена по делото е и скица на имота № 00500/2.04.2001 г., издадена няколко дни след решението. Ето защо съдът е заключил, че са спазени изискванията на чл. 18ж, ал. 1 и 2 ППЗСПЗЗ в относимата му редакция. Доколкото имотът е напълно индивидуализиран по плана за земеразделяне, решението има конститутивно действие и процедурата по възстановяването е приключила, което означава, че придобивна давност по отношение на имота би могла да тече още от издаване на решението на ПК. По отношение на периода преди това съдът е намерил, че е релевантно дали имотът е бил отчуждаван от собствениците му, за което са налице противоречиви сведения с оглед експертизата, според която няма данни процесният имот да е бил внасян или обработван от ТКЗС или кооперация, и издаденото реституционно решение. Приел е за установено от свидетелските показания, че ищецът е владял процесния имот с намерение за своене в продължителен период от време, като го е поддържал и обработвал, отглеждал е зеленчуци, имал плодни дръвчета и лозе. Свидетелите С. и К., които са живели в съседство, са категорични, че имотът е бил във владение на ищеца и баща му преди него, откакто те са заживели в [населено място] (съответно 1959 г. и 1970 г.). С. и понастоящем живее там, а К., макар че е напуснала селото преди 14 години, е посещавала имота на ищеца, последно преди 2-3 години. Свидетелката Г., разпитана на страната на ответниците по иска, също потвърждава, че П. не обработва имота, а М. прави това поне от 7-8 години. От показанията на свидетелката Г. става ясно, че през 2008-2009 г. в имота е имало други хора, а не П., с която отишли да го видят, но се уплашили и се върнали. Свидетелката допълва още, че от П. знае, че имотът се обработва от други лица, които се противопоставят на нейната собственост. Въз основа на така изложеното съдът е счел, че показанията на всички свидетели не си противоречат, а взаимно се допълват. Както свидетелите, така и експертизата сочат, че имотът е ограден изцяло. Действително, става ясно от показанията на свидетелите, от комбинираната скица към експертизата, както и от изслушването на вещото лице в съдебно заседание, че се касае за по-голям имот с площ от около 3.500 дка, но се установява с категоричност, че процесният е част от него. Безспорно установено е, че през м. април 2008 г. е постановен въвод във владение на ответниците, за който няма данни да е реализиран, както и заповед за изземване на имота от М. А., които несъмнено представляват действия, с които владението на ищеца е обезпокоено. Самите ответници твърдят, че след изземването ищецът отново се е настанил в имота. След м. май 2008 г. до 2024 г. не са налице данни за смущаване или прекъсване владението на ищеца. С оглед на всичко изложено съдът е формирал извод, че ищецът е владял имота непрекъснато, явно и необезпокоявано в периода от м. май 2008 г. до датата на предявяване на исковата молба – 22.01.2024 г., поради което го е придобил по давност. Същевременно е изложил и че намира за неоснователни твърденията за присъединено владение от страна на бащата на ищеца.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

1. Длъжен ли е съдът при иск за собственост, основан на придобивна давност, да установи по категоричен и безспорен начин, че упражняваното владение е било върху точно индивидуализиран недвижим имот (вкл. реална част от имот), чиито граници и площ са трайно материализирани на терена и съответстват на идентификацията му по кадастралната карта.

По този въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с приетото в: решение № 38/10.04.2014 г. по гр. д. № 6769/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 94/25.06.2012 г. по гр. д. № 1258/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 60279/28.06.2022 г. по гр. д. № 1107/2021 г. на ВКС, II г. о.

2. При иск за собственост, основан на твърдяно придобиване на имота чрез замяна, обвързан ли е съдът от посоченото придобивно основание и следва ли да се установи идентичност между имота, придобит по замяната, и фактически владения имот.

Жалбоподателите считат, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и даде отговор на всички възражения, доводи и оплаквания, направени във въззивната жалба, като изложи по тях собствени мотиви и изводи, отразяващи решаващата му воля (визирано противоречие с: ППВС № 7/27.12.1965 г., т. 4, решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 445/21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о.).

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на подадената жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като в случая въззивният съдебен състав, въз основа на събраните по делото доказателства, е заключил, че М. А. упражнява владение именно върху процесния имот с идентификатор ***. В тази връзка е обсъдил заключението от съдебно-техническата експертиза и свидетелските показания, сочещи, че спорният имот е ограден от всички страни и обработван, като в него има лозе, плодни дръвчета и др. В действителност, с така формулирания въпрос се оспорва обосноваността на направените от съда правни изводи и той изисква от ВКС преценка правилността на решението въз основа на конкретните доказателства по делото, което не може да се извърши в настоящото производство по предварителна селекция на касационната жалба.

Вторият въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като не съответства на твърдяното с исковата молба придобивно основание – изтекла придобивна давност, и поради това е изцяло ирелевантен.

Относно последния въпрос от изложението към касационната жалба е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В случая въззивният съд не се е отклонил от задълженията, визирани по-горе. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за необоснованост и неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на 3600 лв. направени разноски за адвокат пред ВКС, възлизащи на 1840.65 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,