Определение № 510 от 30.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2487/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Т. Б. против решение № 32 от 03.01.2020 г. по гр.д.№ 12956/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 133538 от 04.06.2019 г. по гр.д.№ 79797/2015 г. на Районен съд-София. С последното е допусната съдебна делба между Р. М. Г. и касаторката Д. Т. Б. при равни права по 1/2 ид.ч. от четири недвижими имота: 1. Ателие №32, находящо се в [населено място], [жк], [жилищен адрес]0 с обща площ от 50.87 кв.метра, от която застроена площ- 42.24 кв.метра, състоящо се от ателие с кухненски бокс, баня с тоалетна и входно антре, заедно с 0.82% идеални части от общите части на сградата и заедно с 0.75% идеални части от стопанските площи и съответните идеални части от правото на строеж, върху мястото; 2. Офис 01, находящ се на първи етаж, със застроена площ от 16.92 кв.метра, при съседи: калкан, вътрешен двор, рампа и проход, заедно с 0.63% идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 2.99 кв.метра и съответния процент от правото на строеж върху парцела; 3. Ателие 8, находящо се на четвърти етаж, със застроена площ от 36.21 кв.метра, състоящо се от антре, ателие с кухня, баня с тоалетна и балкон, при съседи:вътрешен двор, апартамент 9, стълбищна площадка и стълбищна клетка, заедно с 1.37% идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 6.46 кв.метра и съответния процент от правото на строеж, върху парцела и 4. Апартамент 11, находящ се на четвърти етаж, със застроена площ от 61.28 кв.метра, състоящ от антре, дневна с кухня, спалня, баня с тоалетна, складово помещение и лоджия, при съседи: улица, апартамент 10, стълбищна площадка, асансьор и апартамент 12, заедно с 2.27% идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 1072 кв.метра и съответния процент от правото на строеж, върху парцела, последните три имота, находящи се в жилищна сграда, със застроена площ от 393 кв.метра, състояща се от подземен гараж на две нива, първи и втори етажи с офиси и четири жилищни етажа, находяща се в [населено място], район „В.", [улица], ведно с 14.43/795 идеални части от Урегилирания поземлен имот ...., ...., .... в квартал ...., местност"З....", „Западно направление" в [населено място]. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 21 и чл. 23 СК, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че съдът е обсъдил възражение за пълна трансформация, каквото не е заявено от ищцата – дъщеря на общия наследодател и за необоснованост на извода, че първият описан по-горе имот е лична собственост на наследодателя, а не съпружеска имуществена общност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК по шест въпроса, свързани с оплакванията в касационната жалба, които ще се разгледат по-долу. Ответницата по касация Р. М. Г. оспорва жалбата и допускането до касация, тъй като въпросите не кореспондират на доказателствата по делото и на мотивите към обжалваното решение. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Ищцата Р. М. Г. е дъщеря, а ответницата /сега касатор/ Д. Т. Б. е преживяла съпруга на починалия на 07.03.2015 г. общ наследодател на страните М. В. Б.. Гражданският брак между наследодателя и Д. Б. е сключен на 15.09.2007 г. и е прекратен със смъртта на съпруга. С н.а. № .... г. наследодателят М. Б. е признат за собственик на основание завещание и делба на парцел .... от кв. .... по плана на [населено място]. На основание чл. 17 ЗУТ този имот е обединен със съседни имоти и е образуван съсобствен по регулация УПИ с оглед по-ефективно застрояване - УПИ ....,....,.... от кв. .... с договор от 15.03.2007 г. Наследодателят е притежавал 122/795 ид.ч. от съсобствения УПИ. С н.а. № .... г. / преди сключване на гражданския брак с ответницата/ съсобствениците взаимно си учредяват право на строеж, като всеки от тях си запазва правото на строеж за конкретни обекти и учредява право на строеж на „Уорл инвестмънт кепитълс“ АД срещу задължението за проектира и построи за своя сметка цялата сграда. Наследодателят си е запазил правото на строеж за последните три обекта от процесните четири – офис № 1, ателие № 8 и апартамент № 11 и за ателие № 35 в същата сграда. Разрешението за ползване е от 14.06.2013 г., като дружеството – строител е прехвърлило своите обекти на фирма „Дарик имоти България“ АД. Ателие № 35, за което наследодателят си е запазил правото на строеж със същия нот. акт, той е продал с н.а. № .... г. за 39 000 евро, от които 11 700 евро преди деня на подписване на договора и остатъка от 27 300 евро – в 30-дневен срок от подписване на нотариалния акт. На същата дата с н.а. №.... г. е купил ателие № 32 находящо се в [населено място], [жк], [жилищен адрес]0 за сумата 24514 лв. Това ателие е купено от фирма „Ниарекс“ АД. Предварителният договор, който е и договор за строителство е сключен на 04.03.2018 г. В приложението към него е уговорена цена общо 32500 евро, платима на две вноски: първата е в размер на 5200 евро и е дължима не по-късно от 20.03.2008 г., а остатъка от 27 300 евро е дължим до 18.04.2008 г. Сградата, в която се намира този обект е въведена в експлоатация на 19.07.2010 г. РС е допуснал делба на четирите недвижими имота при равни права, като е приел, че съсобствеността е възникнала само по наследяване, а имотите не са придобити при условията на съпружеска имуществена общност защото дворното место е било лична собственост на наследодателя, а обектите са изградени от фирмата-строител, като насрещна престация за придобитото от нея право на строеж върху определени обекти, т.е. съпрузите не са влагали свои средства. По въззивна жалба на Д. Т. Б., въззивният съд е приел, че процесните имоти не са били съпружеска имуществена общност защото не са придобити възмездно от съпрузите, а са изградени върху имот – лична собственост на съпруга за сметка на фирмата-строител, договорът с която също е сключен преди сключване на гражданския брак между наследодателят и въззивницата. Съдът се е позовал на нормата на чл. 23 СК и е посочил, че съпружеска общност не възниква върху придобитото имущество преди брака или такова, което не е придобито възмездно, защото миродавен е момента на юридическо придобиване на вещните права и способа за придобиване. Относно купеният по време на брака имот, съдът е отбелязал, че принусът се предполага, но критерият за наличието му е обективен – изследва се произхода на средствата, с които е придобит имота. По отношение на оплакването, че съдът се е произнесъл по възражение за трансформация без да е сезиран с такъв иск или възражение, съдът е отбелязал, че още с исковата молба е поискана делба на останали в наследство недвижими имоти. В отговорът на исковата молба, ответницата е заявила, че имотите са СИО, по което твърдение, ищцата е възразила с твърдения, че всички имоти са лична собственост на наследодателя в първото по делото съдебно заседание. Първата група процесуални въпроси, поставени от касаторката са: 1. допустимо ли е оспорване на презумпцията по чл. 21, ал.1 СК за съвместен принус на съпрузите при предявен иск за делба от наследник срещу преживяла съпруга, когато с исковата молба за делба не е предявен положителен установителен иск за трансформация на лично имущество на наследодателя, съгласно чл. 23 СК, а твърдение в този смисъл е релевирано едва в първото по делото съдебно заседание; 2. Допустимо ли е разглеждане на оспорване на презумпцията по чл. 21, ал.1 СК в този случай, когато в исковата молба за делрба не е предявен отрицателен установителен иск по чл. 21, ал.4 СК, като твърдение в този смисъл е релевирано от ищеца след доклада, обявен за окончателен в първото по делото съдебно заседание; 3. Допустимо ли е съдът да се произнесе извън твърденията, въведени от ищеца в исковата молба по иск за съдебна делба, свързани с установяване на факти, които са преюдициални за изхода от спора; 4 При въведено в пръвото съдебно заседание по иск за делба твърдение за лично притежание на имущество на общия наследодател следва ли съдът да приеме за разглеждане същото и да разпредели нова доказателствена тежест между страните относно подлежащите на доказване факти във връзка с него; 5 Длъжен ли е съдът да разреши спора по делото като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти. По всички тези въпроси се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, като са цитирани и представени конкретни решения. Поставените въпроси не кореспондират на съдържанието на исковата молба, нормата на чл. 143, ал.2 ГПК и съдебната практика по нея и не отчитат уредбата на делбеното производство в ГПК като особено исково. С исковата молба, ищцата Р. М. Г. е поискала делба на наследство, останало от баща й. Изложила е факти и е представила доказателства за придобиване на дворното място на лично основание и сключване на сделка за взаимно учредяване право на строеж преди брака. Позовала се е на сделка с търговско дружество за изграждане на три от процесните обекта за нейна сметка срещу учреденото й право на строеж. Относно ателие № 32 в друга сграда, подробно е проследена трансформацията на собствеността, като е описана сделката продажба на ателие № 35, за което наследодателят си е запазил правото на строеж и покупката на ателие № 32 на по-ниска цена от тази, на която е продадено ателие № 35, като двете сделки са станали в един и същ ден със следващи номера нотариални актове, а датите, на които ще се доплатят цените и по двете сделки взаимно си кореспондират в двата акта и е една и съща – 30 дни след 18.03.2008 г., респективно 18.04.2008 г. В петитума на искова молба, макар, че не е длъжна, ищцата е поискала делбата да се извърши при законите квоти, въз основа на наследствено правоприемство. /виж страница 4 от исковата молба/. С отговорът на исковата молба, касаторката се е позовала на презумпцията на чл.21, ал.1 СК. В първото съдебно заседание, адвокат У. – пълномощник на ищцата изрично е заявила оспорване на това становище и че имотите са придобити в индивидуална собственост на наследодателя, за което е представила нот. актове. След това съдът е обявил проекта за доклад за окончателен, като го е допълнил с безспорния факт за страните, че всички обекти за въведени в експлоатация, за което са представени и писмени доказателства – разрешения за ползване. Изводите на съдът за това, че процесните имоти са били индивидуална собственост на наследодателя са формирани само на основание представените нотариални актове, които не са оспорени от касаторката, като по отношение на ателие № 32 е приета като придобивна цена - уговорена в договора за строителство 32 500 евро, а не посочената в нот. акт - 24514 лв. Следователно не кореспондира на данните по делото – искова молба, съдебен протокол и доказателства по делото, че ищцата не е твърдяла и не се е позовала на това, че имотите са били лична собственост на наследодателя, т.е. на нормата на чл. 23 СК или, че такова твърдение е въведено след изтичане на преклузивния срок. Затова по първите три въпроса не се допуска касационен контрол. Делбеното производство е особено исково и съгласно чл. 342 ГПК в първото съдебно заседание се правят оспорванията на правата на съделителите. Съдебната практика приема, че правилата за преклуция – чл.133, чл. 146, ал.1 ГТК и други не влизат в противоречие с разпоредбата на чл. 342 ГПК, представляваща специално правило за първото заседание в делбеното производство, в което всеки от сънаследниците може да възрази против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на неговия дял, както и против включването в наследствената маса на някои имоти. Законът е предвидил такава възможност в делбеното производство, поради което и това е най-късният момент, в който страната може да направи възраженията си../Решение № 311 от 4.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 503/2011 г., II г. о., Определение № 21 от 17.01.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 485/2010 г., I г. о., Решение № 39 от 2.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1145/2018 г., I г. о. и цитираните в него./ От изложеното следва, че по четвърти въпрос, съдът се е съобразил със съдебната практика по чл. 342 ГПК и няма основание за допускане до касация по този въпрос. Съдът е изпълнил задължението си да разреши спора по делото, като е извършил преценка на събраните по делото доказателства – констативен нот. акт, изводите на нотариуса, в който не са оспорени и не са опровергани, нотариални актове за сделки, които не са оспорени и които съставляват официални свидетелстващи документи за изявленията, съдържащи се в тях, договор за строителство, който е частен документ, но чието съдържание и автентичност също не се оспорва. Тези доказателства установяват факти от обективната действителност, на които съдът е основал решението си. Обстоятелството, че договорите не са развалени, а сградите са построени и са въведени в експлоатация и фирмата-строител е прехвърлила обектите, за които е получила правото на строеж установяват изпълнение на договорите. Касаторката не е установила да са се реализирали други факти, различни от тези, които установяват договорите, сключени в нотариална форма и договорът за ателие № 32. Затова по пети въпрос не е налице противоречие на обжалваното решение със съдебната практика и той не обосновава основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане до касация. Материално правният въпрос, формулиран от касаторката, по който се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК е: представлява ли лично имущество на единия от съпрузите по смисъла на чл. 23 СК обект в сграда, построена през време на брака въз основа на запазено право на строеж на името на единия съпруг, когато завършването на сградата в груб стоеж и придобиването на разрешение за ползването й са получени по време на брака и има ли правно значение за това факта по какъв начин и с чии средства е изградена сградата. Касаторката счита, че възивното решение е постановено в противоречие с ПП-5-72. Акцентира се на това, че правото на строеж е трансформирано в право на собственост по време на брака. Нормата на чл. 21, ал.1 СК обаче изисква и принос, за да възникне СИО върху придобитото право на собственост. Вярно е, че съгласно чл. 21, ал.3 СК, приносът се предполага, т.е. установена е законова презумпция, но тя е оборима. В случая е оборена с представените и приети като доказателство нотариални актове, от които е видно, че нито наследодателят нито той и касаторката като съпрузи са влагали лични или семейни средства за изграждането на офис № 1, ателие № 8, апартамент № 11 и ателие № 35 от сградата на [улица]. Извършването на довършителни работи след възникване на обекта и обзавеждането може да има за последица облигационни претенции, но не води до придобиване на вещни права. Неприложимо към спора е Р № 28/09.05.2013 г. по гр.д.№ 408/2012 г. на ВКС, І гр.о., тъй като е постановено по казус, в който правото на строеж е учредено преди 1968 г. и не е установено строителството да е реализирано от трето лице без влагане на средства от съпрузите. Акцентирано е върху това, че приетият по-късно СК от 1968 г. е преуредил с нормата на чл. 103 от него имуществените отношения между съпрузите, защото правото на собственост върху реализираното строителство е възникнало по време на брака. В решение № 368/19.12.2011г. по гр.д.№ 1236/2010 г. на ВКС, І гр.д. също е разгледан казус, при който не е оспорена презумпцията на принос, а е приложена т.4 от ПП-5-72. С решение № 191 от 18.12.2015 г. по гр.д.№ 1345/2015 г. на ВКС, І гр.о. съдът е приложил разрешението, дадено в т.4 от ПП-5-72 и когато обекта е изграден по време на брака в съсобствено дворно място, но от съпрузите, а не от трето лице за негова сметка. Поради това, че фактическата обстановка по тези три дела е различна от процесната, обжалваното решение не е постановено в противоречие с тях и не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и по този въпрос. Същевременно обжалваното решение е съобразено със съдебната практика – Р № 239/05.08.2011г. по гр.д.№ 754/2010 г. І гр.о., Р № 145 от 27.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1352/2013 г., I г. о. и цитираните в него, с което се приема, че приемат, че когато срещу индивидуален имот на единия съпруг бъде отстъпен в обезщетение недвижим имот макар това да е станало по време на брака собствеността на отстъпения имот не се включва в съпружеската имуществена общност, тъй като липсва принос от другия съпруг. Това е така защото по силата на чл. 23 едно имущество (право), което е лично на някое от посочените в този текст основания, запазва този си характер, дори и да се превърне в друг обект. Може да се касае за договор за замяна или продажба на една лична вещ и придобиване на друга със средствата, получени от първата или пък заместване на идеалните части от наследствен имот с реален обект в резултат на делба или договор за строителство, но независимо от конкретния правен способ, законът приема, че новата вещ е придобита с лично имущество изцяло, т.е. с личен принос /а не с общ принос на съпрузите/ и затова я включва обхвата на личното имущество на съответния съпруг. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настоящото производство в доказаният с договорът за правна помощ размер 600 лв., изплатени в брой, съгласно отразеното в него. За останалата договорена част от сумата до 1200 лв. не е доказано плащане. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение