Определение № 1123 от 10.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2368/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд. Ищцата И. В. оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, с които предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ са уважени за разликата над 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и над 2357,90 лв. обезщетение за имуществени вреди. За да постанови решението си, съдът е намерил за неоснователни оплакванията на жалбоподателя за неправилно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за недоказаност на част от имуществените вреди и за неправилна оценка на степента на принос на ищцата за настъпване на увреждането. Съобразил е установените по делото обстоятелства, че ищцата е претърпяла средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лявата тазобедрена кост – петрохантерна фрактура, засягаща трохантерния масив на бедрената кост, наложила хирургическа интервенция с обща интубационна анестезия и приложени кръвна репозиция и метална остеосинтеза със заключващ пирон, както и последващо болнично лечение за десет дни. Възстановителният период продължил повече от 6 месеца с остатъчно леко затруднение в движението крака с накуцване, налагащо ползването на бастун, както и с остатъчни болки при сядане, ставане и промяна на времето, което състояние е трайно и завинаги. Отчитайки и претърпените от ищцата неудобства в ежедневието за периода на възстановяване, вкл. и ползваната чужда помощ, както и общата икономическа обстановка към момента на увреждането, въззивният съд е приел, че справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД се явява размер на обезщетението от 35 000 лв. По отношение на спорните имуществени вреди е изложил съображения за доказаност на извършените разходи, както и на причинната връзка с инцидента, с представените писмени доказателства и заключението на медицинската експертиза. Относно приноса на ищцата за настъпване на увреждането съдът е приел, че с оглед установения механизъм на настъпването му, а именно, че движейки се по алеята, на която се е намирал спреният за престой автомобил, ищцата е имала обективната възможност да забележи отварящата се врата на автомобила и да избегне удара, като спре или го заобиколи, ако не е гледала настрани, но в същото време водачът не се е обърнал назад да погледне дали има преминаващи по алеята пешеходци и е продължил отварянето на вратата, такъв принос е налице. Съобразявайки и съпътстващите инцидента обстоятелства - че водачът на превозното средство като източник на по-висока опасност за участниците в движението, носи и по-висока отговорност за осигуряване на безопасността на движението, както и че инцидентът е настъпил на територията на пазар с множество пешеходци, където по общо правило е забранено влизането на автомобили, допустимо само при зареждане на стока, каквото действие е извършвал застрахованият водач - съдът е приел, че неговият принос значително надхвърля приноса на ищцата, последният определен на 10 %. Въззивното решение е обжалвано по отношение на уважената над размера от 15 000 лв. част от иска за обезщетение за неимуществени вреди. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като определеното и присъдено обезщетение е необосновано завишено по размер, при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост, както и при неточно определяне на по-ниска степен от категорично установеното значително съпричиняване от страна на пешеходката. Относно основанията по чл. 280, ал. 1 се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1) при определяне на справедливите обезщетения по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях; 2) релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението; и 3) следва ли да се отчете 50 % съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна па ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано - при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пешеходец, които нарушения пряко и непосредствено са довело до настъпване на ПТП и на травматичното увреждане, и са били преимуществена причина за настъпване на същите. По отношение на същите въпроси се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргументите, че те се явяват от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото разглеждането им допринася за преодоляване на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика в обжалваното решение, която евентуално ще бъде премахната по пътя на касационно разглеждане на делото по същество. Приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на настоящото дело според точния смисъл на законите и ще създаде съдебна практика по прилагането им. Не се установяват основания за допускане на касационното обжалване. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай изложените аргументи, че определеното и присъдено обезщетение е необосновано завишено по размер, при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост, както и при неточно определяне на по-ниска степен на принос на ищцата, не отговарят на установените в съдебната практика и посочени по-горе критерии за очевидна по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК неправилност като квалифицирана форма на този вид порок на съдебните решения. Същите представляват единствено израз на несъгласие с изводите на въззивния съд, т. е. оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждан е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Първият от формулираните въпроси не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. С дадената формулировка въпросът е относим към всеки спор по чл. 52 ЗЗД, като не е обосновано значението му за настоящото дело. В тази насока е посочено най-общо, че въззивният съд не е посочил всички обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а някои от релевантните обстоятелства са посочени съвсем схематично, без да са анализирани и обсъдени във връзка с останалите критерии по чл. 52 ЗЗД, а освен това неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД, като не е съобразил реално изживените болки и страдания и тяхното отражение върху живота на ищцата, както и конкретните икономически условия в страната, чийто обективен белег са лимитите на отговорност на застрахователя. Не се сочат обаче конкретни доказани по делото обстоятелства, респ. връзки между тях, които съдът да не е съобразил или да е обсъдил изолирано едни от други, с което именно да се обоснове и значимостта на въпроса в конкретния случай. Що се отнася до оплакванията за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, същите представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По втория въпрос не е налице отклонение на въззивния съд от установената последователна практика на ВКС, доколкото съдът не е отрекъл значимостта на лимитите на отговорност на застрахователя и обществено-икономическите и социални условия в страната като допълнителни критерии за определяне на справедливия по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението, като е съобразил същите при обосноваване на крайния си извод относно дължимото в случая обезщетение. И по този въпрос изложените доводи представляват оплаквания за неправилност на дадената от въззивния съд оценка на релевантните обстоятелства като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновават противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същите съображения се отнасят и до третия въпрос. Както формулировката на въпроса, така и изложените във връзка с него доводи представляват оплаквания за неправилност на установената от въззивния съд степен на приноса на ищцата. Освен това следва да се отбележи, че самият въпрос, фиксирайки точен размер на приноса, влиза в противоречие с чл. 51, ал. 2 ЗЗД и последователната практика на ВКС по приложението на тази разпоредба, според която оценката на приноса на пострадалия се извършва за всеки отделен случай съобразно установените конкретни обстоятелства и доказаната причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вредни последици, респ. част от тях. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, доколкото като такава практика, която следва да бъде преодоляна, се сочи единствено обжалваното решение. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, нито липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) с необходимото обосноваване на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Съобразно направеното искане и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да заплати на упълномощения от ищеца адвокат възнаграждение в размер на 1885 лв. С тези мотиви съдът