Определение № 2382 от 13.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4045/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Р. В., чрез пълномощник адв. Г. П. Г. от САК, против въззивно решение № 411/02.07.2024 г., постановено по в.гр.д. № 418/2024 г. по описа на Окръжен съд - Враца, с която е след отмяна в обжалваната част на решение № 87/11.4.2023 г. по гр.д. № 684/2023 г. на Районен съд – Оряхово е отхвърлен предявеният от касатора против Районен съд - Козлодуй иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата 950 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на страната за разглеждане в разумен срок на гр.д. № 1034/2022 г. на Районен съд - Козлодуй. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е отхвърлен искът за разликата над 950 лв. до предявения размер от 5 001 лв. В касационната жалба се поддържа твърдение, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ - отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната за конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд; 2. „Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходна инстанция в случаите, когато е предявен иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ по отношение на делото, водено от нисшестоящата инстанция?“; и 3. „Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция целия период от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото?“. Сочи се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 48/06.04.2020 г. по гр.д. № 1610/2019 г. на IV г.о.; решение № 30/07.05.2019 г. по гр.д. № 2125/2018 г. на III г.о. и решение № 306/22.10.2019 г. по гр.д. № 4482/2017 г. на IV г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Районен съд – Козлодуй е подал писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Излага и съображения за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. От фактическа страна, въззивният съд е установил, че на 26.07.2022 г. е образувано гр.д. № 1034/2022 г. по описа на Районен съд- Козлодуй по постъпила искова молба на Е. Р. В. срещу ОД на МВР - Враца. Делото било разпределено на съдия-докладчик, който с разпореждане от 27.07.2022 г. постановил изпращане на препис от исковата молба на ответника с указване на възможността по чл. 131 ГПК за подаване на писмен отговор. На 10.08.2022 г. ответникът подал отговор на исковата молба, и поискал привличане на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице - помагач по делото и предявил срещу него обратен иск. С определение от 30.09.2022 г. съдията докладчик оставил без движение обратната искова молба и дал указания на ответника да отстрани констатираните нередовности. Указанията били изпълнени на 13.10.2022 г. С определение от 25.11.2022 г. съдът конституирал „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице – помагач на страната на ответника, приел за съвместно разглеждане в условията на евентуалност предявения обратен иск и постановил размяна на книжата по реда на чл. 131 ГПК с ответника по този иск - „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД. На 04.01.2023 г. били подадени отговори от третото лице - помагач, както по предявения срещу него обратен иск, така и по първоначалната искова молба. С определение от 12.09.2023 г., постановено по реда на чл. 140 ГПК, съдът се произнесъл по доказателствените искания на страните, изготвил проект за доклад по делото и го насрочил за разглеждане в открито съдебно заседание на 07.11.2023 г. В проведеното на 07.11.2023 г. съдебно заседание били събрани всички допуснати доказателства, приключено било съдебното дирене и делото било обявено за решаване. Съдът постановил решението си на 27.11.2023 г., като след това били подадени молби по чл. 248 ГПК и въззивна жалба срещу решението. Установено е от въззивния съд, въз основа на представените по делото 5 бр. болнични листове, че в периода до насрочване на делото в о.с.з., съдията-докладчик е отсъствал от работа поради ползване на отпуск за временна неработоспособност, както следва: от 06.12.2022 г. до 09.12.2022 г. - 4 дни; от 11.01.2023 г. до 18.01.2023 г. - 8 дни; от 13.03.2023 г. до 26.03.2023 г. - 14 дни; от 27.03.2023 г. до 15.04.2023 г. - 20 дни и от 16.04.2023 г. до 15.05.2023 г. - 30 дни /т.е. общо 76 дни/. При така установените факти и след анализ на събраните по делото доказателства и доводите на страните, въззивният съд е приел, че фактическият състав по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ не е осъществен. Посочено е, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Доколкото се касаело до вътрешноправно средство за реализиране на право, се съобразяват критериите, посочени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, въз основа на които се преценява налице ли е допуснато нарушение - общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Освен това, тъй като се касаело за право, защитено с чл. 6, § 1 от Конвенцията, следвало да се отчита практиката на ЕСПЧ по автономно тълкуване на разпоредбата, поради което били приложими критериите и стандартите, установени в тази задължителна за националните съдилища практика. С оглед посочените критерии въззивният съд е отчел конкретните обстоятелства и специфики на производството, значението на делото за ищеца, респ. това, че спорът не е свързан с лишаването на страната от правото на труд и възможността да реализира трудов доход, тъй като предмет на делото са претендирани като дължими допълнителни възнаграждения; обстоятелството, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на бързото производство /чл. 310 и сл. ГПК/; общият брой съединени главни и акцесорни искове; настъпилите усложнения във връзка с предмета и страните – привличане на трето лице - помагач и предявяването на обратен иск; отстраняване на нередовности по обратния иск; това, че разрешаваните правни въпроси са със значителна сложност; обемът на представените и събрани доказателства, вкл. необходимостта от назначаване на съдебно-счетоводна експертиза; общата продължителност на производството от подаването на исковата молба до постановяване на първоинстанционното решение /1 г. и 4 м./. Прието е, че макар да е налице известно забавяне на съда в периода след размяната на книжа между страните и до постановяването на определението по чл. 140 ГПК, общата продължителност на първоинстанционното производство /до постановяването на съдебното решение/ не е в нарушение на изискванията за разумен срок. Посочено е, че релевантна за обективната отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство, а не спазването или неспазването, на инструктивните срокове за извършване на отделни съдопроизводствени действия. Прието е, че е допуснато забавяне при насрочването на делото, но останалите съдопроизводствени действия са извършвани ритмично и в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция с оглед вида му и констатираните отклонения в съдебното производство по смисъла на Глава ХV и Глава ХVІ ГПК. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС в подкрепа на извода си, че релевантна за отговорността по чл. 2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство – от завеждане на исковата молба до постановяване на окончателния съдебен акт, като спазването на съответните инструктивни срокове за извършване на съдопроизводствените действия е без значение. В случая въпреки допуснатата забава на отделна част от производството, общата му продължителност била нормална и затова нямало нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС. Освен това съдебното производство на този етап не било приключило с окончателен акт и констатираната забава можела да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора от горните инстанции. Констатираният обективен факт на продължително /но не без прекъсване, а на периоди/ отсъствие на съдията – докладчик от общо 76 дни, не обосновавало необходимост от процедура за преразпределение на делата му на останалите съдии в съда или за командироване на съдия от друг съд, предпоставена от продължително отсъствие на титуляра за няколко последователни месеца. При анализа на поведението на компетентните органи съдът е отчел и значителното повишаване на действителната натовареност на съдиите в ответния съд поради незапълнен съдийски щат, което го правело съд с висока натовареност. Въззивният съд е приел, че не е налице нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок, като предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2б ЗОДОВ, поради което искът е отхвърлен. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Първите два въпроса поставени от касатора са свързани с критерия поведение на компетентните власти. Същите са включени в предмета на делото и са разрешени от въззивния съд, но това разрешение не е обусловило пряко и самостоятелно решаващата воля на съда и изхода на делото. Съдът не е приемал, че отпуск на съдията, разглеждащ делото, съдебна ваканция, натовареност над средната за страната на конкретния съд, заемането на длъжност административен ръководител на съда от докладчика, незапълнен щат от съдия в конкретния съд, могат да бъдат изключени от релевантния период и не е основал решаващият си правен извод, налице ли е неразумна продължителност на делото, на същите. Изложените мотиви във връзка с тези обстоятелства, са в контекста на обсъждането на поведението на властите, съставляващо един от релевантните критерии, но ведно с останалите установени такива. Преценката дали е налице нарушение на чл. 6§ 1 ЕКЗПЧОС и съответно осъществен ли е фактическия състав на чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ съдът е изградил въз основа на комплексен и цялостен анализ, който е обхванал релевантния период, предмета на делото, неговата правна и фактическа сложност, развитието и спецификата на процеса и усложненията от процесуален характер, поведението на съда, значението на делото за ищеца, поведението на последния /при липса на констатации за дължащо се на него забавяне/. Това са и критериите, установени в закона, практиката на ЕСПЧ и ВКС-в това число цитираната от касатора. По приложението на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС има създадена практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи /решение № 66/02.04.2015 г. по гр.д. № 5813/2014 г., III г.о.; решение № 72/18.05.2017 г. по гр.д. № 3619/2016 г., III г.о.; решение № 30/07.05.2019 г. по гр.д. № 2125/2018 г., IV г.о. и др./. В същата е разяснено, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ урежда специален ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Касае се за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с ЕКЗПЧОС, а критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. В тази практика (вж. - Finger v. Bulgaria, Zmalinski v. Poland, Piatkowsky v. Poland, Scordino v. Italy, Obermeier v. Austria, Pretto and Others v. Italy, Capuano v. Italy, Surmeli v. Germany, Zimmermann and Steiner v. Switzerland и др. ) последователно е приемано, че държавите са длъжни да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговарят и на изискванията на чл. 6, § 1 от Конвенцията, включително - задължението да разглеждат делата в разумен срок. Те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи. Разумността на срока, в който е продължило едно дело се оценява с оглед конкретните обстоятелства по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценя съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на страните и свидетелите, нуждата да се проучат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства. За преценката на поведението на компетентните органи от значение са създадената организация и усилията им за ускоряване и приключване на производството. Общи забавяния, причинени случайно /внезапно/ от пренатовареността на съда, могат да бъдат допуснати, ако не са продължителни, и когато властите са предприели съответните разумни мерки за разглеждане на делата с оглед на тяхната спешност и значимост (вж. - Zimmerman and Steiner, §§ 27-32; Pretto and others, §§ 30-37). В тази връзка следва да се посочи, че в практиката на ЕСПЧ при преценка на критерия „поведение на компетентните органи“ се прави разграничение между ситуация на „хронична претовареност“ на съдилищата, т.е. при която има текущ проблем, за който държавата е отговорна и внезапно или „временно натрупване на дела за разглеждане“, за което държавата няма да отговаря, дори и ако не е предприела никакви специални мерки (делото Foti и други срещу Италия). Освен това, ЕСПЧ приема, че чл. 6, § 1 от Конвенцията е напълно автономен от начина, по който националното производство определя продължителността на процесуалните действия, респ. че нарушение на законови срокове не води непременно до нарушение на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС (вж. - Khan v. the United Kingdom, §§ 34-40). Съгласно практиката на ЕСПЧ, не съществуват фиксирани срокове за нито един вид съдебно производство и всяка отделна ситуация се разглежда на принципа „случай за случай“, като преценката на „разумния срок” варира в зависимост от конкретните обстоятелства. Нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията изисква проверка на производството като цяло и от гледна точка на всички етапи и възможности, предоставени на жалбоподателя, а не оценка на отделни процедурни нарушения сами по себе си. Въззивното решение е постановено в съответствие с тези правни разрешения. Съдът е съобразил критериите, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и в практиката на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, като след анализ и оценка на събраните по делото доказателства е приел, че в случая общата продължителност на производството пред Районен съд – Козлодуй не може да се квалифицира като „неразумен срок“ за разглеждането на делото. Единственото констатирано забавяне, допуснато при насрочване на делото в открито съдебно заседание, не се е отразило на общия разумен, според конкретните обстоятелства, срок за приключване на делото. В тази връзка е отчетено, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за отделните забавяния и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, но установения обективен факт - отсъствие от работа на съдията-докладчик поради ползване на отпуск за временна неработоспособност, респ. срока на отсъствието, не би могло да обоснове необходимост от предприемане на някакви административни мерки - преразпределение на делата на останалите съдии от съда, или командироване на съдии от други съдилища. Наред с това при прилагането на критерия за значение на делото за жалбоподателя, въззивният съд е посочил, че конкретното дело не е свързано с лишаване на страната от правото й на труд и получаване на трудово възнаграждение, поради което и с оглед на този критерий не може да се направи извод за неразумна обща продължителност на съдебното производство пред първата инстанция. Третият въпрос е поставен общотеоретично и извън контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд, обуславящи изхода на спора. Продължителността на времето от момента на сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция не е била въведена като релевантен факт в исковата молба, не е била изследвана от въззивния съд и не е била взета предвид при обосноваване на преценката за спазване на разумния срок за разглеждане на делото. Следва да се посочи, че предявяването на настоящия иск за обезщетение на вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на друг иск по чл. 2б ЗОДОВ, вкл. след приключване на делото с влязъл в сила съдебен акт, ако са налице последващи забавяния и съответна преценка на ищеца за обща неразумна продължителност на производството. Ето защо въпросът е неотносим към решаващата воля на съда и не съставлява годно общо основание по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК, поради което не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице и соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Нормата на чл. 2б ЗОДОВ е приложена от въззивния съд според точния й смисъл и съдържание, вложени от националния законодател и при съобразяване на стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по тълкуването и приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. С оглед всичко изложено по-горе, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.