Определение № 2558 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4096/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ш. А. А. от [населено място], общ. К. против решение № 143/09.08.2022 г. по в. гр. д. № 80/2022 г. на Разградския окръжен съд, постановено по реда на чл. 294 ГПК, в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение № 260022/17.02.2021 г. по гр. д. № 469/2020 г. на Кубратския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против И. А. А. положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК- за признаване правото на собственост на ищеца на основание придобивна давност върху 5/6 идеални части от поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД- 18-430/19.06.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в землището на [населено място], общ. К., обл. Р., в местност „Коренеж“, с площ 14 003 кв.м., с трайно предназначение на територията „земеделска“, с начин на трайно ползване „нива“, категория на земята III (трета), с номер по предходен план 401010, при съседи ....., ...., ...... и ..... В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост, нарушаване на съдопроизводствените правила и нарушаване на материалния закон, поради което се моли за отмяната в обжалваната му част и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде уважена със законните последици. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба - И. А. А. е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира следното: Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК и е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с решение № 1096 от 05.07.1996 г. за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи съгласно плана за земеразделяне в землището на [населено място], общ. К., на основание чл. 27 от ППЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост на наследниците на И. А. У. върху нива от 13,999 дка, III категория, местност „Коренеж“, имот № ...... Ищецът е съсобственик на 1/6 идеална част от този имот на основание наследяване от И. А. У.. За да отхвърли иска за собственост за останалите 5/6 ид.ч., основан на твърдение за придобиването им по давност, въззивният съд е посочил, че съгласно Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. по описа на ВКС, ОСГК презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение, а типичен пример за съвладение е, когато фактическата власт върху вещта се установява вследствие на наследяване. Приел е, че ищецът ползва имота от момента на възстановяване правото на собственост на наследниците на И., но е намерил за недоказано твърдението му за извършена между него и ответника неформална делба, на основание на която да е започнал да владее за себе си. Изложени са съображения, че ако лицето е установило фактическа власт като наследник, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Приел е, че договорите за наем на процесния имот, сключвани от ищеца и ЕТ „Бисенер-Калъч-Ю. Х.“ за периода от 01.10.2011 г. до 01.10.2018 г. и от 01.10.2019 г. до 01.10.2020 г. не доказват промяна в намерението, тъй като във всеки един от тези документи е записано, че ищецът ги подписва като „наследник на И. А. У. “, т.е, че счита процесната нива за наследствена. Ищецът е представил като доказателство по делото протокол № 1087 за въвод във владение на имоти в землището на [населено място], подписан на 14.03.1994 г.,с който е въведен във владение на имотите, описани в Решение № 0741 от 27.08.1993 г., но от тази датата има две решения за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи в полза на наследниците на А. А. А., които касаят имоти в землището на [населено място] - нива от 14,429 дка, III категория, местност „Балама“, имот № ..... при съседи 358009, 4, 280, 358011 и 484, както и лозе от 0,652 дка, III категория, местност „Коренеж“, имот № ..... Решението, с което е възстановено правото на собственост върху земеделската земя, предмет на делото, е от по-късна дата /Решение № 1096 от 05.07.1996 г./. Поради това е направил извод, че не се установява по делото ищецът да е установил фактическа власт върху процесния имот от датата на въвода - 14.03.1994 г. Посочил е, че останалите представени по делото доказателства - Карти на блок на земеделско стопанство, издадени от Министерство на земеделието и горите, общинска служба „Земеделие и гори“ К. за 2007 г. и 2009 г., както и документите от Държавен фонд „Земеделие“, Разплащателна агенция, не установяват промяна в намерението на ищеца за своене, а са индиции за използване на имота по предназначение и извличане на полезните му ползи само от един от съсобствениците - ищеца. Събраните гласни доказателства също не установяват ищецът да е извършвал действия, които да надхвърлят обикновеното ползване на нивата и да водят до извод за своително намерение. В обобщение е приел, че не е доказано по делото ищецът Ш. А. да е променил намерението си за своене спрямо идеалните част на останалите съсобственици от процесния имот, нито твърдяната от последния промяна в намерението да е била манифестирана до другите наследници, поради което същият не е придобил на основание давностно владение спорните 5/6 идеални части от имота. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По същество изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обективира оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК, предвид твърдението, че въззивният съд е формирал грешни правни изводи, поради неправилна преценка на правнорелевантни доказателства по делото. Според т. 1 от цитираното тълкувателно решение, съдържащо задължителни указания досежно определянето на обуславящия изхода на делото правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които се преценяват от касационния съд едва в стадия на разглеждане на касационната жалба - в случай, че същата бъде допусната до разглеждане. Касаторът не е обосновал и нито едно от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В изложението са изведени общи теоретични постановки относно правната характеристика на владението, възможността за придобиване по давност на право на собственост върху идеални части от недвижим имот и др., които нямат отношение към изложените от въззивния съд мотиви. Въззивният съд е отхвърлил иска, защото е приел, че твърдението на ищеца за извършена неформална делба, послужила като начало на давностно владение, не е доказано. Твърдението му, че ползва нивата не е отречено, но е прието, че само това обстоятелство не е достатъчно да обоснове извод за придобиването по давност на имота, доколкото по делото е безспорно установено, че този имот има наследствен характер. Предвид изложеното, не са налице предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че обжалваното въззивно решение изцяло е съобразено със задължителната съдебна практика по обуславящия изхода на спора материалноправен въпрос- ТР № 1/ 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК, според което сънаследникът, който твърди да е придобил по давност идеалните части на останалите участници в наследствената имуществена общност, следва при спор за собственост да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал по отношение на тях намерението си да придобие частите им за себе си, като е отблъснал владението им. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация - Илми А. А., направените от последния разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. Водим от гореизложеното съдът