Определение № 948 от 16.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1854/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ответника „Юробанк България“ АД срещу решение № 557 от 27.04.2023 г. по гр.д. № 1693/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 261455 от 29.04.2022 г. по гр.д. № 14911/2018 г. по описа на Софийски градски съд е: прието за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на „Юробанк България“ АД, че Т. Д. П. не дължи сумата 23 184 лв., представляваща курсова разлика, включена в главницата по договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL 60306/15.12.2012 г., която сума е формирана при частично рефинансиране на задълженията по договор за кредит № HL 36705/09.06.2008 г. от кредитната сделка на продажба на евро срещу швейцарски франкове; прието е за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на „Юробанк България“ АД, че Т. Д. П. не дължи сумата 54 292,90 лв., представляваща курсова разлика, включена в главницата по договор за банков кредит на служител/администратор HL 7154/05.06.2015 г., която сума е формирана при рефинансиране на задълженията по договор за кредит № HL 36705/09.06.2008 г. от кредитната сделка на продажба на левове срещу швейцарски франкове; е осъден ответникът „Юробанк България“ АД да заплати на Т. Д. П. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 3 239,48 лв., представляваща недължимо платени курсови разлики в периода от 04.11.2013 г. до 20.07.2015 г. по договор за кредит HL 36705/09.06.2008 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 07.11.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, и са присъдени съответно разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо предвид постановяването му по непредявени искове, евентуално при липса на правен интерес от предявените искове. Излага, че с оглед въведените твърдения от ищеца интересът му е от защита с осъдителен иск за връщане на платено в повече по прекратения предвид изпълнението му договор за кредит HL36705/2008 г., а не от предявените установителни искове за недължимост на суми по сключени впоследствие други договори за кредит – HL60306/15.12.2012 г. и HL71554/05.06.2015 г., които поддържа да не са допълнителни споразумения към договора от 2008 г., макар и между тях да е налице връзка. Сочи, че исковете са предявени и с цел да бъде заобиколен института на погасителната давност по осъдителния иск за връщане на платеното по договора от 2008 г., което според касатора ги определя като недопустими. Допълнително поддържа, че решението е недопустимо, тъй като е постановено без участието на задължителните необходими другари на ищеца – другите кредитополучатели по договорите от 2012 г. и 2015 г. При условията на евентуалност поддържа, че исковете са неоснователни. Сочи, че при свобода на договарянето страните по договора от 2008 г. са постигнали съгласие кредитът да се предоставя и връща в швейцарски франкове, която договорка не е нищожна предвид законовата разпоредба на чл. 145, ал. 2 ЗПП. Поддържа, че не е налице неравноправност в постигнатите договорки досежно валутния риск, доколкото длъжникът Ц. П. е била служител на банката на длъжност Началник отдел „Кадри“ до 08.03.2018г., и съдебната практика досежно изискванията за индивидуално договаряне не би следвало да намери приложение. Изтъква, че решението е постановено и при нарушение на процесуалния закон предвид кредитирането на свидетелските показания на Ц. П., въпреки че същата е длъжник по договорите за кредит, което я определя като заинтересована от изхода на спора. Изтъква, че сключените договори през 2012 г. и 2015 г. не са анекси или спогодби към договора от 2008 г. и правилото на чл. 366 ЗЗД не следва да намери приложение. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваните части и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Ако въззивният съд прецени да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове, длъжен ли е да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?

2. При показания на явно заинтересован свидетел, длъжен ли е съдът да прецени достоверността на показанията на този свидетел и да отчете възможната му необективност, както и да извърши преценка на тези показания спрямо другите събрани по делото доказателства и да изложи мотиви в тази връзка?

3. Допустимо ли е със свидетелски показания на страна по договора да се установяват обстоятелства, обратни на записаното в договора?

4. Какво включва използваното от СЕС понятие „относителна осведоменост, наблюдателност и съобразителност“ на средния потребител и в какво се изразяват и до каква степен се простират разумните граници на тези конкретни психологически качества и умения на този потребител? Трудовото правоотношение с конкретна банка кредитодател води ли до извод, че кредитополучателят е над средния потребител по отношение на осведоменост, наблюдателност и съобразителност?

5. При преценка за наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит кой има основание да претендира връщане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД на недължимо платено въз основа на тези клаузи – кредитополучателят, който реално е правел вноските, или всеки друг кредитополучател?

6. При договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора. Тази неравнопоставеност обаче може ли да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди? Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2007 – 2008 г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск?

Касаторът поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, с което обосновава допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касация по формулираните четвърти и пети въпроси, а по шестия въпрос твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК.

Поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, Т. Д. П., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел за неоснователни възраженията на ответника за недопустимост на предявените отрицателни установителни искове. Посочил е, че интересът от търсената с исковете защита е обусловен от изложените в исковата молба твърдения на ищеца, че е сключил договорите № HL60306/15.12.2012 г. и № HL71554/05.06.2015 г. с единствената цел да уреди отношенията си / да погаси задълженията/ по предходен договор за кредит, предоставен в швейцарски франкове, № HL 36705/09.06.2008 г., като сочените суми и по двата договора не са дължими, защото сумите са включени като задължения в договорите въз основа на нищожни клаузи в договора от 2008 г. Посочил е, че претенциите се основават на твърдения, че към датата на сключване на договорите от 2012 г. и 2015 г. ищецът не дължи съответно сумите от 23 184 лв. и 58 530 лв., които са включени в тези договори като курсова разлика по договора от 2008 г., и са допустими, а възраженията на ответника са такива по съществото на спора.

За да установи фактическата обстановка по спора, въззивният съд е извършил подробен анализ на събраните по делото доказателства, като е обсъдил всяко едно от тях поотделно и всички в тяхната съвкупност.

Съобразно заявените с исковата молба твърдения на ищеца е приел, че основателността на претенциите, зависи от действителността на клаузите на договора от 2008 г. в частта, в която страните са се съгласили, сумата да бъде усвоена в евро, а да бъде връщана в швейцарски франкове. Посочил е, че по този въпрос е налице съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения на ВКС, включително по решение № 60108 от 28.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 1159/2020 г., II ТО, ТК. По въведените от ищеца възражения, че уговорките относно условията за погасяване на кредита са неравноправни, защото не обективират в съдържанието си по ясен и разбираем за потребителя начин условията на сключения договор, е приел, че страни по договора са банката - търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП и потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, какъвто е ищецът, а предмет на договора е финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, като по делото липсват доказателства, че спорните клаузи са били индивидуално определени. Тълкувайки разпоредбите на чл. 143 ЗЗП, чл. 145, ал. 2 ЗЗП и позовавайки се на т. 1 от решение на Съда на ЕС по дело С-186/16 и т. 1 от диспозитива на определението по дело С-119/17, въззивният съд е счел, че договорите не съдържат ясни правила за превалутиране на средствата по кредита от евро в швейцарски франк и обратно, както при усвояването на кредита, така и при погасяването му. Посочил е, че по делото е безспорно, че предоставеният на ищеца ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което тя има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Изтъкнал е, че с оглед последователно поддържаните от страните становища спорно е: били ли са уговорени индивидуално посочените клаузи от договора за кредит, прехвърлени ли са изцяло последиците от валутния риск върху ищеца, съставени ли са процесните клаузи по прозрачен начин, въз основа на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици и нарушен ли е от ответника принципа на добросъвестност. Посочил е, че според формираната от ВКС константна практика, неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, и въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Съобразил е, че съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца. Счел е, че самото подписване на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, а липсват ангажирани от банката доказателства, че потребителите са могли да изразят становище по съдържанието на договора, вкл. по посочените клаузи, както и че са имали възможност да повлияят върху тях. Приел е, че процесният договор за кредит е сключен в швейцарски франкове при очевидна необходимост за ищеца от паричен ресурс в евро /с оглед целта на договора за кредит/, при клауза в договора, възпрепятстваща реалното предоставяне на паричния ресурс в швейцарски франкове /сметката в швейцарски франкове е блокирана/, респективно договорът е сключен в посочената валута, само поради по-ниския лихвен процент на кредита в швейцарски франкове. Счел е, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че при сключване на договора на ищеца е била предоставена информация, че е възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в евро, но не е предоставена каквато и да е информация относно това какви ще са икономическите последици за задълженията по договора при значителна обезценка на евро/лева спрямо швейцарския франк, какви са очакваните прогнози относно промяната на курса швейцарски франк/евро, с каквато информация банката с оглед професионалната й и експертна дейност е следвало да разполага, както и какви действия могат да предприемат кредитополучателите за минимизиране на риска /напр. чрез застраховане/. Добавил е, че експертната компетентност на банката и високият професионализъм и експертен потенциал на служителите изискват от ответника да предостави на потребителя анализ на обективно съществуващите и осъществили се в световен икономически план към момента на сключване на договора факти. Подчертал е, че ищецът не е могъл и не е длъжен да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк, за което и за икономическите последици от което банката е следвало да го уведоми. Приел е, че предоставената от банката информация е била недостатъчна, за да се прецени валутния риск, който е за сметка на кредитополучателя. Обобщил е, че при липсата на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици не може да се приеме, че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, са уговорени по прозрачен начин, а при липса и на предоставяне на достатъчна информация, банката е действала в нарушение на принципа за добросъвестност. По тези доводи е счел за неравноправни клаузите, свързани с носенето на валутния риск – чл. 22, чл. 20, ал. 2 и чл. 6, ал. 2 /последните две разпоредби в частта, с която е прието превалутирането да се извършва по курса "купува", съответно "продава" на банката за швейцарския франк към евро/лева към деня на превалутирането/погасяването/, на основание чл. 143, т. 19, вр. чл. 146 ЗЗП /преди изм. с ДВ бр. 100/2019 г./ и невъзможност за приложение на разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от същия закон.

Въззивният съд е приел, че установителните искове и осъдителният иск са предявени от Т. Д. П., която е погасявала задълженията по всички договори, макар че при рефинансиране на задължението по договора от 2008 г. като страни са участвали и нейните родители. Изтъкнал е, че след като от естеството на договора следва, че макар и вписани като кредитополучатели, те не са усвоили уговорената сума, то следва, че за тях няма правен интерес да установяват нищожност преди задължението по договора да е станало предсрочно изискуемо. Посочил е, че такъв интерес има само ищецът за всяка уговорена сума, поради това че задължението е уговорено като солидарно и защото солидарната отговорност не влече задължително другарство в процеса. Приел е, че от заключението по основната СИЕ се установява, че при сключване на договора през 2012 г. сумата от 23 184,92 лв. е била равностойността на реализираната курсова разлика, а при сключване на договора от 2015 г. сумата е 54 292,90 лв., поради което е счел сезиралите го отрицателни установителни искове за недължимост на претендираните от ответника вземания за главници по договорите за кредит № HL60306/15.12.2012г. и № HL71554/05.06.2015г. за основателни за последните суми.

По осъдителната претенция с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, съдът е приел, че ответната страна следва да върне платеното в периода от 04.11.2013 г. до 20.07.2015 г., представляващо курсовата разлика, която банката е събрала като задължение въз основа на нищожните клаузи по чл. 1, ал. 1; чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от договора, сключен през 2008 г. Посочил е, че между страните не е било спорно, че ищецът е платил сумата от 4 751,05 лв. на банката, като последната носи тежестта да докаже, че в този размер плащането има основание. Кредитирал е заключението на вещото лице по приетата СИЕ, което не е оспорено от страните, че сумата, която е събрана в резултат на валутната разлика при погасяване на задълженията по договора за процесния период е 3 510,16 лв., поради което е счел, че за сума в този размер следва да уважи предявения осъдителен иск.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е нищожен или недопустим в обжалваната му част – чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК.

Поддържаните в касационната жалба и изложението на касатора доводи са за недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част, с която са уважени предявените отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по непредявени искове или по предявените, но при липса на правен интерес от предявяването им, евентуално предвид постановяването му без участието на задължителен необходим другар.

Налице е константата практика на съдилищата, включително задължителната по TP № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., която приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран - разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

Видно от сезиралата съда искова молба по настоящия спор ищецът, Т. Д. П., е предявила обективно съединени искове за установяване, че не дължи на ответника очертаните в исковата молба суми по сключени между тях два договора за кредит № HL60306/15.12.2012 г. и № HL71554/05.06.2015 г. Обосновал е интереса си от предявените искове с твърдения, че последните договори са сключени, за да уреди отношенията си с ответника по договор за кредит, предоставен в швейцарски франкове, № HL 36705/09.06.2008 г., като сочените суми и по двата договора не са дължими, защото сумите са включени като задължения в договорите въз основа на нищожни клаузи в договора от 2008 г.

Въззивният съд се е произнесъл по така очертания от ищеца предмет на делото и в рамките на търсената от последния защита, поради което оплакванията на касатора, че е разгледан непредявен иск са неоснователни.

Ищецът ясно е обосновал интереса си от исковите претенции по чл. 124, ал. 1 ГПК предвид наличния, видно и от процесуалното поведение на ответника, спор досежно дължимостта на процесните суми по сключените между страните два договора за кредит. Евентуални други средства за защита на ищеца, намиращи основание в сключения договор през 2008г., не изключват интереса му от разрешаване на правния спор между страните досежно дължимия размер на главниците по процесните договори № HL60306/15.12.2012 г. и № HL71554/05.06.2015 г.

Неоснователен е и последният довод на касатора, с който обосновава възражението си за недопустимост на предявения иск, а именно неучастието в процеса на другите длъжници по процесните договори. Константна и непротиворечива е практика на ВКС, че солидарните длъжници по двустранния договор за банков кредит не са необходими другари, доколкото нито от естеството на правоотношението, нито по разпореждане на закона решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички тях- чл. 216, ал. 2 ГПК. В този смисъл и на преценката на ищеца е предоставено дали сам ще предяви твърдените си права, както е избрал в случая, като исковете му са допустими, респективно допустимо е и постановеното по тях съдебно решение.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в обжалваната част.

Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.

Поставените първи и втори процесуални въпроси са обуславящи за изхода на спора, но по тези въпроси касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил подробно, поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства с решението в обжалваната му част приема предявените искове за основателни, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Съдът не се е отклонил и от цитираната от касатора практика по решение № 118 от 11.01.2021г. по гр.д. 665/2020г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, и решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. 1/2013г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, с която се приема, че с доказателствена стойност се ползват и показанията на свидетели от кръга по чл. 172 ГПК и че само близката родствена връзка не е основание за некредитиране на показанията им, а последните могат да бъдат източник за установяване на факти, ако не противоречат на останалите събрани по делото доказателства. Въззивният съд е процедирал в съответствие с цитираната практика, като е обсъдил събраните показания при разпита на свидетеля Ц. П. – майка на ищеца, във връзка с останалите събрани по делото доказателства, включително гласните доказателства от разпита на доведения от ответника свидетел - негов служител, и ги е кредитирал като непротиворечащи на другите събрани по делото доказателства досежно мотивацията на ищеца да сключи договор в швейцарски франкове.

Поставените трети, четвърти и пети въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, поради което не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по същите на последното основание не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивният съд не е приемал, че въз основа на събрани гласни доказателства е опровергано съдържанието на процесните договори.

Никой не е твърдял, че ищецът е в трудово правоотношение с банката, поради което и при преценка на нейната осведоменост като потребител по смисъла на ЗЗП въззивният съд не е обсъждал и излагал изводи дали такъв трудов договор би имал за последица притежавана от ищеца над средната наблюдателност и съобразителност. Ответникът е излагал твърдения за сключен трудов договор с майката на ищеца, която не е страна по делото, и чиито евентуални специални знания не са от значение за правилното решаване на делото, поради което тези обстоятелства не са обсъждани от въззивния съд. Липсват мотиви в съдебния акт и за прието от СЕС значение на понятие „относителна осведоменост, наблюдателност и съобразителност“ на средния потребител, като тази част на четвъртия въпрос е зададена общо и теоретично, без да е обосновано самостоятелното й значение за правилното решаване на спора, поради което и по тази част на въпроса не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

По предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД съдът е приел, че плащанията по процесните договори са извършвани от ищеца, поради което и поставеният пети въпрос, основан на твърдения за извършени плащания от други лица, не е обусловил изводите на въззивния съд и доколкото не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК не може да бъде основание за допускане на решението до касационно обжалване.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по поставения от касатора шести въпрос, който касае изводите на въззивния съд досежно неравноправния характер на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от процесния договор за кредит предвид прехвърления с последните валутен риск на ищеца – потребител по смисъла на ЗЗП. По въпроса е налице утвърдена съдебна практика на ВКС – решение № 170 от 16.03.2021г. по т.д. 1901/2019г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 168 от 29.01.2021г. по т.д. 2184/2019г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 136 от 20.10.2020г. по т.д. 1467/2019г. по описа на ВКС, ТК, II TO и др., която в частта й досежно неравноправния характер на клаузи като процесните по утвърдения и сключван от касатора договор за кредит в швейцарски франкове, не се нуждае от осъвременяване и промяна.

Формираните от въззивния съд изводи в частта за неравноправния характер на клаузите, с които на ответника е прехвърлен валутния риск, освен че са съобразени с утвърдената практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, са съответни и на актуалната практика на СЕС по определение от 18.10.2023г. по дело С-117/2023г., постановена по отправено от български национален съд преюдициално запитване, касаещо включително неравноправния характер на клауза по сключен от касатора „Юробанк България“ АД договор за банков кредит с идентично съдържание с това на чл. 6, ал. 2 от процесния договор, поради което не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на разноски за представляването му от адвокат за сумата 3 928,49 лв., която ще му бъде присъдена с настоящия съдебен акт.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение