Определение № 20 от 17.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1296/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез процесуални представители адв. Н. Й. Д. и адв. Г. Ф. срещу решение № 196 от 19.08.2011г., постановено по в. т. дело № 183/2011г. от Варненски апелативен съд, търговско отделение и частна касационна жалба на Д. Б. А/С, К., Д. чрез процесуален представител адв. А. А. Г. срещу определение № 519 от 30.09.2011г. по в. т. дело № 183/2011г. на Варненски апелативен съд. По касационната жалба: Касационната жалба е подадена срещу въззивното решение, с което след отмяна на решение № 82 от 25.01.2011г. по т. дело № 927/2010г. на Варненски окръжен съд е отхвърлен иска на [фирма], [населено място] с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ за установяване по отношение на [фирма], [населено място] /в несъстоятелност/ - длъжник и Д. Б. А/С, К., Д. – ипотекарен кредитор, че приетото вземане на ищеца в размер 248 140,15 лв. – главница и 20 597,15 лв. – лихви за забава до решението за откриване на производство по несъстоятелност и законна лихва върху главницата до окончателното й заплащане, включено в съответния списък, одобрен от съда с определение № 1634/31.05.2010г. по т. дело № 1061/2009г. на Варненски окръжен съд, попада в реда по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, тъй като се ползва с привилегия по чл. 54, б. Б във връзка с чл. 55, б. А К., и подлежи на удовлетворяване от средствата, получени при продажбата на М/К „К.” преди вземанията на останалите кредитори от този ред, включително преди вземанията на кредитор с учредена морска ипотека върху кораба, и [фирма], [населено място] е осъдено да заплати в полза на Варненски апелативен съд сумата 120 лв. – държавна такса за две инстанции на основание чл. 78 ГПК във връзка с чл. 694, ал. 2 ТЗ. Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение поддържа становище за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като сочи, че възивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със съдебната практика, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ Кои са легитимираните ответници по положителен установителен иск по чл. 694 ТЗ, предявен от кредитор с прието вземане, но неприета привилегия – длъжникът и синдикът или само някой от тях, когато правомощията на управителните органи са прекратени; 2/ Кредитор, чието вземане не се оспорва нито като основание, нито като размер, нито като привилегия, пасивно легитимиран ли е да участва като главна страна – ответник по положителен установителен иск по чл. 694 ТЗ на друг кредитор; според касатора този въпрос е решен в противоречие с решение № 784/08.01.2006г. по гр. д. № 555/2005г. на ВКС, І т. о.; 3/ Специална по отношение на разпоредбата на чл. 53, ал. 1 К. ли е разпоредбата на чл. 722 ТЗ, /след като специалният К., определя в същата алинея, че „предвидените в тази глава вземания се предпочитат пред всяка друга обща или особена привилегия върху движими вещи, установени в други закони”/. В частност приложима ли е нормата на чл. 53, ал. 1 К. и при разпределението на средствата, получени от продажба на морски кораб на длъжник в несъстоятелност, като по тези въпроси не е създадена съдебна практика; 4/ Текстът на чл. 722, т. 1 ТЗ изчерпателно ли посочва привилегированите кредитори или следва ли да се прилага ведно с другите специални закони в производството по несъстоятелност; според касатора по този въпрос не е създадена съдебна практика; 5/ Легитимиран ли е синдикът да обжалва решението по иска с правно основание чл. 694 ТЗ, като този въпрос е решен в противоречие със съдебната практика – противоречие с решение от 28.11.2005г. по в. т. д. № 184/2005г. на Великотърновски апелативен съд и решение № Т-395/20.07.2010г. по гр. д. № 113/2010г. на Софийски апелативен съд, ТО, VІ състав. Ответникът Д. Б. А/С, К., Д. чрез процесуалния си представител адв. А. А. Г. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК по съображения, подробно изложени в писмен отговор. [фирма], [населено място] /в несъстоятелност/, представлявано от синдика Я. Н. С. не изразява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становището на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Въззивното решение е постановено по повод подадена от длъжника [фирма], [населено място] /в несъстоятелност/, представлявано от Я. Н. С. в качеството му на синдик въззивна жалба срещу решение № 82 от 25.01.2011г. по т. дело № 927/2010г. на Варненски окръжен съд, с което е било признато за установено, че вземанията на [фирма], [населено място] срещу ответника [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] в размер 248 140,15 лв. – главница и 20 597,15 лв. – лихви за забава до решението за откриване на производство по несъстоятелност и законна лихва върху главницата до окончателното й заплащане, включени в списъка на предявените приети вземания, одобрен от съда по несъстоятелност с определение № 1634/31.05.2010г. по т. дело № 1061/2009г. на Варненски окръжен съд, се ползват с привилегията по чл. 54, б. Б във връзка с чл. 55, б. А К., съответно са с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ от средствата, които биха били получени от продажбата на морски кораб „К.”, плаващ под български флаг, IMO № 7528582, собственост на длъжника [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място], като същите следва да бъдат удовлетворени преди вземанията на останалите кредитори с вземания от този ред, включително преди вземанията на кредитор с учредена морска ипотека върху кораба, и [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 4 500 лв. – разноски по делото, а по сметка на Варненски окръжен съд сумата 80 лв. – държавна такса. Въззивният съд е приел, че искът по чл. 694 ТЗ е предявен от легитимирана страна, в срока и при условията, визирани в посочената разпоредба, но е следвало да бъде насочен и срещу кредитора с прието вземане, обезпечено с ипотека върху кораба, чиито права биха били пряко засегнати от уважаването на иска, т. е. срещу Д. Б. А/С, К., Д. поради това, че по възражение на Д. Б. А/С, К., Д. против привилегията на [фирма] съдът по несъстоятелността на основание чл. 692, ал. 4 във връзка с ал. 2 ТЗ с определение № 1608/27.05.2010г. по т. д. № 506/2010г. на Варненски окръжен съд е допуснал промяна в списъка на приетите предявени вземания, като е приел, че процесното вземане на [фирма] не се ползва с привилегия по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, а попада в реда за удовлетворяване на непривилегированите вземания по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ. Поради наличието на небоходимо другарство във въззивното производство е конституиран неучаствалият в първоинстанционното производство ответник Д. Б. А/С, К., Д.. Изводът на въззивната инстанция, че към момента на постановяване на решението за кредитора с прието вземане [фирма] не съществува привилегия по чл. 54, б. Б К., която да го нареди преди ипотекарния кредитор Д. Б. А/С, вписал ипотека върху кораба „К.”, собственост на несъстоятелния длъжник, е обоснован с характера на срока по чл. 61 К., доколкото вземанията на ищеца са възникнали в периода 2008-2009г. и не са удовлетворени в рамките на едногодишния преклузивен срок по чл. 61 К., респективно срочното субективно право е прекратено. Решаващият съдебен състав е изложил и съображения, че голяма част от предявените и приети от съда по несъстоятелността вземания не попадат в приложното поле на чл. 54, б. Б К., като е разграничил трите вида „пристанищни” услуги съгласно чл. 116 ЗМПВВППРБ. Изводът, че ипотеката се нарежда преди привилегията според чл. 722 ТЗ, е направен въз основа на тълкуване на разпоредбата на чл. 722 ТЗ съобразно нормата на чл. 46, ал. 2 ЗНА, разграничение между привилегиите /като право на предпочитане, което законът дава на вземане с оглед неговия произход/ и ипотеките /при които привилегията е част от съдържанието на ипотечното право/, и отчитане на отношението между разпоредбите на чл. 53 К. и чл. 137, ал. 2 ЗЗД. Поради това въззивната инстанция е приела за основателни възраженията на ответниците, че разпоредбите на К. относно привилегиите са приложими в индивидуалните изпълнителни производства, но не и в производството по несъстоятелност, за което предвид универсалния му характер съществуват специални правила за реда на предпочитанията при разпределяне на получени при осребряване на имуществото суми. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Процесуалноправните въпроси дали синдикът на дружество в несъстоятелност е легитимиран да обжалва решението по иска с правно основание чл. 694 ТЗ и дали е страна в производството по предявен положителен установителен иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ са релевантни за спора, тъй като от тях зависи изходът на делото. Към момента на подаване на касационната жалба тези въпроси се решаваха противоречиво от съдилищата, но към настоящия момент вече е формирана съдебна практика, задължителна за съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 155/13.10.2011г. по т. дело № 652/2010г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 190/09.12.2011г. по т. дело № 976/2010г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 226/23.02.2012г. по т. дело № 489/2010г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 22/14.03.2012г. по т. дело № 663/2010г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 5/21.02.2012г. по т. дело № 90/2011г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 3/23.02.2012г. по т. дело № 652/2010г. на ВКС, ТК, Първо отделение и други. Съгласно постоянната практика на ВКС, доколкото не е страна в материалното правоотношение, синдикът не е легитимиран да участва в производството по иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ – нито в собствено качество, нито като представител на длъжника, намиращ се в производство по несъстоятелност, поради което същият не е легитимиран да обжалва решението по този иск самостоятелно и независимо от длъжника. Този процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, поради което въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите формулирани от касатора правни въпроси биха били от значение, ако за синдика /в собствено качество или като представител на дружеството в несъстоятелност/ беше налице процесуална легитимация да обжалва решението по иска с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ. По частната касационна жалба: Частната касационна жалба е срещу определение № 519 от 30.09.2011г. по в. т. дело № 183/2011г. на Варненски апелативен съд, търговско отделение, с което е оставена без уважение молбата на Д. Б. А/С, К., Д. за изменение на решението по т. дело № 183/2011г. на Варненски апелативен съд в частта за разноските. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с определение № 237/02.05.2011г. по ч. гр. дело № 178/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 157/17.02.2011г. по гр. дело № 599/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., определение № 11/06.03.2009г. по т. дело № 417/2008г. на ВКС, ТК, І т. о. [фирма], [населено място] оспорва частната касационна жалба и поддържа становище, че обжалваното определение е правилно и съобразено с практиката на ВКС – определение № 141/14.03.2011г. по гр. дело № 120/2011г. на ВКС, ІV г. о., определение № 138/01.03.2011г. по т. дело № 387/2010г. на ВКС, ІІ т. о. [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните доводи, приема следното: Подадената от Д. Б. А/С, К., Д. срещу посоченото определение, с което е оставена без уважение молбата на Д. Б. А/С, К., Д. за изменение на решението по т. дело № 183/2011г. на Варненски апелативен съд в частта за разноските, има характер на частна касационна жалба по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Основание за този извод дава разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК, съгласно която определението, постановено по молба на някоя от страните за допълване или изменение на решението в частта за разноските, може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. В настоящия случай практически с молбата се иска допълване на въззивното решение в частта за разноските, тъй като видно от самото решение въззивната инстанция не се е произнесла по искането за разноски, заявено от Д. Б. А/С, К., Д. в отговора, депозиран във въззивното производство с молба вх. № 2369/11.05.2011г. Поради обстоятелството, че въззивното решение, чието „изменение” се иска подлежи на касационно обжалване, то на основание чл. 248, ал. 3 ГПК на касационно обжалване подлежи и постановеното по молбата определение. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в определения по чл. 275,ал. 1 ГПК едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в нея са изложени основания за касационно обжалване - неправилност на определението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. За да остави без уважение молбата за „изменение” на решението в частта за разноските, въззивният съд е приел, че до приключване на съдебното дирене не са представени доказателства за направените разноски, а такива са депозирани едва с писмените бележки, което е ирелевантно. Изложени са и съображения, че представителят на Д. Б. А/С не е представил в посочения от закона срок и списък на разноските, които претендира, поради което на основание чл. 80 ГПК няма право да иска изменение на решението в частта за разноските. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от частния жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът, респективно частният жалбоподател е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора, респективно частния жалбоподател и сочените от него в касационната жалба, респективно в частната касационна жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. В настоящия случай частният жалбоподател не е формулирал релевантния за спора правен въпрос, нито се е позовал на наличието на някое от визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване, нито е доказал наличието на някоя от трите предпоставки съгласно посочения законов текст по отношение на всички правни въпроси, които са обусловили решаващата воля на въззивната инстанция. Действително въпросът за задължението за представяне на списък на разноските и последиците от неизпълнението на това задължение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която непредставянето на списък по чл. 80 ГПК е пречка само да се иска изменение на решението, но не и да се иска допълване, когато съдът е пропуснал да се произнесе по искане за разноски. Независимо от това изходът на спора не може да бъде променен, тъй като въззивният съд не е присъдил исканите разноски и поради непредставяне на доказателства за извършването им до приключване на устните състезания във въззивното производство. Видно от данните по делото, такива доказателства не са представени и в предоставения от въззивния петдневен срок, считано от 05.07.2011г. за представяне на писмени бележки, а едва след неговото изтичане. В този смисъл изводът на въззивната инстанция, че искането за присъждане на разноски не следва да бъде уважено поради непредставяне на доказателства в срок, е в съответствие с трайноустановената съдебна практика. Поради изложените съображения определението на Варненски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение