Определение № 99 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3847/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Е. А., като пълномощник на А. Х. Ч., срещу въззивно решение № 99, постановено на 29.06.2020 г. по в. гр. д. № 55/2020 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, в частите, с които е потвърдено решение № 755 от 10.12.2019 г. по гр. д. № 802/2019 г. на Районен съд – Дупница за признаване за установено по иска с правно основание чл.108 ЗС, че ищцата Р. Я. Ч. е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 234 кв. м. и сграда с идентификатор **** – „промишлена сграда“ и ответницата е осъдена да й предаде владението върху гореописания имот и сгради и първоинстанционното решение е отменено в частта, с която по предявения от ответницата срещу ищцата насрещен иск Р. Я. Ч. е осъдена да заплати разликата над уважения размер от 5 238 лв. до 9 920 лв., представляваща стойността на извършени в периода 2015 г.-2018 г. подобрения, като вместо него е постановено ново по същество, с което искът е отхвърлен за тази разлика. В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следния въпрос, формулиран от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т.1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: основателен ли е иск за ревандикация, когато всяка от страните по спора се легитимира с документ за собственост. Посочва се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с тълкувателно решение № 3/29.11.2012 г. по т. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. Сочи се, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответницата по касационна жалба е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от Р. Я. Ч. срещу А. Х. Ч. иск за ревандикация на процесния имот. В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на съдебна спогодба за делба от 22.06.1996 г. по гр. д. № 1243/1996 г. на РС – Дупница имотът е поставен в неин дял. В полза на другия съделител по тази спогодба – Я. В. Ч. /баща/ е учредено пожизнено право на ползване върху имота. Допуснала е ответницата да ползва имота заедно с него. През 2018 г. бащата на ищцата е починал, но ответницата е останала в имота. С нотариална покана, връчена на 03.12.2018 г., е поканила същата да напусне имота, както и да й заплаща месечен наем. Ответницата е оспорила иска с твърдението, че владее имота на валидно правно основание – учредено в нейна полза пожизнено безвъзмездно право на ползване. Евентуално е въвела възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност, в резултат на която е придобила правото на собственост. Упражнявала е фактическа власт считано от 1998 г. При условията на евентуалност е предявила насрещен иск за заплащане на сумата 9 920 лв., представляваща стойността на извършени в периода 2015 г.-2018 г. подобрения. По делото е установено, че Я. и А. Ч. са сключили граждански брак на 08.08.1998 г. С договор за покупко-продажба, сключен на 24.11.1998 г. с нотариален акт № 104, Я. Ч. е прехвърлил правото на собственост върху процесния имот на А. К. /дъщеря на ответницата/. Прехвърлителят е запазил за себе си и съпругата си правото на ползване върху имота. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищцата се легитимира като собственик на основание съдебната спогодба за делба. Договорът за продажба на процесния имот, сключен през 1998 г., не е породил вещно-прехвърлително действие. Ответницата е била държател. Неоснователно е възражението й за придобивна давност. Не е упражнявала фактическа власт с намерение за своене, което да е демонстрирала по отношение на ищцата. Напротив, от твърденията й е видно, че тя е ползвала процесния имот със съзнанието, че негов действителен собственик е дъщеря й. По насрещния иск на ответницата са изложени съображения, че отношенията между страните следва да се уредят по правилата на чл.59 ЗЗД, като ищцата по този иск има право да получи по-малката между двете стойности: тази на обедняването /извършените разходи за ремонт и преустройства/ и на обогатяването на ответната страна /увеличената стойност на имота/. Въз основа на изслушаните експертизи и събраните гласни доказателства е прието за доказано извършването на следните ремонтни работи: поставяне на дограма, ремонт на покрив и поставяне на ламинат, които възлизат общо на сумата 7 857 лв., като те са извършени от А. Ч. и нейния съпруг. Вземането е принадлежало общо на ищцата и на съпруга й Я. Ч., като съобразно правата на първата – 2/3 ид. ч., искът е основателен за сумата 5 238 лв. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос, изведен от доводите, че се легитимира като носител на правото на ползване с нотариален акт № 104/1998 г. Не се разкрива противоречие с цитираното тълкувателно решение № 3/29.11.2012 г. по т. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че нотариалният акт, с който се удостоверява извършването на правни сделки с вещни права върху недвижими имоти, е с различна правна същност от констативния нотариален акт и с различни правни последици. Общото между двата нотариални акта е, че и двата се издават в охранителното нотариално производство. В производството по издаване на т. н. конститутивен нотариален акт, се удостоверяват волеизявления на лица, насочени към сключването на сделка, целящи прехвърляне на права, докато при издаването на констативен нотариален акт, с нотариалното удостоверяване се удостоверява съществуването на правото. Вещнопрехвърлителното действие на сделка, сключена с нотариален акт, настъпва само тогава, когато праводателят е бил титуляр на вещното право. Ако той не го притежава, то не настъпва и вещнопрехвърлителният ефект на сделката, поради което и правата на трети лица не се засягат от нейните последици, които в този случай са облигационни и относителни /само между страните по сделката/- по аргумент от чл.21 ЗЗД. Именно поради ненастъпване на вещнопрехвърлителното действие на сделката /праводателят Я. Ч. не е бил титуляр на правото на собственост/, в полза на А. Ч. не е възникнало право на ползване. Негов носител е бил Я. Ч., като правото се е прекратило със смъртта му. По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – по въпросите за материално-правната легитимация на собственика и ползвателя е налице трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Ответницата по касация не е направила искане за присъждане на разноски в настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение