Определение № 2993 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4658/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №15464/18.06.2024г. на М. А. М., чрез адв. И. А. срещу въззивно решение №502 от 09.05.2024г. по в. гр. д. №20233100502116 по описа на Окръжен съд – Варна за 2023г. Жалбоподателят счита решението за неправилно и незаконосъобразно поради което моли за неговата отмяна. Твърди, че в противоречие със задължителната и трайна съдебна практика, въззивният съд е приел за основателно възражението на ответника за придобиването на имота по давност, предвид което е отхвърлил предявения иск за делба. Счита, че въззивният съд не е съобразил, че в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от наследяване, ползването на наследствени имоти само от единия наследник не доказва намерение за своене на идеалните части на останалите наследници и превръщане на държането на същите във владение, а доказва единствено реализация на правомощието на наследника-съсобственик по чл.31 ЗС да си служи с общата вещ според предназначението й. Излага, че въззивната инстанция се е отклонила от задължението си да съобрази всички релевантни, допустими, надлежно събрани доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Касаторът излага, че въззивният съд не е обсъдил възраженията му: за липсата на действия, с които ответникът е превърнал държането във владение, доколкото презумпцията на чл.69 ЗС е неприложима в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от наследяване; че ползването на наследствени имоти само от един наследник не доказва намерение за своене на идеалните части на останалите наследници и превръщане на държането на същите във владение, а доказва единствено реализация на правомощието на наследника-съсобственик по чл. 31 ЗС да си служи с общата вещ според предназначението й; че не се установява ответникът Н. К. да е своил имота за себе си по недвусмислен начин, нито е довел това предполагаемо негово намерение до неговия съсобственик, като дори и да е започнал да свои в някакъв момент, съдът не е установил в кой момент държането е превърнато във владение; че от показанията на свидетелите, ангажирани от М. К. не се установява той да е започнал да владее за себе си. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, както и очевидна неправилност. Според касатора решението следва да се допусне до касационно обжалване по следните въпроси:

1. „Относно прилагането на презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобственици, когато съсобствеността произтича от наследяване“, по който касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постановките на ТР №1/6.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, Решение №41 от 26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г., Решение №41 от 15.06.2022г. по гр.д.№2728/2021г.; Решение №43 от 08.04.2019г. по гр.д.№2292/2018г., Решение №102 от 29.11.2018г. по гр. д. №2820/2017г., Решение №111 от 30.12.2020г. по гр. д. №4271/2019г. и Решение №161 от 02.12.2019г. по гр. д. №1073/2019г. на Върховен касационен съд.

2. „Приложима ли е презумпцията на чл.69 от ЗН, когато съсобствеността произтича от завещание /при наличие на данни, че страната, претендираща придобиване на имота по давност е знаела за завещанието/, както и с оглед обстоятелството, че лицето, черпещо права от завещанието е и наследник по закон на общия на страните наследодател?“ Касаторът излага, че доколкото в негова полза има съставено завещание, но той е и наследник по закон, т.е ако нямаше завещание, страните пак щяха да са съсобственици по наследство, но при различни квоти, и презумпцията на чл.69 от ЗН не би била приложима. Счита, че произнасянето по този въпрос противоречи на практиката, посочена към първия въпрос, евентуално е основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

3. „Ползването на наследствени имоти само от един наследник не доказва намерение за своене на идеалните части на останалите наследници и превръщане на държането на същите във владение“. Според касатора узаконяването през 2015г. на построения гараж и работилница не е действие, което сочи на промяна на намерението. Счита, че разрешението на съда по този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №43 от 08.04.2019г. по гр.д.№2292/2018г. и Решение №102 от 29.11.2018г. по гр. д. №2820/2017г. на Върховен касационен съд.

4. „ По въпроса за задълженията на въззивния съд във връзка с обсъждане и съвкупна преценка на всички относими, необходими за изясняване на спора доказателства, касаторът счита, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с Решение №50239/18.01.2023г., постановено по гр.д.№4528/2021г., Решение №141 от 04.01.2021г. по гр.д.№478/2020г., Решение №134 от 08.12.2021г. по в.гр.д.№1081/2020г. на ВКС и др.

Чрез постъпилия писмен отговор, ответникът Н. М. К., чрез адв. П. Х. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Излага подробни съображения, че липсват основания за допустимостта на касационен контрол на осн. чл. 280 ГПК. Счита за неоснователни твърденията за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Развива подробни аргументи относно недопустимостта и неоснователността на касационната жалба. В заключение моли решението да не бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като при постановяването му съдът правилно е приложил материалния и процесуалния закон, и е обосновал изводите си. Ответникът моли да му бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, попадащо в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Производството е образувано по предявен от М. А. М. срещу Н. М. К. иск за делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], район „А.“,[жк], местност „Зеленика“, представляващ поземлен имот с идентификатор [№] по КК на [населено място], ведно с построените в поземления имот сгради – вилна сграда на два етажа и сутерен, с пристройка към вилната сграда, с идентификатори [№] и [№], работилница /към вилната сграда/ със ЗП от 65, 46 кв. м. и масивен гараж, отразен като обект с идентификатор [№] по КК на [населено място], със ЗП от 20 кв. м. Ищецът твърди, че с ответника Н. М. К. са наследници по закон на М. К. П., починал на 28.01.2004год., като ищецът е негов внук /син на починалия преди наследодателя негов син А. М. К./, а ответникът – негов син. Чрез възмездна сделка, обективирана в нот. акт №118/1956год., наследодателят М. К. П. и съпругата му Г. К. К. придобили собствеността върху лозе от един декар, находящо се в землището на [населено място], В., в местността „Б. Баши“. С договор, обективиран в нот. акт №199/21.10.1996год. М. К. П. и Г. К. К. са продали на ответника Н. М. К. 600 кв. м. ид. части от процесното дворно място /лозе/ от 1000 кв. м., ведно с построените в дворното място масивна сезонна постройка и стопанска постройка от 18 кв. м., които сгради към настоящия момент не съществуват, а на тяхно място са построени три други сгради. След смъртта на М. К. П., починал на 28.01.2004 год., негови наследници по закон са преживялата му съпруга Г. К. К. и страните по настоящото дело. Ищецът твърди, че в деня на погребението на М. П., баба му Г. К. К. му предала плик с данни за нотариално дело за съхранение при нотариус негово саморъчно завещание, съставено на 02.10.1997 год., с което М. К. П. е завещал на ищеца 400 кв. м. ид. части от процесното дворно място. Завещанието е обявено на 09.09.2020 год. и е вписано в СлВп-В. на 15.12.2020 год. С договор за покупко-продажба, скл. с нот. акт №199/15.09.2004год. Г. К. продала на ответника 300 кв. м. ид. части от процесното дворно място, въпреки че към този момент тя е притежавала собствеността само върху 200/1000 ид. части, предвид завещаните на ищеца от М. К. П. 200/1000 ид. части от имота. По изложените съображения ищецът моли да бъде допусната съдебна делба на дворното място, съставляващо понастоящем ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ по скица от 1019 кв. м.,, ведно с построените в него сгради идентификатори [№] и [№] по КК на [населено място], работилница /към вилната сграда/ със ЗП от 65, 46 кв. м. и масивен гараж, отразен като обект с идентификатор [№], при квоти: 800/1000 ид. части за ответника, придобити въз основа на двата договора за продажба, и 200/1000 ид. части за ищеца, придобити по завещание от М. К. П., починал на 28.01.2004 год., като сградите ищецът твърди, че е придобил по приращение, в качеството си на съсобственик на терена. Ищецът моли ответникът да бъде осъден да му заплаща обезщетение, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК за самостоятелното ползване на съсобствения имот – терен, ведно с построените в него сгради – до окончателното извършване на делбата и ликвидиране на съсобствеността между страните.

Ответникът Н. М. К. оспорва иска за делба, като твърди, че съсобственост върху земята и сградите липсва, тъй като той е придобил претендираните от ищеца ид. части от процесния имот по давност. Излага, че е установил владение върху целия имот, след като майка му Г. К. му е продала притежаваните от нея идеални части от собствеността върху имота с договора по нот. акт № 199/15.09.2004 год. и оттогава до предявяването на иска за делба е владял целия имот, демонстрирайки явно пред всички, че го счита за свой. Завещанието, на което ищецът се позовава, е обявено 16 години след смъртта на завещателя, към който момент ответникът вече е бил придобил изцяло собствеността върху заявения за делба имот по давност. Оспорва иска за делба на сградите, като твърди, че с договора по нот. акт №199/1996 год., е купил цялата сезонна постройка от 28 кв. м. на два етажа, цялата стопанска постройка от 18 кв. м. и пристройката, ползвана като гараж, ведно с 600 кв. м. ид. части от терена. Последващото пристрояване на лятната кухня със ЗП от 24 кв. м., гараж със ЗП от 26 кв. м. и преустройството на стопанската постройка в работилница със ЗП от 65 кв. м. изключва съсобственост върху сградите, тъй като пристроеното следва статута на главните вещи, към които е присъединено, а стопанската постройка е преустроена /в работилница/, но нито една от пристроените постройки не е самостоятелен обект на правото на собственост, т. е., тя става собственост на собственика на постройките, а не на собствениците на терена. Предвид което счита, че евентуално е налице съсобственост само на дворното място, но не и на постройките. Моли за отхвърляне на иска за делба, евентуално – за отхвърляне на иска за делба в частта му относно изградените в поземления имот сгради. В условията на евентуалност, ответникът Н. К. моли да бъде възстановена запазената му част от наследството на баща му М. К. П., накърнена със саморъчното завещание, а в качеството си на наследник на майка си Г. К. К. – и искане за възстановяване на нейната запазена част от наследството на съпруга й М. К. П., накърнена с горното завещание, до размера на наследствената му квота от наследството на Г. К. К. и след уважаване на заявените от него против бенефициера по завещанието М. А. М. претенции по чл. 30 ЗН, да бъде допусната делба на дворното място съобразно квотите, определени след възстановяване на запазените части. Претендира присъждане на разноски.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че М. К. П., починал на 28.01.2004 год. е оставил наследници по закон: преживяла съпруга Г. К.; ответникът Н. К. – него син, и ищецът М. М. – син на починалия преди наследодателя негов син - А. М. К..

С договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт №118/28.09.1956год., М. П. и Г. К. закупили в режим на СИО лозе от един декар, в землището на [населено място], В., в местността „Б. Баши“, който имот е с идентификатор [№] по КК на [населено място].

С договор за продажба, сключен с нотариален акт №99/21.10.1996г. М. и Г. К. продали на сина си -ответника Н. К. 600 кв. м. ид. части от лозето, находящо се в [населено място], кв. Г., местност „Зеленика“, цялото с пространство от 1000 кв. м., представляващо имот с пл. №221 по КП на местността, ведно с построената в същото място масивна сезонна постройка с площ от 28 кв. м. и стопанска постройка с площ от 18 кв. м., предвид което въззивният съд е приел за установено, че между продавачите и купувача е възникнала съсобственост върху мястото, ведно с построените в него сезонна и стопанска постройки – при квоти от 600/1000 ид. части за ответника и 400/1000 ид. части за продавачите М. и Г. К. в режим на СИО.

Със саморъчно завещание от 02.10.1997 год., предадено за пазене на нотариус при РС-Варна съгласно протокол от 09.10.1997 год. на ВнН, завещателят М. П. е завещал на внука си М. А. М. лозе 400 кв., парцел 221, местност Зеленика, кв. Г.. С протокол от 09.09.2020 год. саморъчното завещание е обявено по искане на ищеца М. А. М. /бенефициер по завещанието/ и е вписано в СлВпВарна като акт № 121, том IX, дело № 19176/15.12.2020г. С оглед съдържанието на завещанието, въззивният съд е приел, че то се отнася до конкретно имущество, т. е. завещанието е частно и придава на бенефициера качеството на заветник – чл. 16, ал. 2 ЗН.

Изложеното от М. М. в исковата молба, въззивният съд е окачествил като признание на неизгодни за него факти, предвид което е приел, че най-късно в края на януари 2004год. ищецът е узнал за съществуването на завещанието на М. П.. В съдебното заседание, проведено на 21.06.2023год. ответникът К. е заявил, че не оспорва действителността на саморъчното завещание, поради което въззивният съд е счел, че правните последици на завещанието са настъпили и следва да бъдат зачетени.

С договор, обективиран в нот. акт №199/15.09.2004год., Г. К. е продала на ответника Н. К. 300 кв.м.ид.части от урегулиран поземлен имот №221, находящ се в [населено място], кв. Г., местност „Зеленика“, целият с площ от 1000 кв. м. по нот. акт, а по скица – 1020 кв. м.

От показанията на свидетелите Р. Ч. и В. В., без родство и дела със страните, съдът е приел за установено, че след смъртта на М. П. през 2004 год., имотът се стопанисва единствено от ответника и съпругата му Г., които живеят там. След смъртта на баща си, ответникът построил в имота гараж и навес, както и оранжерия; отглеждал овошки, зеленчуци. Свидетелите не познават ищеца, не са виждали никой друг, освен ответника Н. К., да стопанисва имота.

От показанията на свидетелката П. П. /леля на ответника и пра-леля на ищеца/ – сестра на наследодателя М. П., се установява, че процесният имот е бил собственост на брат й и на съпругата му Г.. От доста години – “десетина“ според свидетелката, в имота живее ответникът с жена си Г., преди това никой не живеел там постоянно. След смъртта на сина на брат й – А. /баща на ищеца М. М./ свидетелката разговаряла с брат си М. П., който ѝ казал, че ще завещае на Н. половината място с постройката, а на М. – 400 кв. м. Виждала е завещание, което й било показано от Г.. Впоследствие свидетелката разбрала от М. М., че са му били предлагани пари, за да се откаже от мястото. Свидетелката знае, че ищецът М. М. е ходил на мястото и е искал „да си вземе полагащото му се“, но ответникът му заявил, че ищецът не притежавал нищо. Свидетелката знае, че ищецът е бил изгонен от жената на ответника – Г., защото „нямал работа там“.

Предвид изложеното, въззивният съд е приел за установено, че с договора за продажба, обективиран в нот. акт №199/21.10.1996год. между продавачите М. и Г. К., и купувача Н. М. К. е възникнала съсобственост върху дворното място, ведно с построените в него сезонна и стопанска постройки – при квоти от 600/1000 ид. части за ответника и 400/1000 ид. части за продавачите М. и Г. К. в режим на СИО. След смъртта на М. П., преживялата му съпруга Г. К. се легитимира като собственик на 200/1000 ид. части от имота. Със смъртта на М. П., настъпила на 28.01.2004 год. саморъчното завещание от 02.10.1997 год. е произвело вещния си ефект – да прехвърли собствеността върху завещаното конкретно имущество в патримониума на бенефициера по завещанието. Доколкото завещателят е бил собственик само на 200/1000 ид. части, то към 28.01.2004 год. процесният имот е съсобствен между ищеца М. К. – с 200/1000 ид. части; ответника Н. К. – с 600/1000 ид. части и преживялата съпруга на наследодателя – Г. К. – с 200/1000 ид. части. Тъй като преживялата съпруга Г. К. е притежавала 200/1000 ид. части от имота, то с договора за продажба, скл. с нот. акт № 199/15.09.2004год. тя е продала на ответника Н. К. цялата притежавана от нея част– 200/1000 ид. части. Предвид което въззивният съд е приел, че към 15.09.2004 год. ищецът се легитимира като собственик на 200/1000 ид. части от правото на собственост върху имота /застроен терен/ въз основа на саморъчното завещание от 02.10.1997 год., а ответникът – на останалите 800/1000 ид. части - въз основа на посочените по-горе два договора за продажба от 1996 год. и от 2004 год.

При така приетото за установено, въззивният съд е пристъпил към обсъждане на наведеното от ответника възражение за придобиването по давност на идеалните части от правото на собственост на ищеца върху процесния имот, въз основа на владение, осъществявано считано от 15.09.2004 год. до предявяване на иска за делба. С оглед показанията на разпитаните свидетели, въззивният съд е приел за установено, че след смъртта на баща си на 28.01.2004 год., респ., след 15.09.2004 год., ответникът Н. К. е установил фактическа власт върху целия имот, който към 15.09.2004 год. е бил съсобствен при квоти 200/1000 ид. части за ищеца М. М. на основание саморъчното завещание от 02.10.1997 год., и останалите 800/1000 ид. части –собственост на ответника.

Позовавайки се на задължителните указания на ТР №1/2012 год. на ОСГК на ВКС на РБ, въззивният съд е приел, че основанието, на което ответникът Н. К. е установил фактическа власт върху целия процесен имот, не сочи на съвладение между него и ищеца, доколкото ищецът черпи права от завещание, за чието съществуване ответникът не е бил уведомен, докато ищецът е узнал за него непосредствено след смъртта на завещателя.

Въззивният съд е приел, че ищецът М. М. не е опровергал установената в чл. 69 ЗС презумпция, поради което същата е приложима. Въззивният съд е счел, че ответникът е демонстрирал намерение за своене, като по делото се установяват всички елементи на владението от фактическия състав на придобивната давност – продължителност, непрекъснатост, несъмнителност и явност, предвид което с изтичането на установения в закона 10 годишен срок, ответникът е придобил имота по давност.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, и с оглед наведените от касатора доводи, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато с цел преценка дали изводът на въззивния съд, че само упражняването на фактическата власт, установена от единия сънаследник след прехвърляне на ид. части от наследствения имот от друг наследник след смъртта на общия наследодател, може да обуслови придобиването на имота по давност по отношение на трети от сънаследниците, не е в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012г. на ОСГК на ВКС.

При допускане на касационното обжалване, касаторът дължи внасяне на държавна такса в размер на 25 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,