Определение № 60698 от 16.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 197/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. А., чрез особения му представител адв.А. К. В., [населено място], срещу решение № 11878/17.08.2020г., постановено по гр.д.№ 4952/2019г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3706/22.05.2019г. по гр.д.№ 10767/2016г. на Софийски градски съд за осъждане на ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място], да заплати на Н. Т. Николова, [населено място], сумата от 13000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътно – транспортно произшествие, ведно със законната лихва от 03.05.2015г. и касаторът М. Г. А. е осъден да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД сумата от 15000 лв. на основание чл.227, ал.1, във вр. с чл.226, ал.1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва от 03.05.2015г. Касационната жалба е подадена в частта по уважения обратен иск на ЗД „Бул Инс“ АД срещу М. Г. А.. Касаторът поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът Н. Т. Николова оспорва жалбата. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 03.05.2015г. ищцата по иска – Н. Николова, управлявайки лек автомобил „Пежо“, е попаднала във верижен удар на автомобили, от което е получила травматични увреждания. След анализ на събраните по делото доказателства решаващият състав е изложил съображения, че пътно -транспортното произшествие е причинено от водача на автомобил „Гранд Чероки“, управляван от третото лице помагач на застрахователя – настоящ касатор, който ударил последователно няколко автомобила, спрели на червен светофар, а последно се блъснал в автомобила „Пежо“ на ищцата. Според съда за закъснялата или липсваща реакция на касатора е допринесло и алкохолното му повлияване от 1,62 %о. Софийският апелативен съд е определил обезщетение за претърпените болки и страдания на ищцата в размер на 15000 лв., както е било прието и в мотивите на СГС, но в диспозитива е била допусната очевидна фактическа грешка, която не е поправена. Противоправното поведение на водача – касатор е счетено за доказано и предвид управлението на автомобила под влияние на алкохол в кръвта над допустимата норма е ангажирана отговорността му по предявения от застрахователя обратен иск. Касаторът поставя процесуалния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, като се позовава на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. Без да формулира конкретен въпрос касаторът поддържа основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, коментирайки определения от въззивния съд размер на обезщетението. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Процесуалният въпрос е мотивиран от касатора с довода, че въззивният съд не е обсъдил приетите доказателства относно обстоятелството, че е налице съпричиняване на пострадалата, която се е возила без поставен предпазен колан. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът изрично е цитирал заключението на медицинската експертиза, че ищцата „най – вероятно е била с поставен предпазен колан“, но според касатора тази вероятност не е подкрепена с доказателства и не е анализирана от съда. По отношение на приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД въззивното решение не е постановено в отклонение от постоянната практика на ВКС, обективирана в т.7 от ППВС № 18/18.11.1963г. и постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 21/03.02.2017г. по т.д. № 437/2016г. на ВКС, II т.о., решение № 169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 198/03.02.2017г. по т.д. № 3252/2015г. на ВКС, II т.о. и други, по смисъла на които принос по чл.51, ал.2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането. Прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. Релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос, без който не би се стигнало до увреждането. За да приложи чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът трябва да аргументира в както точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, както и каква е конкретната степен на такова съпричиняване. Съставът на ВКС констатира, че възражението за допринасяне на пострадалата за настъпване на вредите е подробно обсъдено в обжалваното решение, включително е коментирано заключението на вещото лице относно липсата на „воланна травма“, което аргументирало извода за висока степен на вероятност за поставен предпазен колан. Независимо от това следва да се отбележи, че фактите, от значение за основателността на възражението за съпричиняване, подлежат на доказване, което в случая не е било проведено. По приложението на чл.52 от ЗЗД съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС № 4/1968г. В постановлението е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. В настоящия случай, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил изяснените в задължителната практика на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. По разноските. На основание чл.78, ал.10 ГПК касаторът следва да заплати разноските на ЗД „Бул Инс“ АД, а на адв. А. В. следва да се изплати, внесеното възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд