Определение № 228 от 27.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1324/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Й. Й., приподписана от адвокат В. Ч., против решение № 260068 от 1.12.2020 г., постановено по гр.д. № 532 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е потвърдено решение № 231 от 7.07.2020 г. по гр.д.№ 1440/2017 г. на Районен съд-Ловеч за отхвърляне на предявения от В. Й. Й. против Б. Й. Й. иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част от наследството на майка й Е. С. Й., починала на 7.02.2010 г., накърнена с дарение, извършено в полза на Б. Й. Й. с нотариален акт № 58, том II, дело № 506/1992 г. на РС-гр.Ловеч. Б. Й. Й. е подал писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва основателността на касационната жалба, но не изразява становище по твърдените основания за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е приел от фактическа страна, че решение № 4 от 05.01.2018 г. постановено по гр.д.№ 136/2015 г., влязло в сила от 30.01.2018 г. на Районен съд-Ловеч, е възстановена запазената част на Б. Й. от наследството на майка му Е. Й., починала на 07.02.2010 г., накърняването на която е в размер на 1/3 ид.част или сумата 16 245.00 лева, като е намалено, на основание чл.30, ал.1 ЗН с 1/3 идеална част извършеното дарение на 18.03.1992 г., обективирано в нот.акт № 17/18.03.1992 година, том ІІ, д.№ 431/1992 г. В производството по това дело, заедно с отговора на исковата молба, В. Й. е предявила срещу Б. Й. насрещен иск с вх.№ 4608/22.05.2015 г. за възстановяване на запазената ѝ част от наследството на нейната майка Е. Й., като бъде намалено направеното от последната с нотариален акт № 58, том II, дело № 506/1992 г. на РС-Ловеч дарение на Б. Й.. Насрещният иск е образуван в отделно производство, като предявен след срока за отговор на исковата молба. При тези констатации съдът е приел за основателно възражението на Б. Й., че правото на В. Й. да иска възстановяване на запазената си част от наследството на майка си Е. Й. е погасено по давност, доколкото от откриване на наследството на 7.02.2010 г. до предявяване на иска на 22.05.2015 г. в хода на производството по гр.д. № 136/2015 г. на Районен съд-Ловеч, са изтекли повече от пет години. Допълнително съдът е изложил съображения, че искът е неоснователен и по същество, тъй като не са ангажирани доказателства за имуществото, останало към деня на смъртта на Е. Й. – липсват писмени доказателства за придобиването от Е. Й. на всеки един от имотите, изброени в молбата на ищцата от 26.06.2019 г.1 определяне на стойността им към момента на смъртта ѝ, оценка на извършените дарения в полза на всяка от страните към момента на подаряването им, както и какви са пасивите на наследството, които следва да бъдат приспаднати. По повод изложените във въззивната жалба оплаквания съдът е посочил, че тези, свързани и с други, водени между страните съдебни производства, процесуалните действия на съда по тези спорове, които обаче са извън предмета на настоящето обжалване. Страната възразява срещу отделянето на настоящия иск от производството по гр.дело № 136/2015 г., което е дало основание на съда да приеме изтичането на давността за предявяване на иска и по този начин са нарушени нейните права. Твърдение е неоснователно, тъй като правата на страната не са нарушени - определението от 11.07.2017 год. по гр.дело №136/2015 год. на РС Ловеч не е преграждащо и не възпрепятства правото на защита на страната, а датата на подаване на насрещния иск от В. Й. (вх.№4608/22.05.2015 год.) е приета от състава на РС като релевантната при постановяване на съдебния акт и мотивиране на крайния извод за погасяване по давност на иска по чл.30, ал.1 ЗН. Съгласно чл.125 ГПК искът е предявен с постъпване на исковата молба в съда, поради което не може да се приеме за основателно твърдението на въззивника, че насрещният иск следва да се счита, че е предявен „в срока” на претенцията на Б. Й. за намаляване на дарението, извършено от Е. Й. в полза на В. Й. (гр.дело № 136/2015 г. на ЛРС). В касационната жалба на В. Й. са изложени твърденията й какви са осъществените факти, които съдът е следвало да установи, а при отстраняване нередовностите на касационната жалба – и доводи, че правото й по чл.30, ал.1 ЗН не е погасено по давност. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са изложени бланкетни твърдения с неясна връзка с мотивите на въззивното решение /че с обжалваното решение се създава практика на въззивната инстанция да толерира недобросъвестност при упражняване на субективни права, каквото е правото по чл.30, ал.1 ЗН за намаляване на разполагаема част от завещание или дарение и навременното му процесуално упражняване от носителя на това права или от неговите наследници; въззивната инстанция е допуснала смесване на материално право и процесуални задължения на носителя на това право и при бездействие на носителя на това право ще се стигне до неточно тълкуване и прилагане на материалния и процесуалния закон от съда, поради което разглеждането на този казус от ВКС е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото; това налага еднаквото и правилно приложение на материалния закон от съдилищата, в противен случай посредством различното прилагане на материалния закон ще се внесе неяснота и несигурност в съдебния процес и правния свят; в решението на въззивната инстанция са засегнати въпроси, които касаят точното прилагане на закона, а не тълкувания, които са в интерес на едната страна по делото, а са в ущърб на другата/, но липсва формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Единствено от доводите, че съдът не е съобразил прекъсването на давността с водените между страните дела, може да се уточни въпрос, свързан с приложението на чл.116, б.“б“ ЗЗД. По него обаче не е налице основание за допускане на касационно обжалване, освен поради липса на мотивировка на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК, също и поради обстоятелството, че доводите са свързани с правно необоснованото разбиране на касаторката, че всеки правен спор, касаещ имущество, което е било притежавано от наследодателката или с което тя се е разпоредила, прекъсва и давността за предявяване на правото по чл.30, ал.1 ЗН. При условията на чл.116, б.“б“ ЗЗД погасителната давност се прекъсва с предявяване на иск за конкретното субективно право по чл.30 ЗН, но не и от други спорове, касаещи изпълнение на сключен с наследодателката договор или относно наследствени имоти, включително и иск по чл.30 ЗН, предявен от един наследник, не прекъсва погасителната давност за правото по чл.30 ЗН за друг наследник. Следва да се отбележи, че макар да е очевидно неправилен извода на съда, че липсата на доказателства за елементите на наследствената маса и тяхната оценка, е основание за отхвърляне на иска, касационното обжалване не следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. От една страна тези очевидно неправилни мотиви касаят само допълнително изложените от съда съображения. От друга страна допускането на касационно обжалване на това основание не би повлияло на изхода на спора, тъй като дори да се приеме, че правото по чл.30 ЗН на В. Й. не е погасено по давност, налице е сила на пресъдено нещо на решение № 4 от 05.01.2018 г. постановено по гр.д.№ 136/2015 г., влязло в сила от 30.01.2018 г. на Районен съд-Ловеч, която обхваща и елементите и стойността на наследствената маса и съответно паричния размер на запазената и разполагаемата част, а съответно установява и, че запазената част на ищцата не е накърнена с извършеното в полза на Б. Й. дарение по нотариален акт № 58, том II, дело № 506/1992 г. на РС-гр.Ловеч. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение