Определение № 774 от 18.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 408/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. №1191/17.01.2025г. на "ДЕА СТРОЙ" ЕООД, чрез адв. Цв. Д. срещу определение №3262/18.12.2024г. по в. ч. гр. д. №3335/2024г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение №263142/02.05.2024г. по гр. д. №11375/2020г. на Софийския градски съд, с което молбата на "ДЕА СТРОЙ" ЕООД за възстановяване на срока за подаване на въззивна жалба против решение №260758/25.05.2023г. по гр. д. №11375/2020г. на Софийския градски съд и за подаване на молбата по чл. 248 ГПК относно същото съдебно решение, е оставена без уважение. Жалбоподателят счита определението за неправилно и моли за неговата отмяна. Изразява несъгласие с извода на съда, че не е доказано срокът да е пропуснат поради особени непредвидени обстоятелства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и, ал. 2 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. "Длъжен ли е съдът да се произнесе по съществото на искането за възстановяване на пропуснатия срок по реда на чл. 64, ал. 2 ГПК като разгледа всички наведени в жалбата основания и да обоснове в определението си налице ли са претендираните от страната особени и непредвидени обстоятелства?", по който въпрос счита, че е налице противоречие с решение №423/30/12.2011г. по гр. д. №1214/2011г. на ВКС, определение №340/16.07.2013г. по ч. гр. д. №2507/2013г. на ВКС, определение №11/05.01.2012г. по ч. гр. д. №719/2011г. на ВКС, определение №736/30.12.2009г. по ч. гр. д. №703/2009г. на ВКС и др.;

2. "Може ли съдът при разглеждане на молба за възстановяване на срока сам да извежда причината за пропускане на законоустановения срок и да мотивира определението си въз основа на същата или е длъжен да се произнесе само по основателността и доказаността на въведените в подадената молба непредвидени и непреодолими обстоятелства?";

3. "Има ли определящо значение за преценката на особените обстоятелства, с колко дни е просрочено извършването на процесуалните действия?";

4. "Представляват ли „особени обстоятелства“ по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК ненадлежното деловодно водене на съдебно дело, поставянето на страна в процеса в невъзможност за извършване на деловодна справка, както и несвоевременното прилагане на призовка/отрязък/съобщение за връчване в кориците на делото и на разположение на страните?", за които въпроси жалбоподателят твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

С писмения си отговор "Гастрономия 24" ЕООД, чрез адв. М. Т., изразява становище за недопускане до касационен контрол на обжалваното определение и за неоснователност на жалбата.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

С решение №260758/25.05.2023г., постановено по гр. д. №11375/2020г. на СГС, частично са уважени ревандикационните претенции на „Гастрономия 24“ ЕООД против "ДЕА СТРОЙ" ЕООД за признаване правото на собственост и предаване владението върху движими вещи /надлежно индивидуализирани/, находящи се в ресторант в [населено място], [улица]; отхвърлен е предявеният от „Гастрономия 24“ ЕООД против "ДЕА СТРОЙ" ЕООД иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 16 875 лв., представляваща наемна цена за ползването на същите вещи за периода 28.06.2020г. – 21.10.2020г. и се присъдени разноските.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено, че препис от първоинстанционното решение, съдържащо указания за обжалването му, е редовно връчен на ответника "ДЕА СТРОЙ" ЕООД, чрез адв. В. М. на 30.05.2023г. С молба от 01.06.2023г., подадена от управителя на "ДЕА СТРОЙ" ЕООД е обективирано изявление за оттегляне на пълномощията на адв. М.. По делото е приложено ново пълномощно от 31.05.2023г., с което дружеството е учредило представителна власт на адв. Ц. Д.. На 14.06.2023г. "ДЕА СТРОЙ" ЕООД, чрез адв. Ц. Д. депозира в съда въззивна жалба срещу решението по гр. д. №11375/2020г. на СГС и молба по чл. 248 ГПК за изменение на същото. С разпореждане от №264090/14.06.2023г. и разпореждане №264089/14.06.2023г., Софийският градски съд е върнал въззивната жалба и е оставил без разглеждане молбата по чл. 248 ГПК- като подадени след изтичане на законоустановения срок. Така постановените разпореждания са били обжалвани пред САС, който с влезли в сила определения ги е потвърдил като правилни и законосъобразни.

С молба от 11.07.2023г. ответникът "ДЕА СТРОЙ" ЕООД е поискал на основание чл. 64, ал. 2 ГПК възстановяване на срока за подаване на въззивната жалба и молбата по чл. 248 ГПК, като е посочил, че на 31.05.2023г. адв. В. М. е изпратила до управителя на "ДЕА СТРОЙ" ЕООД чрез "Вайбър" съобщение за постановеното решение на СГС и препис от същото, без да го уведоми, че съобщението е било получено на 30.05.2023г., поради което управителят останал с убеждението, че датата на връчване е 31.05.2023г. Още на същата дата /31.05.2023г./ управителят оттеглил пълномощията си от адв. М. и упълномощил нов пълномощник – адв. Д., която информирал, че решението е било връчено на 31.05.2023г. Новият пълномощник направил справка в съдебното деловодство на 01.06.2023г., но към тази дата отрязъкът от съобщението все още не бил върнат по делото. Отрязък бил приложен по делото едва на 08.06.2023г., до която дата новият процесуален представител бил в невъзможност да узнае за датата на връчване на решението. Твърди се, че на 02.06.2023г. настъпило непредвидено влошаване на здравословното състояние на адв. Д., поради което на 05.06.2023г. ѝ били проведени медицински изследвания и на 06.06.2023г. по спешност била приета в МБАЛ „Надежда“, на 07.06.2023г и била извършена медицинска операция, като на 08.06.2023г. ѝ бил издаден болничен лист до 08.07.2023 г. На 02.06.2023г. управителят на дружеството М. Т.-А., поради вирусна инфекция била насочена към домашно лечение с издаден болничен лист до 11.06.2023г., а на 13.06.2023г. поради смърт на близък роднина заминала за [населено място], за да присъства на погребението му на 14.06.2023г. Твърди се, че тези обстоятелства са внезапни и непредвидими и обосновават невъзможността на ответника да подаде въззивната жалба в срок – както за законния представител, така и за упълномощения адвокат. Към молбата били приложени и писмени доказателства.

При тези данни въззивният съд е приел, че срокът за обжалване на първоинстанционното решение е започнал да тече на 30.05.2023г. и е изтекъл на 13.06.2023г., като подадените на 14.06.2023г. въззивна жалба и искане по чл. 248 ГПК са били просрочени, както е прието с влезлите в сила съдебни актове. Ответникът е бил уведомен за пропуснатите срокове на 10.07.2023г., когато са му били връчени двете разпореждания от 14.06.2023г., с които жалбата е върната, а искането по чл. 248 ГПК е оставено без разглеждане като просрочени. Съдът е намерил молбата от 11.07.2023г. за процесуално допустима, доколкото същата е подадена в срока по чл. 64, ал. 3 ГПК и отговаряща на изискването на чл. 65, ал. 2 ГПК, тъй като на 14.06.2023г. са подадени и самите просрочени искания за защита.

Въззивният съд е посочил, че тъй като извършените на 14.06.2023г. от ответника процесуални действия доказват наличието на възможност за депозиране на документи на тази дата, всички обстоятелства, осъществили се на или след тази нея са неотносими към заявеното искане по чл. 64, ал. 2 ГПК, а спорният въпрос е за наличието на непреодолими и непредвидени обстоятелства, довели до невъзможност ответникът да подаде исканията в срок до 13.06.2023г. Изложил е, че искането по чл. 64, ал. 2 ГПК се основава на три групи обстоятелства, а именно: 1) свързани с датата на връчване на съдебното решение, 2) свързани със здравословното състояние на новия процесуален представител на ответника, и 3) свързани със здравословното състояние и лични причини за управителя на ответното дружество.

Въззивният съд е посочил, че първата и третата група обстоятелства са ирелевантни към преценката по чл. 64, ал. 2 ГПК. Приел, че съобщението за постановеното първоинстанционно решение е връчено на адв. М. на 30.05.2023г., което представлява лично връчване съгласно разпоредбата на чл. 45, изр.2 ГПК. Посочил е, че оттеглянето на пълномощното има действие по отношение на съда от момента, в който изявлението достигне до него – в случая на 01.06.2023г., както и че всички извършени от пълномощника действия до оттегляне на пълномощното остават в сила. Изложил е, че връчването на съобщението за постановеното решение е осъществено по отношение на самото ответно дружество, което се счита за узнало за постановения съдебен акт. В този смисъл без правно значение е дали, кога и за какво точно пълномощникът е информирал упълномощителя си. Изложил е, че когато връчването е извършено чрез друго лице – по реда на чл. 46 ГПК, и адресатът е отсъствал от адреса, обстоятелството дали той е могъл да узнае своевременно за връчването, т.е. успял ли е получателят да изпълни задължението си да предаде съобщението на адресата е относимо към производство по възстановяване на пропуснат срок - арг. чл. 46, ал. 4 ГПК, която хипотеза обаче не е налице. В случая е налице лично връчване по чл. 45 ГПК, поради което възстановяване на срок не би могло да се иска с подобни доводи. В тази връзка съдът е посочил, че всички грешки относно узнаването на момента на връчване при лично връчване са грешки на самия адресат и не са извинителни, тъй като се дължат на неговата небрежност, недобра вътрешна организация или лош избор на представител /доброволен или законен/. Изложил е, че както когато единият законен представител на юридическото лице не може да се оправдава за незнание на момента на връчване, извършено на другия законен представител на същото юридическо лице, то и законният или друг процесуален представител на юридическото лице не може да се оправдава за незнание на момента на връчване, извършено на надлежен друг процесуален представител към съответния момент. С оглед изложеното въззивният съд е заключил, че ответното дружество като юридическо лице се счита за узнало за връченото съдебно решение на 30.05.2023г., като без правно значение е кога са узнали за него законният представител на дружеството, и новият процесуален представител, поради което тези обстоятелства са извън приложното поле на чл. 64, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че доколкото страната по делото е надлежно представлявана от адвокат, то обстоятелствата по чл. 64, ал. 2 ГПК следва да се преценяват спрямо този адвокат, а не спрямо самата страна или нейния законен представител, поради което изтъкнатите обстоятелства относно управителя на ответното дружество е намерил за ирелевантни.

Въззивният съд е приел, че втората група обстоятелства са относими към предпоставките по чл. 64, ал. 2 ГПК, а именно здравословното състояние на новия процесуален представител на ответника. От представените по делото писмени доказателства съдът е приел за установено, че на 02.06.2023г. здравословното състояние на адв. Д. се е влошило, тя е постъпила в болница на 06.06.2023г., на 07.06.2023г. ѝ била извършена медицинска операция и била изписана на следващия ден -08.06.2023г. с издаден болничен лист за домашно лечение до 08.07.2023г. Според въззивния съд последващото подаване на жалбата и искането по чл. 248 ГПК на 14.06.2023г. опровергава наличието на причинна връзка между посочените обстоятелства и пропускането на срока, изтекъл на 13.06.2023г. Изложил е съображения, че несъмнено жалбата и искането са били изготвени в периода преди 14.06.2023г., т.е. по време, когато пълномощникът е бил в посоченото здравословно състояние, което не му е попречило да изготви тези процесуални заявления. Посочил е, че не е имало и никаква пречка в срок да бъдат подадени, вкл. и дистанционно – по електронен път или по пощата, нито е имало пречка след изготвянето им от пълномощника, той да възложи на друго лице /свой сътрудник/ да подаде същите директно в съда или по друг начин. Съдебният състав е приел, че причината за подаването на жалбата и искането на 14.06.2023г., вместо на 13.06.2023г., не е свързана със здравословното състояние на пълномощника, а с погрешното заключение, че срокът тече от 31.05.2023г., вместо от 30.05.2023г., която грешка не обосновава наличието на условията за възстановяване на сроковете по чл. 64, ал. 2 ГПК. В допълнение съдът е изложил, че ако причината е била здравословното състояние на пълномощника, то и на 14.06.2023г. е щяло да бъде невъзможно извършването на посочените процесуални действия, доколкото и към тази дата последният /според собствените му твърдения/ е бил в същото състояние. По тези съображения, съдът е счел, че не са налице данни за наличие на особени непредвидени обстоятелства, които да са станали причина за пропускане на срока.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя или от изложените от него факти и обстоятелства в жалбата или от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира.

Първият поставен въпрос, макар и обуславящ изхода на спора, не обосновава допускане на касационно обжалване, тъй като по отношение на него не е налице визираната в чл.280, ал.1, т.1 ГПК и релевирана от жалбоподателя хипотеза. Същият не е разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. ОСГТК на ВКС. В мотивите към посоченото тълкувателно решение е разяснено, че в производството по частна жалба съдът има задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. С оглед на това съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. В случая въззивният съд не се е отклонил от постановките на цитираното тълкувателно решение. Противно на твърдяното от страната, настоящият състав намира, че въззивният съд е обсъдил подробно всички наведени от жалбоподателя оплаквания, както и ангажираните от него доказателства и е изложил ясни и конкретни мотиви защо счита, че не са налице условията по чл. 64, ал. 2 ГПК. Несъгласието на страната с крайния извод на съда за липсата на предвидените в чл. 64, ал. 2 ГПК предпоставки за възстановяване на пропуснатия срок не може да обоснове допускането до касационно обжалване. Следва да се посочи също, че част от цитираната в изложението съдебна практика е неотносима към случая, а друга не съставлява практика на ВКС, която да може да послужи като основание за допускането - посочени са определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, решение на ВКС, постановено в производство по отмяна по чл. 303 и сл. ГПК, както и решение на апелативен съд, които съдебни актове не представляват задължителна съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в този смисъл т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Ето защо по отношение на този въпрос не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По втория, третия и четвъртия въпрос жалбоподателят сочи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е аргументирал успешно тяхното значение за точното прилагане на закона, нито значението им за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Жалбоподателят не е посочил съдебна практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая обосновка в тази насока липсва в изложението. Нормата на чл. 64, ал. 2 ГПК не е неясна, а по тълкуването и приложението й е налична богата, трайна и последователна съдебна практика, която е непротиворечива и не съществува необходимост от нейното изоставяне или актуализиране. Въззивният съд не се е отклонил от същата доколкото е коментирал връчването на съобщението за постановеното решение на пълномощника на страната и значението на това връчване с оглед наведените от жалбоподателя оплаквания за липсата на осъществен контакт с първоначално упълномощения адвокат и несвоевременното прилагане на отрязъка от съобщението за връчване в кориците на делото. В тази връзка следва да се посочи, че неуведомяването на страната от нейния пълномощник за точната дата на връчване на препис от решението е по същество субективен пропуск, който не може да послужи като основание за възстановяване на пропуснатия срок, а доколкото съобщението за решението е получено от адвоката на страната, което връчване се счита за лично, то кога отрязъкът от същото е приложен физически по делото е обстоятелство неотносимо към хипотезата на чл. 64, ал. 2 ГПК. Предвид изложеното по тези въпроси не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното определение.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, за които ВКС следи служебно. Не е налице вероятност определението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Определението не е и очевидно неправилно /квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт/: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.