Определение № 1552 от 26.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4271/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Д. Т. Ф., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. И. М. срещу решение № 542/07.07.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 752/2025 г. на Бургаския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 494/07.03.2025 г. по гр. дело № 6356/2024 г. на Бургаския районен съд, предявеният от жалбоподателката срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5, § 1 от КЗПЧОС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до претендирания размер от 15 000 лв. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Ф., също чрез адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди/да се произнесе относно относимостта и значението за спора на всички събрани по делото доказателства; задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях да формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет; може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като такива без доказателствена стойност; 2) следва ли въззивната инстанция при осъществяване на решаващата си дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите констатации и правните й изводи да са обосновани; 3) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, както и всички обстоятелства, имащи отношение към определяне размера на неимуществените вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ; 4) длъжен ли е въззивният съд да отчете причинно-следствената връзка между установените вреди и извършените незаконосъобразни действия; 5) как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД; и 6) отчетени ли са съществуващите в страната обществено-икономически отношения при определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по първите пет правни въпроса въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос (група въпроси) – в противоречие с решение № 208/15.12.2020 г. по гр. д. № 127/2020 г. на III-то гр. отд., решение № 127/22.07.2016 г. по търг. д. № 1772/2015 г. на І-во търг. отд, решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на І-во гр. отд., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ІV-то гр. отд., решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на І-во гр. отд., решение № 21/03.08.2022 г. по гр. д. № 3994/2021 г. на І-во гр. отд., т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 96/03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г. на І-ро гр. отд., решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV-то гр. отд. и решение № 44/10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. на I-ро гр. отд.; по втория въпрос – в противоречие с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV-то гр. отд. и решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV-то гр. отд; по третия, четвъртия и петия въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 296/19.10.2015 г. по гр. д. № 6559/2014 г. на IV-то гр. отд. По отношение на шестия въпрос жалбоподателката сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага съображения в тази насока. Навежда се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, като се твърди несъотвествие на присъдения размер на обезщетението с реалните съществуващи икономически отношения и икономическа конюктура. За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е установил от писмените доказателства по делото, че в Бургаската районна прокуратура (БРП) е била водена преписка, образувана по заявление от 05.05.2023 г. на директора на детска градина „Веселушко“, подадено по повод изявление на жалбоподателката-ищца – учителка в детската градина, пред колегите й, че ги кани на погребението си на 12.05.2023 г. от 18.30 ч., но ги моли да не й поръчват венец, тя сама щяла да си поръча. По същата преписка, с прокурорско постановление от 05.05.2023 г., на основание чл. 199 от НПК и чл. 145, ал. 1, т. 3 и т. 6 от ЗСВ, е било възложено на ръководителя на Центъра за психично здраве (ЦПЗ) – [населено място] извършване на проверка, при която да се установи налице ли са основанията на чл. 150 и чл. 154, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗдр за прилагане на мерки за временно физическо ограничаване по отношение на ищцата. Със същото постановление е отправено предложение до ръководителя на ЦПЗ – при констатация на основания по чл. 154, ал. 3 от ЗЗдр., да бъде сезирана районната прокуратура, която да поиска от районния съд да постанови решение в тази насока; даден е срок от 48 часа за изпълнение, като е разпоредено копие от постановлението да се изпрати на началника на 5-то РУ на МВР – [населено място]. От съвкупната преценка на писмените и гласните доказателства въззивният съд е приел за установено, че на 05.05.2023 г. ищцата, без предварително да е уведомена, е била отведена от работното й място от служители на 5-то РУ. От съвкупната преценка на показанията на свидетелката В. П. – съседка на ищцата, и описаната в исковата молба фактология, съдът е приел за установено, че това се е случило по време на работа – ищцата е била с децата на площадката и е била извикана от нейна колежка да влезе в занималнята, тъй като някой я чака. Ищцата била силно озадачена, което се засилило още повече, когато установила, че в занималнята я чакат униформени полицаи, които поискали личната й карта и я взели. Смущението й прераснало в страх – тя не получила обяснение за причината за това посещение, а страховете й се увеличили още повече, след като била отведена до полицейската кола. Едва тогава полицаите й съобщили, че имат прокурорско разпореждане да бъде отведена до ЦПЗ-Бургас за преглед, от което ищцата „онемяла“. Изпитала силен страх при качването й в линейката, като се чувствала и силно унижена, отведена от работното й място от екип на Спешна помощ и органите на МВР – „по риза, не ми беше позволено да си взема дори връхната дреха“. От писмо от 10.05.2023 г. на ЦПЗ-Бургас въззивният съд е установил, че при извършения преглед д-р Р. М. е констатирала, че ищцата, „доведена от екип на Спешна помощ и органи на МВР“, не се води на диспансер и не е лекувана в ЦПЗ-Бургас, както и че към момента на прегледа не е установено наличие на психично заболяване. В писмото е посочено също: „Попълнени критерии за първоначална оценка на риска при обслужване на пациенти с рисково поведение – общ резултат 0 точки“. Окръжният съд е установил и че с постановление от 09.06.2023 г. прокурор С., запознавайки се с материалите по преписката и становището на психиатъра – д-р М., е отказала да отправи предложение до районния съд за задължително настаняване и лечение в психиатрично заведение по отношение на ищцата. От показанията на свидетелката П. съдът е установил още, че на 05.05.2023 г., след 17.30 ч. съпругът на ищцата, силно притеснен, се обърнал към свидетелката с молба да го придружи с колата, тъй като са взели съпругата му с линейка и я отвели в „психото“. По пътя получили позвъняване от ищцата, която ги информирала, че са я върнали на работното й място, поради което свидетелката и съпругът на ищцата се насочили към детската градина. Пристигайки там, заварили ищцата плачеща, свита до оградата на детската градина; тя била толкова силно стресирана, че свидетелката П. не можела да осъществи никакъв словесен контакт с нея и да разбере какво се е случило, което продължило и в следващите часове. След като прибрали ищцата в дома й, два часа по-късно, при позвъняване от страна на свидетелката с цел да разбере по-добре ли е Д., съпругът й обяснил, че в момента е много притеснена и не може да разговаря дори с него. Едва на другия ден ищцата успяла да разкаже на свидетелката за случилото се; след въпросния ден ищцата непрекъснато говорела за случая. В показанията си свидетелката П. е заявила още, че знае, че ищцата има проблеми на работното си място, датиращи два-три месеца преди 05.05.2023 г.; свидетелката знае също, че след това я уволнили, като са й казвали, че „така ще бъде, докато пуска жалби срещу детската градина“. Окръжният съд е обсъдил и показанията на свидетелката, че след случая ищцата е претърпяла онкологична операция и е отслабнала с 15-20 кг., като свидетелката не е запозната дали тази операция е била планирана. От представена по делото епикриза съдът е установил и че ищцата е постъпила в болница на 03.07.2023 г. по клинична пътека „нерадикално отстраняване на матката“, с окончателна диагноза „интрамурален лейомиом на матката“, като е изписана на 08.07.2023 г. с описан постоперативен статус: „спокоен следоперативен период“, изход на заболяването: „с подобрение“. Въззивният съд е приел, че с оглед всички събрани по делото доказателства, не може да се направи извод за наличие на пряка причинно-следствена връзка между случилото се на 05.05.2023 г. и последващата медицинска интервенция във връзка със здравословното състояние на ищцата. Приел е също, че подобна връзка, макар и възможна, с оглед доказателствения материал е само хипотетична и не е еднозначно доказана. В обобщение съдът е приел, че изключая горното, по делото има достатъчно събрани доказателства, че в резултат на принудителното й отвеждане на 05.05.2025 г. от полицейските служители и качването й в линейката с цел отвеждане до ЦПЗ-Бургас, ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в изживян срам, страх и унижение. При така установената фактическа обстановка, от правна страна въззивният съд е приел, че в изпълнение на издаденото прокурорско постановление от 05.05.2023 г., е била осъществена неоснователна принуда спрямо ищцата, поради което следва да се ангажира отговорността на ответната ПРБ по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. В тази връзка съдът е изложил съображения, че не съществува разпоредба в НПК, НК и ЗЗдр., която да дава правомощие на прокуратурата да задължи някое лице да се подложи на медицинско изследване. Изтъкнал е, че само и единствено съдът може да задължи някого да се подложи на медицинско изследване, и то по предвидения за това ред – чл. 89 от НК и чл. 153 и сл. от ЗЗдр., като при анализ на същите разпоредби е приел, че нито една от тези две процедури не предвижда правомощие на прокурора да назначава експертиза и да задължава лицето да се яви на психиатричен преглед. Предвид горното въззивният съд е приел, че ищцата е била лишена от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от КЗПЧОС, в рамките на не повече два часа – от отвеждането й от органите на МВР до ЦПЗ-Бургас, където е извършен прегледът, до освобождаването й след прегледа и връщането й пред детската градина. Приел е и че в този период от време, предвид установените обстоятелства по делото, ищцата несъмнено е изпитала дискомфорт в резултат на засегнатото й право на лична свобода и неприкосновеност, препятствани са правото й на свободно придвижване, правото й на труд, правото на изразяване на собствена воля, без да са били налице основания за това. Съдът е приел и че по делото са събрани доказателства за конкретно изживените от ищцата емоционални страдания и интензитета им – еднозначно е установено, че тя е изпитала силен стрес, вследствие на изживения страх, а също срам и унижение в резултат на случилото се; дълго време след събитието на 05.05.2023 г. не е можела да забрави за случилото се, дни наред е плачела, чувствала се е силно унизена, накърнени са били нейните чест и достойнство. С оглед гореизложеното, въззивният съд отново е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно от ЗОДОВ е доказан по основание, като по отношение на неговия размер е съобразил, че обезщетението за претърпените неимуществени вреди, за които държавата носи отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 от ЗЗД – по справедливост, като се съобразяват установените по делото факти; изтъкнал е, че обезщетението следва да е в справедлив размер, като същото не следва да води до обогатяване на ищеца, а до овъзмездяване на причинените му неимуществени вреди. При определяне размера на дължимото обезщетение в конкретния случай окръжният съд е взел предвид продължителността на времевия период, през който ищцата е била лишена от свобода, както и начина, по който това се е отразило негативно на физическото й здраве, на психиката й, на контактите и социалния й живот, на положението й в обществото, на работата й, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план. Предвид конкретните данни по делото, изтъквайки отново времевия период от два часа, за който иицата е била лишена от свобода, силата и интензитета на емоционалния отклик, който е предизвикало у нея случилото се, въззивният съд е намерил, че сумата 1 500 лв., ведно със законната лихва от процесната дата 05.05.2023 г., би обезщетила ищцата за действително претърпените от нея неимуществени вреди, както и че за горницата до претендирания размер от 15 000 лв. искът е неоснователен, тъй като данните по делото не сочат продължителност на причинения й дискомфорт. При така мотивираното въззивно решение, по наведените от страна на жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Първите два правни въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба, са по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – относно задълженията на въззивния съд за мотивиране на решението си при обсъждането на доказателствата по делото и при формирането на правните си изводи – при спазване на правилата на формалната и правната логика. Следващите три правни въпроса в изложението съставляват частна хипотеза на първите два – също по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, но във връзка с чл. 52 от ЗЗД – относно същите задължения на въззивната инстанция за мотивиране на решението си при обсъждането на доказателствата и установените от тях обстоятелства, релевантни като критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението за установените неимуществени вреди, включително причинно-следствената връзка между тях и установените незаконосъобразни деяния. По тези правни въпроси е налице трайно установена, многобройна, включително и задължителна практика на ВКС и ВС, намерила израз и в посочените в изложението на жалбоподателката множество съдебни актове, която приема следното: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава – тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. Въззивният съд се произнася с ново решение по съществото на спора, при което е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, като е длъжен да изгради своите правни изводи не само на отделни факти, но и на връзката между тях и да ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед на неговия предмет и вида на търсената защита. В мотивировъчната част на решението тези логически и правни изводи трябва да бъдат ясно и пълно отразени. Съдът дължи изясняване и преценка по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила, на всички релевантни факти, имащи отношение към елементите от фактическия състав на приложимите правни норми; въз основа на фактическите изводи дължи последователно изграждане на правни заключения. Изчерпателното мотивиране на въззивното решение е и гаранция за справедлив съдебен процес и за правилността на съдебния акт. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца, респ. – всички конкретни, установени по делото обстоятелства, от които се гради заключение за интензитета и продължителността на страданието на лицето. В понятието „неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Причинно-следствената връзка, като елемент от фактическия състав на специалните деликти по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, е в тежест за доказване на ищеца, който следва да проведе главно пълно доказване, че причинените му вреди, извън обичайните неимуществени такива, са пряко и непосредствено следствие от предприетите срещу него незаконосъобразни действия на правозащитните органи. Само при наличие на такава, установена (доказана) по делото причинна връзка, съдът може да присъди обезщетение за съответните вреди, претърпени от ищеца, както и за обичайните неимуществени вреди, които всяко пострадало лице търпи от съответните незаконосъобразни действия в подобни случаи, и които не е необходимо да се доказват както и причинната връзка между тях и деликтното поведение. Макар съдът да е длъжен да вземе предвид всички конкретни, установени по делото, релевантни обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от съответния деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Самото осъждане на съответния правозащитен орган, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие за ищеца – предвид моралния, а не имуществен характер на вредите, произтекли от съответния деликт. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил и оценил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При съпоставката на така цитираната практика на ВКС и ВС с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че окръжният съд не се е отклонил от нея, а напротив – съобразил се е със същата. В качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил всички относими доказателства, събрани по делото, като въз основа на съвкупната им преценка е извел своите фактически констатации относно правно-релеватните обстоятелства, включително относно фактите от значение за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди. При определяне размера на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и е преценил в мотивите си всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни за присъждането на справедлива репарация за жалбоподателката. В изложението си последната свързва първите пет правни въпроса с касационите си оплаквания, че окръжният съд не бил взел предвид следните факти: че тя е била отведена за психиатричния преглед, без да е била уведомена на какво основание; че изрично заявила на полицейските служители, че нямат право да я отвеждат, тъй като се ползвала от защитата на чл. 33 от ЗЗЛПСПОИН, както и причинно-следствената връзка между това обстоятелство и неоснователната принуда; пряката връзка между претърпения от нея стрес и последвалото влошаване на здравословното й състояние – бързото сваляне на килограми и претърпяната тежка операция. Така поддържаното от страна на жалбоподателката не кореспондира с изложеното в мотивите към обжалваното въззивно решение, в които окръжният съд е приел за установени и е обсъдил обстоятелствата, че ищцата е била принудително отведена от полицейските служители, без първоначално да е била уведомена от тях на какво основание и без да са й дадени обяснения, като едва след извеждането й от детската градина – при отвеждането й до полицейската кола и линейката, е била уведомена за прокурорското постановление. Въззивниятг съд е обсъдил и доказателствата и установените от тях обстоятелства относно влошеното здравословно състояние на ищцата, като е изложил и своите мотивирани съображения, защо намира за недоказана причинна връзка между него и събитията, случили се на 05.05.2023 г. Действително, окръжният съд не е обсъждал, че ищцата изрично била заявила на полицейските служители, че нямат право да я отвеждат, тъй като се ползвала от защита по чл. 33 от ЗЗЛПСПОИН, но тези твърдени от нея факти не са и установени от събраните доказателства, предвид и обстоятелството, че единствената разпитана по делото свидетелка не е била очевидец на задържането и принудителното отвеждане на ищцата от полицейските служители. С оглед гореизложеното съдът намира, че по отношение на обсъжданите пет правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, във вр. с чл. 52 от ЗЗД, не е налице сочената от жалбоподателката допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка съдът намира за нужно отново да насочи към разясненията, давани многократно от касационната инстанция в подобни случаи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост, установени в практиката на ВКС. Последният поставен от жалбоподателката въпрос (отчетени ли са съществуващите в страната обществено-икономически отношения при определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди) изисква отговор от касационната инстанция, дали въззивният съд е съобразил в конкретния случай социално-икономическата конюктура при определяне размера на процесното обезщетение. Така формулираният въпрос, изискващ конкретна преценка относно законосъобразността на правните изводи на въззивната инстанция, не може да бъде обсъждан в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство – като основание за допускане на касационното обжалване, а би подлежал на разглеждане като касационно оплакване по чл. 281, т. 3 от ГПК – по реда на чл. 290 от ГПК – с решението на касационната инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Поради това последният въпрос, поставен от страна на жалбоподателката, не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да обуслови допускане на касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение. Наред това, по отношение на този въпрос в изложението към касационната жалба единствено се сочи и цитира разпоребата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без да се излагат каквито и да било съображения относно наличието на тази допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване (въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото), което също само по себе си е достатъчно обжалването да не се допуска по този въпрос (в горния смисъл са и разясненията, дадени в т. 1 и т. 4 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не е налице и соченото от страна на жалбоподателката, основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък и явен порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност – порок, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание, и който порок е от решаващо значение за крайния резултат по материалноправния спор по делото. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, а напротив – както стана ясно от изложеното по-горе, то е съобразено с практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, във вр. с чл. 52 от ЗЗД. Соченото в тази връзка от страна на жалбоподателката, несъотвествие на присъдения размер на обезщетението с реалните съществуващи икономически отношения и икономическа конюктура, нито съставлява очевиден порок на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, нито пък в случая неговото обсъждане би било от решаващо значение за крайния резултат по материалноправния спор, тъй като не би могло да доведе до промяна на този резултат в благоприятна за жалбоподателката насока. В заключение – касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение