Определение № 101 от 18.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1098/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместната касационна жалба (с вх. № 7161/20.ХІІ.2019 г.) на М. М. Н. от [населено място], Ю. Ф. Р., Ф. М. Н., Е. М. Д.- трите от [населено място], [община], област Р., А. М. Х. и Х. М. Х. – последните двама от [населено място], [община], обл. Р., която е била подадена чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от САК против онези части от решение № 262 на Варненския апелативен съд, ТК, ІІ-ри с-в, от 21.ХІ.2019 г., постановено по т. д. № 640/2019 г., с които – частично за първите четирима и изцяло за последните двама – са били отхвърлени техните преки искове срещу софийското застрахователно акционерно д-во „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ /ЕИК[ЕИК]/ за присъждане на обезщетения в размер от „по 100 000 лв. за всеки един от тях“ за претърпените от всекиго неимуществени вреди вследствие смъртта на общата им наследодателка Ф. А. в резултат от ПТП, настъпило на 24.ІV.2017 г. в [населено място]. [община], област Р.. Оплакванията на шестимата касатори са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваните негови отхвърлителни части както в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират частичното му отменяване, вкл. и досежно отхвърлените техни претенции за присъждане на законната лихва върху всяка от главниците на дължимите им обезщетение за неимуществени вреди, считано от вредоносното събитие (24.ІV.2017 г.) и до датите 31.VІІ.2018 г., съответно- 3.VІІІ.2018 г. Претендира се от страна на шестимата касатори постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който шестте им субективно съединени преки осъдителни иска срещу застрахователя „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД да бъдели уважени „за суми от по 50 000 лв. за всеки един ищец, ведно със законната лихва от 24.ІV.2017 г. и до окончателното им изплащане“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата шестимата нейни податели обосновават приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението си за „очевидна неправилност“ на въззивното решение в атакуваните негови отхвърлителни части ( основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол ), още и с наличието на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Варненският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки на ТР № 1/21.VІ.2018 г. на ОСНГТК по тълк. дело № 1/2016 г. и на ППВС № 4/1968 г., така и в четири, постановени по реда на чл. 290 ГПК през 2019 г., решения на състави ІІ-ро т.о. на ВКС, по следните четири процесуалноправни въпроса: 1./ „Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 2./ „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик?“; 3./ „Съобразени ли са присъдените суми по делото със задължителната практика на ВС /до 1996 г./ и с тази на ВКС относно размера на дължимите обезщетения за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 4./ „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“ Докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се явявало произнасянето на въззивния съд с атакуваните отхвърлителни части от решението му по субективно съединените преки искове на касаторите срещу застрахователя „Булстрад виена Иншурънс Груп“ АД по следния материалноправен въпрос: „При своевременно оспорване с отговора на исковата молба на акцесорни искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – като дължимост/основание, как следва да се тълкува неоспорване размера на претендирана лихва за забава и липсата на конкретни съображения за недължимост на такава за периодите, визирани в исковата молба?“ По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация софийско застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена Инщурънс Груп“ /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Р. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, вкл. твърдяната „очевидна“ такава, претендирайки за потвърждаването му, както и за заплащане на разноски в размер на сумата от 6 000 лв. (шест хиляди лева), представляваща изплатен адвокатски хонорар - съгласно приложените към отговора адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие от дата 6.ІІ.2020 г. Инвокират се доводи, че: „Апелативен съд [населено място] е постановил решението си, съобразявайки всички задължителни указания, дадени в тълкувателно решение № 1/21.VІ.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г., респ. – в ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г.“, както и че: „Решението не противоречи и на практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението решения“ (постановени през 2019 г. по реда на чл. 290 ГПК - бел. на ВКС ). Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, настоящата съвместна касационна жалба на шестимата, предявили субективно съединени преки искове срещу ответното ЗАД Булстрад Виена Иншурънс Груп“-С., ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: Въззивната инстанция, потвърдила решението на първостепенния съд, е споделила приложеният от него диференциран подход при определяне на справедлив размер на застрахователните обезщетения, дължими в процесния случай за репариране на неимуществените вреди на двете категории претендиращи да са претърпели такива: от една страна, родственици по права низходяща линия от ІІ-ра степен, а – от друга, такива по съребрена линия от ІІ-ра степен на загиналата в резултат от процесното ПТП Ф. А.. Това процедиране се явява не в противоречие, а напротив – то е в стриктно съответствие с разяснението по т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/21.VІ.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. и - с оглед конкретните данни по делото за степента на емоционална близост с починалата на всеки един от ищците /настоящи касатори/ - закономерно резултира в отказ такива обезщетения да бъдат въобще присъдени на двамата братя на А.: А. М. Х. и Х. М. Х.. Наред с възприетия в обжалваното решение конкретен каузален принос на починалата за настъпване на вредоносния резултат, определен в размер на 1/3, въззивният съд е изградил решаващите си правни изводи както за недължимост на каквото и да било застрахователно обезщетение в полза на всеки от двамата братя на А., така и за присъждане на обезщетения в полза на всеки от четиримата й внуци, но в размери, съответстващи на интензитета на всяка такава родствена връзка и по този начин реално отчитащи изключителността на всеки един от онези случаи, за които съдебната преценка се е оказала положителна. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от формулираните от касаторите пет правни въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им жалба няма естеството на такъв, който да е обусловил изхода по конкретното дело. Напротив, първите четири въпроса се отнасят до правилността на въззивното решение в атакуваните негови отхвърлителни части /респ. – досежно възприемането на фактическата обстановка по делото от състава на въззивния съд/, докато последният релевиран там въпрос, произтичащ от тезата за наличие на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, има изцяло хипотетичен характер. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли са релевираните от шестимата касатори допълнителни предпоставки за това (в случая по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст). В заключение, атакуваното от шестимата касатори в неговите отхвърлителни части въззивно решение не е и „очевидно неправилно“, тъй като същото нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък - extra legem (Варненският апелативен съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). От обстоятелството, че в полза на всеки от четиримата внуци на загиналата в резултат от процесното ПТП на 24.ІV.2017 г. Ф. А. са били присъдени различни по размер застрахователни обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди от загубата на баба им, по никакъв начин не следва, че такива обезщетения автоматично се дължат и на всеки един от двамата братя на последната. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация застрахователно дружество искане за това по чл. 81 ГПК, шестимата касатори ще следва да бъдат осъдени да му заплатят ОБЩО сума в размер на 6 000 лв. (шест хиляди лева), представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от АК-Р.: съгласно представените към писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие от датата 6.ІІ.2020 г. Според съдопроизводственото правило на чл. 78, ал. 3 in fine ГПК, обаче, това следва да стане „съразмерно с отхвърлената част от иска“. Затова братята А. и Х. Х. ще дължат разноски в полза на застрахователя от по 1 285.71 лв. (хиляда двеста осемдесет и пет лева и седемдесет и една стотинки), М. М. Н. – сума в размер на 1 071.44 лв. (хиляда седемдесет и един лева и четиридесет и четири стотинки), Ю. Ф. Р. – сума в размер на 642.86 лв. (шестстотин четиридесет и два лева и осемдесет и шест стотинки), а внучките Ф. и Е. М. – по 857.14 лв. (осемстотин петдесет и седем лева и четиринадесет стотинки). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение