Определение № 2050 от 19.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1452/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. В. П. и Д. П. П., приподписана от адв. Д. М., срещу определение №1099/21.03.2024г. на Варненски окръжен съд, постановено по ч.гр.д.№430/2024г., с което е потвърдено определение №12926/03.10.2019г. по гр.д. № 2190/2018г. по описа на Районен съд - Варна, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателите Д. П. П. и М. В. П., молба с правно основание чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаването им от внасянето на държавна такса в размер на 15лв. за подадена от тях частна жалба. Частните жалбоподатели поддържат, че обжалваното определение е необосновано и очевидно неправилно. Сочат, че било недопустимо, тъй като е мотивирано без да са съобразени представените и събрани доказателства. Съдът не бил взел предвид, че лекият автомобил, макар и известна марка, бил 26 годишен, т.е. стар и евтин, но не достатъчно, за да има колекционерска стойност. Не бил взет предвид и общо известен факт, че наеми за земи в северозападна България се дават в олио, в малки количества, веднъж годишно и трябвало да се отиде, за да се вземе, което коствало повече разходи, отколкото приходи. С оглед горното е формулирано искане за обезсилване на определението. В подадената след указанията на съда, молба –уточнение от 20.06.2024г., съдържаща изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторите се позовават на хипотезата на очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК, като същевременно сочат и че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос – „Следва ли в производството по чл. 83, ал. 2 от ГПК да се изискват декларации?“; и по материалноправен – „Следва ли да се съобразява фактическото състояние на притежаваните вещи?“. Настоящият състав на ВКС като обсъди доводите на частните жалбоподатели и материалите по делото, намира следното: С обжалваното определение, Варненският ОС, сезиран с частна жалба от Д. П. П. и М. В. П., срещу определение №12926/03.10.2019г. по гр.д.№2190/2018г. по описа на Районен съд Варна, с което е оставена без уважение молбата им за освобождаване от внасянето на държавна такса за подадена частна жалба в размер на 15лв., е приел, че от изисканите от първоинстанционния съд справки за имущественото състояние на молителите от Агенция по вписванията, КАТ, НАП и Търговския регистър се установява, че М. П. е трайно трудово ангажирана в нотариална кантора и получава възнаграждение, както и че е отдава под наем притежавана от нея в съсобственост с трето лице земеделска земя. Приел е, че от декларираните данни е видно, че притежава и 1/6 ид.ч. от жилище в [населено място], а съгласно справката от КАТ ответниците притежавали и лек автомобил. Посочил е, че молителите са трудоспособни, не се твърди и установява, същите да страдат от заболявания, които да им пречат да упражняват труд, не са посочили да имат разходи, освен обичайните, които да имат траен и обременяващ характер. При установените данни за имущественото състояние на жалбоподателите, ВОС е приел, че еднократното заплащане на държавна такса по делото в размер на 15 лева не се явява непосилен разход. Предвид горното е потвърдил акта на РС - Варна за отказ от освобождаване от държавна такса. Съдът намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна и в срок, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал.2, т.3 от ГПК. Касаторите твърдят, че определението било недопустимо и следвало да бъде обезсилено, тъй като било мотивирано, без да са съобразени представените доказателства. Горният довод не може да бъде споделен, тъй като начинът на обсъждането на доказателствата от съда не е порок, който да води до недопустимост на акта. Съдебният акт би бил недопустим, когато не отговаря на изискванията за надлежното упражняване на правото на иск, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Твърдяното от жалбоподателите необсъждане на всички доказателства не съставлява произнасяне извън предмета на спора от съда и дори и да бъде установен такъв порок, не би обусловил недопустимост на въззивния акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на определението на САС на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като не се установява обжалваният съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към акта, без да е необходима преценката и обсъждането им. Обжалваното определение не страда от такива пороци, тъй като въззивният съд мотивирано, обосновано и в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил налице ли са предпоставките за освобождаване от държавна такса на касаторите. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал.2 ГПК, въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното определение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касаторите съображения, които са свързани с обсъждането на данните за имущественото им положение, не могат да обосноват извод за очевидна неправилност на въззивния акт. В молбата, съставляваща изложение, касаторите, без да са формулирали изрично в коя точно хипотеза, сочат, че съдът се е произнесъл по процесуалния въпрос – „Следва ли в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК да се изискват декларации?“. Не се твърди въпросът да е разрешен в противоречие с конкретно посочена практика и съдът намира, че не се установява да е така. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК законодателят е регламентирал възможността физическите лица да бъдат освободени от внасяне на такси и разноски, за които е признато, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. В редица актове ВКС посочва, че по молбата за освобождаване съдът следва да вземе предвид доходите на лицето и неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст, както и други обстоятелства, касаещи липсата на достатъчно средства. В случая от съда са изискани декларации по чл. 83, ал. 2 от ГПК, постъпила е и е обсъдена декларацията от молителката П. за освобождаване от държавна такса, поради което така поставен въпросът не може да обуслови общо основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, а съобразно нея. С оглед горното по така поставения въпрос не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, а наличието на обсъжданата практика изключва и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК. Вторият поставен въпрос, а именно следва ли да се съобразява фактическото състояние на притежаваните вещи, е свързан с мотивите и преценката на съда по чл. 83, ал. 2 от ГПК, но не се установява да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно константната практика на ВКС в производството по искане за освобождаване от държавна такса и разноски по делото съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК - страната разполага ли с достатъчно средства да заплати таксата. Тази преценка е винаги конкретна, т.е. извършва се по конкретното дело въз основа на декларация от молителя и доказателства за релевантните факти и при съобразяване на размера на дължимата сума. Съдът следва да вземе предвид обстоятелствата, посочени в разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК - доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословното му състояние, трудовата му заетост, възрастта му и всички конкретни обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавни такси и на разноски за производството по делото. Тази преценка се извършва въз основа на декларация, подадена от молителя, на посочени и представени от него доказателства, като съдът може да го задължи да представи и други доказателства, както и служебно да събере такива. След изясняване на цялостното имуществено състояние на страната и на останалите относими в конкретния случай обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на съответната дължима за производството държавна такса, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да ги заплати. В случая дължимата от двамата молители държавна такса е общо 15 лв., т.е. по 7,50 лв. за всеки от тях, и съпоставяйки размерът на същата с данните за имущественото състояние на ответниците, а именно, че по постъпилата справка от НАП последният осигурителен доход на П. е 1 798,04 лв. на месец, както и отчитайки факта, че молителите са в трудоспособна възраст, без наличие на данни за затруднено здравословно състояние и с оглед наличието на притежавано от тях имущество, Варненски апелативен съд е преценил, че заплащането на тази държавна такса не е затруднително. Въззивният съд само е посочил, че молителите имат автомобил и че П. е наемодател, но решаващите му изводи за това, че дължимата такса не е непосилна, не са свързани с това имущество и състоянието му, за да са релевантни доводите на касаторите, а с извод, че с оглед установения доход и дължимата такса, заплащането й не се явява затруднително. При разрешаването на въпроса не може да се приеме, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, а напротив – съгласно същата, поради което не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. С оглед гореизложените съображения ВКС намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. На основание чл. 77 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят държавна такса в размер на 15 лв. за настоящото производство по сметка на ВКС, тъй като не са я внесли предварително. Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.