Определение № 50228 от 31.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 975/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „УП България 19“ЕООД с ЕИК[ЕИК] срещу решение № 133 от 02.11.2021 г. по в.т.д. № 489/2021 г. на АС-Варна, с което е потвърдено решение № 103 /27.04.2020 г. по т.д. №11194 /2020 г. по описа на ОС-Варна, с което са били отхвърлени предявените от касатора срещу „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сграда Варна Тауърс-Г, подпомаган от „Национална електрическа компания”ЕАД ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 31 ал.5 ЗЕВИ и чл. 86 ЗЗД, за заплащане на: 1.) сума в размер 51 443.77 лева, съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец октомври 2017 г., както и сума в размер 15 161.69 лeвa, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 24.11.2017 г. до 19.10.2020 г., 2.) сума в размер на 93729.11 лева, съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец ноември 2017 г., както и сумата от 26 712.80 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата за периода от 29.12.2017 г. до 19.10.2020 г., 3.) сума в размер 36 537.39 лева, съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец декември 2017 г., както и сума в размер 10 139.19 лeвa, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 25.01.2018 г. до 19.10.2020 г., 4.) сума в размер 115 873.58 лева, съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец ноември 2018 г., както и сума в размер 21 146.91 лeвa, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 02.01.2019 г. до 19.10.2020 г. 5.) сума в размер 46 015.44 лева, съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец декември 2018 г., както и сума в размер 8 065.43 лeвa, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.01.2019 г. до 19.10.2020 г. 6.) сума в размер 26 957.72 лева, съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа 1 енергия за месец декември 2018 г., както и сума в размер 4 725.15 лeвa, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.01.2019 г. до 19.20.2020 г., ведно законната лихва върху горепосочените суми от подаване на настоящия иск до окончателното им плащане В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно- постановено при нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на иска.. Касаторът счита, че решението е недопустимо, тъй като е постановено в противоречие с ТР №1/2017г. от 09.07.2019г. по т.д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС- в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК производството не е спряно при наличие на преюдициален спор /висящо дело по обжалване на решение СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР, т.1.7. и т.1.8./. Излагат се и доводи, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с чл.31, ал.5 ЗЕВИ вр. с §17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕВИ. Изложени са непъли мотиви, в които не са обсъдени всички изложени от него твърдения и аргументи. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът „Енерго-Про Продажби“ АД – [населено място] оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността му. Претендира разноски. Третото лице помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД оспорва касационната жалба, като излага становище за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на същото: Между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за изкупуване на 2 ел.енергия, по силата на който въззиваемото дружество се е задължило да изкупува произведената от въззивника електрическа енергия за срок от 15г. В чл.18, ал.3 от договора е определена цената, по която ще се продава ел.енергия, определена с Решение №Ц04/30.03.09г. а именно – 189лв/ мWh, като в ал.4 е посочено, че при достигане на 2250 пълни ефективни годишни часове за следващите такива цената е 172лв/Мвч. Съгласно чл.18, ал.2 от договора в случай, че с решение на компетентния орган преференциалната цена за изкупуване бъде променена, то тя се прилага между страните от датата на влизане в сила на решението, без да е необходимо подписване на допълн.споразумение. Между страните не се спори, че до достигане на НСП през м.10.17 г. и м.11.18 г., произведената ел.енергия е изкупувана по преференциалната цена по т.8 от Решение Ц-10/30.03.11 г. на КЕВР. Процесните фактури и дебитни известия са получени в счетоводството на „ЕнергоПро Продажби” АД. По тях са направени частични плащания за суми, изчислена въз основа на фактурираните от производителя количества изкупена ел. енергия, но по цена за излишък на свободен пазар за количествата, надхвърлили определеното в Решение от 31.07.2015г. нетно специфично производство в размер на 2 000 МWh за ВяЕЦ с инсталирана мощност 1 kW, работещи до 2 250 часа. Спорният въпрос, според съда, е как се определя цената на произведената ел. енергия от възобновяем енергиен източник – ВяЕЦ, работеща до и над 2250 часа в рамките на едногодишен период, при нетно специфично производство над 2 000 kWh до 2300 kWh - като преференциална по т. 8 и/или т. 9 от Решение № Ц-10/30.03.2011г. и т. 1.7 и или т. 1.8 от Решение СП-1/31.07.2015г. на КЕВР или по цена за излишък на балансиращия пазар, на основание чл. 31, ал. 5, т. 2 от ЗЕВИ, респ. дали една централа, след изменението на разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и приемане на Решение № СП-1/31.07.2015г. на КЕВР, може да попадне последователно в две ценови категории, определени в т. 1. 7 и т. 1. 8 от Решение № СП– 1/31.07.2015г. Според съда, при започването на производството на енергия от процесния възобновяем източник е действал Законът за възобновяемите и алтернативните енергийни източници и биогорива (отменен 03.05.2011 г.), който е предвиждал в срок от 15 години изкупуване на цялото производство по преференциални цени, формирани от 80% от средните на пазара, с добавка за стимулиране на този вид производство, определяна периодично от ДКЕВР по критерии в зависимост от вида на първичния енергиен източник. Новият Закон за енергията от възобновяеми източници, Обн. ДВ, бр. 35 от 2011г., в сила от 03.05.2011г.) предвижда стабилизиране на инвестициите с неизменна изкупна преференциална цена на производството в рамките на дългосрочните договори за изкупуване – чл. 31 ЗЕВИ, но и възможност за договаряне на произведени количества на свободен и балансиращ пазар. Същевременно, в Преходните правила на новия ЗЕВИ са съхранени отношенията с досегашните производители, като е запазено действието на дългосрочните договори за изкупуване на електрическата енергия от възобновяеми източници по преференциална цена за изкупуване, действаща към датата на влизане в сила на закона. В случая такива цени са били определени с Решение № Ц-10 от 30.03.2011г. в два варианта, приложими според мотивите на регулаторния орган поради специфичен за този вид производство критерий – наличен ресурс на първичния източник, съответно в размер на 188. 29 лв. /МВтч за ВяЕЦ, работещи до 2250 часа и 172. 95 лв. /МWh за ВяЕЦ, работещи над 2250 часа годишно. С разпоредбата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ е въведена промяна на регламентацията на пазара на произведената от възобновяем източник ел. енергия, като се ограничава преференциално изкупуваното производство не само като цени, но и като обем, с въвеждането на праг – "нетно специфично производство" (НСП), до който крайният снабдител е задължен за изкупи ел. енергията по преференциални цени, а съответно остатъкът от производството – 3 по цена за излишък на балансиращия пазар. В Решение № СП-1 от 31.07.2015 г. КЕВР е запазил разграничението според годишни часове работа и посочва различни обеми на НСП за централи, работещи до и над 2250 часа годишно, въз основа на същия определящ според регулатора специфичен критерий за този вид производители (наличен ресурс на първичния енергиен източник). Съдът е изложил съобраения, че разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ на общо основание намира приложение както към бъдещи производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори, доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му от определени заварени правоотношения. Позовал е на константната съдебната практика по приложението на посочената разпоредба относно разбирането, че ако се допусне, че един и същи производител може да промени началното си планиране и да преминава от една към друга тарифа в рамките на една и съща година, би довело до получаване на приход на производителя над заложената за съответната група централи норма на възвращаемост на разходите и би обезсмислило самата нова регулация, целяща ограничаване на приход над нормирана обща възвращаемост от инвестиция в полза на обществото. С Решение № 1115/28.01.2019 г., постановено по адм. д. № 5284/2018г. по описа на ВАС, IV отделение, е оставено в сила Решение № 1177/23.02.2018г. по адм. д. № 8522/2015 г. на Административен съд – София град в частта, с която е отменено Решение № СП-1 от 31.07.2015 г. на Комисия за енергийно и водно регулиране по т. 1. 7, с която е определено нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в Решение № Ц-10 от 30.03.2011г. на КЕВР, в размер 2 000 kWh, при определената цена - 188. 29 лв./MWh, без ДДС, за вятърни електрически централи работещи до 2 250 часа. Съгласно § 17 от ПЗИ от ЗЕВИ за комисията съществува законовото задължение да приеме решение, с което установява нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ. Обстоятелството, че Решение № СП-1 от 31.07.2015г. в съответната част е отменено с влязъл в сила съдебен акт е породило необходимостта регулаторът да изпълни вменените му със закон задължения и да установи нетното специфично производство на електрическа енергия за преференциалните цени по Решение № Ц-10/30.03.2011 г. на КЕВР. С Решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР е установено, считано от 31.07.2015 г., нетно специфично производство на ел. енергия в размер на 2000 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена за вятърни електрически централи работещи до 2250 часа по т. 8 от Решение № Ц-10/30.03.2011 г. на КЕВР, във връзка с Решение № Ц-13/28.06.2006г. Съдът е счел, че въпреки, че това решение не е влязло в сила, но е породило своето действие в хода на производството пред първоинстанционния съд, съгласно чл.13, ал.9 ЗЕ, поради което и следва да бъде съобразено според правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Доклкото, законодателят е въвел правилото за предварително изпълнение на решенията на регулатора, като независимо от тяхното обжалване, същите произвеждат валидни правни последици и са обвързващи за страните по тези правоотношения. В тази връзка, е счетено за неоснователно оплакването в жалбата за постановяване на обжалваното решение при наличието на процесуална пречка по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, а именно основание за спиране на производството до приключване на производството по обжалване на Решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР. Основание за спиране на исковото производство поради висящ административен спор е налице, само когато решението по административното дело има значение за правилното решаване на спора в исковото производство. Връзка на преюдициалност ще е налице, в случаите, когато валидността и законосъобразността на административния акт, оспорен от съда, има значение за възникването/изменението/ погасяването на субективните права, предявени за защита с исковата молба, по която е образувано гражданското производство. В § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено, че „ в срок до 31.07.2015 г., в съответствие 4 със ЗЕВИ КЕВР приема решение, с което установява нетно специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизане в сила на този закон.“. В изпълнение на законово задължение, с решение № СП-1/31.07.2015г. КЕВР е определено нетното специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в Решение № Ц-10/30.03.2011г. на КЕВР. Решение № СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР е издадено след отмяна по съдебен път на Решение № СП-1 от 31.07.2015 г. в частта по т. 1.7., в изпълнение на законовото задължение на регулатора да приеме решение, с което установява нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ В Административен съд – София град са образувани множество дела срещу Решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР, с което е установено, считано от 31.07.2015 г. нетно специфично производство на електрическа енергия в размер на 2 000 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена за вятърни електрически централи работещи до 2 250 час по т. 8 от Решение Ц-10 от 30.03.2011г. на КЕВР във връзка с Решение № Ц-13 от 28.06.2006г. Както беше посочено по-горе в мотивите, спорът се концентрира върху това Т. е. спори се относно тълкуване и прилагане на разпоредба на индивидуален административен акт, относим към определянето на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. Евентуалната отмяна на Решение № СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР сама по себе си няма да даде отговор на това, дали по отношение на една и съща електроцентрала, в рамките на една календарна година са приложими и двете тарифи или спрямо една централа, в рамките на една календарна година е приложима само едната тарифа, при достигане размера, на която разликата се заплаща по цени за излишък. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че като е заплатил на производителите фактурираните по преференциални цени, приложими за ВяЕЦ работещи до 2250 часа годишно, само произведеното количество ел. енергия, равняващо се на НСП до 2000 kWh, и е закупил останалото количество произведена ел. енергия за процесните периоди по цени за излишък на балансиращия пазар, ответникът е изпълнил точно задълженията си по договора и не дължи горница над тези цени до претендираните от ищеца за изкупени количества от 2000 kWh до 2300 kWh. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Преюдициален ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?“- твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №410/27.09.2019г. по ч.т.д. №1813/2019 на I т.о., определение №10 от 06.01.2021г., ч.т.д.№2479/2020г., ІІ т.о. и цитираните в тях определение №25/10.01.2013г. по ч.гр.д. №795/2012 на IV г.о.; определение №40/18.01.2018г. по ч.т.д. №2586/2017г. на I т.о. и др. „2/ При наличие на предпоставките, предвидени в чл.17, ал.2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?; 3/ Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл.17, ал.2 ГПК за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ex lege/ правомощие на съда?; 4/ Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл.17, ал.2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?; 5/ Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?; 6/ Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор?“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /по въпрос №1/ и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпроси от №2 до № 6, като поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Първият и шестият от поставените от касатора въпроси са относими към поддържаното в касационната жалба оплакване за недопустимост на обжалваното решение. Тези въпроси съдържат в себе си твърдение за наличие на предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на делото поради висящността на преюдициален административен спор, поради което са от значение за произнасянето по допустимостта на обжалваното решение предвид възприетото в ТР №1/09.07.2019г. по т. д. №1/2017г. на ОСГТК на ВКС разрешение, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е недопустимо и подлежи на обезсилване. Настоящият съдебен състав на ВКС, ТК,Първо намира, че не е налице сочената допълнителна предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение е в пълно съответствие с постановената съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №60073 от 16.11.2021г., т.д.№1184/2020г., І т.о., решение №60130/31.01.2022г., т.д.№1681/20г., ІІ т.о., определенията по ч.т.д. №1628/2019г., ч.т.д. №985/2021г., ч.т.д. №429/2021г. на II т.о. на ВКС, както и определенията по ч.т.д. №926/2021г., ч.т.д. №595/2021г. на I т.о. на ВКС и др. В посочената практика на ВКС, с която въззивното решение е в съответствие, е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар. С §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ е е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР. Такива са и издадените на основание §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр.56/2015г./ Решение №СП-1/31.07.2015г. и Решение №СП-5/28.03.2019г. /след отмяна на Решение №СП-1/31.07.2015г. /в частта относно т.1.7., касаеща вятърни централи работещи до 2250 часа/. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила Решение №Ц-010/30.03.2011г. на КЕВР във вр. с Решение №Ц-013/28.06.2006г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен. Цитираната от касатора практика не води до различен извод, тъй като определенията, с които не е допуснато касационно обжалване, нямат правната характеристика на съдебен акт, с който състав на ВКС се произнася по съществото на жалбата. Останалите поставени от касатора въпроси - относно приложението на чл.17, ал.2 ГПК, не отговарят на общото изискване за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е излагал мотиви относно приложението на чл.17, ал.2 ГПК, а е обсъдил законовата регламентация на процесните отношения, респ. нормативно установеното ограничение за изкупуване на произведената енергия; законодателното разрешение в чл.13, ал.9 ЗЕ - решенията на КЕВР да подлежат на предварително изпълнение, което не подлежи на спиране с обжалването им, с оглед обстоятелството, че решенията са породили действие в отношенията между страните и за процесния период следва да се зачетат правните им последици. Предвид изложеното поставените въпроси не са обусловили крайния изход на спора. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да плати на ответната страна разноските за касационното производство в размер на 19 572 лева- договорено и платено адвокатско възнаграждение с ДДС, съобразно представените списък по чл.80 ГПК, договор за правна защита и съдействие и нареждане за кредитен превод. С ЧКЖ с пощ. клеймо от 02.12.2021 г. / т.е. подадена в законовия срок/ въззивното решение се обжалва от страна на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК[ЕИК], в частта, имаща характер на определение, с което се оставя без уважение частната жалба на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], р-н Владислав Варненчик, ВАРНА ТАУЪРС - Г, [улица] срещу определение №797 от 02.07.2021 г., постановено по т.д №1194/2020 г. по описа на ВОС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на решение №103/27.04.2021 г., в частта за разноските. За да се произнесе в тази част, съставът на АС-Варна се е позовал на следното: С постановеното по делото решение първоинстанционният състав на ВОС е приел, че заплатеното възнаграждение за процесуално представителство на ответника има прекомерен характер и е редуцирал същото до размер на 12 792.20 лева с ДДС при съобразяване на предвидения в чл. 7, ал.2, т.5 Наредба 1/2004 год. минимален размер според общия материален интерес по делото. С обжалваното пред АС-Варна определение, ВОС е оставил без уважение искането на „Енерго – Про Продажби“ АД за изменение на постановеното решение в частта за разноските като е счел, че присъденото в полза на страната адв.възнаграждение от 12 792.20 лева е в минималния размер, предвиден в чл.7, ал.2, т.5 от Наредба за минималните размери на адв.възнаграждения, изчислен въз основа на материалния интерес по делото като е съобразил и направеното възражение от насрещната страна по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адв.възнаграждение. Според въззивния състав е налице съобразяване на материалния интерес по делото и предвидените в Наредбата за МРАВ минимални размери на адв.възнаграждения. Позовал се е на съдебна практика по чл.274, ал.3 ГПК- определение №29/20.01.2020г. по т.дело №2982/2019г. на Второ т.о. на ВКС, според което, приложимата разпоредба за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение в конкретния случай е чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като исковете са оценяеми. Възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното дело. Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. С оглед цената на исковете – 456 508.18 лева, минималното адвокатско възнаграждение определено по НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. е в размер на 12 792.20 лева с ДДС, поради което направено възражение за прекомерност на платеното от въззиваемия възнаграждение в размер на 19 572 лева е основателно, с оглед на което и обжалваното първоинстанционно определение е правилно. От страна на частния касатор се навежда като обуславящ изхода по спора въпросът за това,как следва да се определи минималният размер на адв. възнаграждение, до който следва да се намали същото при взражение по чл.78 ал.5 ГПК като се сочи противоречие в отговора, застъпен в произнасянето на въззивния съд с посочената практика на ВКС по чл.274 ал.3 ГПК. С определение № 50033/07.02.2023 г. по т.д. № 2426/21 на Първо т.о., е ВКС е приел, че по приложението на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 146/04.04.2022г. по ч.т.д. № 358/2022г. на ВКС, II т.о., определение № 77/24.02.2022г. по ч.т.д. № 1692/2021г. на ВКС, I т.о. и определение № 404/26.10.2020г. по ч.гр.д. № 2883/2020г. на ВКС, IV г.о. В същите е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл.7, ал.2 и чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г., че под материален интерес по смисъла на чл.7, ал.2 от Наредбата законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно. От изложеното следва, че цитираното от въззивния съд определение е инцидентно и не се отразява на преобладаващата константна практика на ВКС по въпроса, а самото обжалвано с настоящата ЧКЖ определение се явява неправилно. При съобразяването с горните критерии, според които съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно, то минималният рамер на адв.възнаграждение, до който по реда на чл. 78 ал.5 ГПК следва да се редуцира договореното такова от 19 572 лева възлиза на 14 670 ,53 лева с начислен ДДС, а не до неправилно приетия минимален размер от 12 792,20 лева. Водим от изложеното, съдът