Определение № 3452 от 18.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1004/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. К. К. срещу решение № 85 от 23.01.2024 г. по гр.д. 1397/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 820/20.02.2023 г. по гр.д.№ 767/2022 г. по описа на СГС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. К. К. срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдения размер от сумата 230 000 лева до предявения от сумата 400 000 лева - претендирано застрахователно обезщетение за причинените й неимуществени вреди в резултат на причинени телесни увреждания при ПТП, настъпило на 25.09.2021 г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е постановил съдебния си акт в нарушение на тълкуването, дадено с ППВС № 4/1968 г. Оспорва определеното обезщетение като занижено с оглед конкретните данни по делото и доказаните в хода на производството вреди – силно изразени негативни емоции, болки и страдания. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен в пълния предявен размер за сумата 400 000 лева. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?

2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?

3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?

4. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната (включително и към момента на постановяване на решението), представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Застрахователна компания Лев инс“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната част. Претендира присъждане на разноски по делото за осъществено представителство от юрисконсулт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че липсва спор относно осъществяването на фактически състав на прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ.

По спорния между страните въпрос за размера на обезщетението се е позовал на съдебната практика, обективирана в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, и приел, че справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характер на увреждането; начин на извършването му; интензитет и продължителност на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания.

Въз основа на представената медицинска документация и събрано заключение по СМЕ е счел, че по делото се установява, че ищцата е получила от процесното ПТП травматични увреждания: травма на опорно-двигателния апарат състояща се от: счупване на таза- закрито счупване на задната стена на гаванковидната ямка вляво/ацетабулум/; луксация на лява тазобедрена става; счупване на лявата бедрена кост в областта на големия израстък/трохантер/; трифрагментно счупване на горния край на дясна раменна кост/хумерус/ с раздробяване на метафизата. Изтъкнал е, че увреждания са сложни по вид; счупванията са нестабилни и изискват оперативно лечение; комбинацията от едновременното наличие на две фрактури - на задната стена на ацетабулума (проксимално) и пертрохантерната фрактура (дистално) води до възникването на „плаваща“ тазобедрена става, което е индикация за оперативно лечение и на двете счупвания. Позовавайки се на заключението на експертите, е приел, че по своя вид и тежест получените от ищцата травматични увреждания са реализирали медико-биологичния критерий „трайно затруднение на движението на левия долен крайник за период по-дълъг от тридесет дни“ и „трайно затруднение на движението на десния горен крайник за период по-дълъг от тридесет дни“. Посочил е, че след инцидента пострадалата е била транспортирана до спешно отделение на УМБАЛ „Царица Й. ИСУЛ”, където е постъпила за лечение в клиниката по ортопедия и травматология. При приемането и в лечебното заведение са документирани палпаторна болка по предната повърхност на лява тазобедрена става с невъзможност за извършване на активни движения; левият долен крайник е скъсен с около 4 см. и ротиран външно; в областта на дясна раменна става е установено наличие на оток, хематом, палпаторна болка, костни крепитации, невъзможност за активни движения; отразено е придружаващо заболяване неинсулинозависим захарен диабет. Поради настъпилото влошаване на общото състояние е била преведена в Клиника анестезиология и интензивно лечение на болницата с лош контрол на кръвна захарглюкоза 20,5 ммол/норма до 6,2 ммол/, данни за развитие на остра бъбречна недостатъчност, установена ниска сатурация /кислородно насищане/ на кръвта на атмосферен въздух; поставена е на неинвазивна изкуствена вентилация с подаване на кислород с маска; поставен е уретрален катетър; включена е инфузия на инсулин на перфузор поради високи стойности на кръвната захар. След стабилизиране на състоянието й, лечението е продължило в Клиниката по ортопедия и травматология, като левият долен крайник е бил поставен на директна скелетна екстензия, а дясната ръка е имобилизирана с митела. На 29.09.2021 г. ищцата е преведена за оперативно лечение на счупванията в УМБАЛСМ ”Н.И.Пирогов”, където са проведени оперативни процедури с голям обем и сложност на таза, тазобедрената и коленна става; открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация на фемур/бедро/, фрактура луксация на лява тазобедрена става и дислоцирана фрактура на ляв фемур/бедрена кост/; оперативни процедури в областта на раменния пояс и горния крайник с голям обем и сложност; открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация хумерус/раменна кост/. Съдът е подчертал, че съобразно заключението към приетата СМЕ лечебният и възстановителен периоди при нормално протичане на оздравителния процес за счупването на задната стена на лявата гаванковидна ямка /ацетабулум/, луксацията на лява тазобедрена става и счупването на големия израстък /трохантер/ на лява бедрена кост е в рамките на една година, но установената инфекция в областта на счупванията е предпоставка за удължаване на оздравителния процес. Посочил е, че при поредното приемане в 1-ва клиника по ортопедия и травматология на УМБАЛСМ ”Н. И. Пирогов” на 30.05.2022 г. са свалени имплантите от лявата бедрена кост и е установено, че инфекцията персистира, поради което експертите не могат да се прогнозират колко ще продължи възстановяването на ищцата и какъв ще бъде крайния резултат. При кредитиране на заключението е приел, че лечебният и възстановителен периоди за счупването на проксилната част на дясна раменна кост /хумерус/ е в границите на три месеца, като имплантите подлежат на отстраняване, а фрактурата е зараснала. Отчел е, че при проведения преглед за целите на експертизата вещите лица са установили, че ищцата е на седяща количка, постоянно е на памперси, невъзможна е самостоятелна походка, оплакала се е пред тях за постоянни болки в лявата половина на таза - лява тазобедрена става; липсват движения в лява тазобедрена става - не може да сгъне крака, не може да го ротира, не може да го отвежда и привежда; силно ограничени са движенията и в лява коленна става - сгъване и разгъване; установени са ограничени и болезнени движения в дясна раменна става - отвеждане ръката встрани, повдигане над главата, които най вероятно ще имат траен характер; констатирани са в областта на дясно раменна кост добре зараснал оперативен цикатрикс с дължина 15 см. и втори оперативен цикатрикс по външната страна, започващ от глутеалната област и достигащ до страничната част на ляво бедро, с дължина около 40 см., който в момента на прегледа е с превръзка и дренаж. Кредитирал е заключението на експертите, че ищцата е търпяла болки и страдания непосредствено след инцидента, както и след оперативните интервенции, когато са били най-интензивни; чувствала е болки и при провежданата рехабилитация; при личния преглед е съобщила за постоянни болки в лява тазобедрена става, а в дясна раменна става основно при движение; към момента на изготвяне заключението към експертизата - девет месеца след инцидента, тя е зависима от чужда помощ за дейностите от ежедневието.

Съдът се е позовал на събраното заключение по КСМЕ, изготвено от вещи лица ендокринолог и ортопед – травматолог, и приел, че по време на постоперативния период от раната на извършената операция на лявата тазобедрена става е започнала гнойна секреция, която впоследствие е обхванала и горната част на бедрената кост; инфекцията е довела на ищцата крайно тежко усложнение - „остеомиелит“ с изтичане на гнойна колекция през фистулни отвори; ищцата е била оперирана многократно за получения остеомиелит, като са били извършени операции на дати: 29.11.2021 г., 01.12.2021 г., 08.12.2021 г., 13.12.2021 г. и на 24.01.2022 г.; след изписването от болницата ищцата е продължила лечението си амбулаторно с назначени контролни прегледи, превръзки през 6 дни, антибиотично, антикоагулантно, антидиабетично и обезболяващо лечение. Съдът е отчел, че при извършения преглед от вещите лица по КСМЕ в зоната на 7-8 см. под лявата тазобедрена става са установени други 3 бр. белези с разрезни сечения върху тях, където са били фистулните отвори на развилия се възпалителен процес; фистулите са без секреция и са зараснали; ищцата приема антибиотично лечение; не може да извършва активни движения в лявата тазобедрена става и левия крак като цяло; при пасивни движения съобщава за силни болки в ставата; лявата колянна става е също болезнена и не е възможно да извършва движения, но нормалният обем бързо може да се постигне, след провеждане на активна рехабилитация; счупената лява бедрена кост е зараснала само отчасти, а на рентгеновото изследване се вижда гнездо на остеомиелит в процес на развитие в горната й част; оперативната рана и счупената дясна раменна кост са зараснали; металната плака и винтовете все още не са отстранени. Кредитирал е заключението на експертите, че при захарен диабет тип 2 има намален имунен толеранс; при оперативно лечение винаги се прецизира кръвно-захарният профил /КЗП/ и при нужда се провеждат ежедневни консултации с ендокринолог преди и след оперативното лечение; при тежки усложнения - в случая - остеомиелит, се установяват високи захари, които адекватно се контролират според алгоритъма на поведение, а именно КЗП и най-често инсулиново лечение. Позовал се е на дадените обяснения от вещите лица при разпита им в о.с.з., проведено на 20.01.2023 г., че констатираният при ищцата остеомиелит е резултат на костни фрагменти от разбитата при удара тазобедрена ямка, които не се кръвоснабдяват и започват да се разлагат, при което причиняват възпалителен процес, който няма причинна връзка с придружаващия диабет. Изтъкнал е извода на експертите, че предвид настъпилите тежки посттравматични и инфекциозни поражения в областта на лявата тазобедрена ямка на таза, главата и шийката на лявата бедрена кост, единствено възможно ортопедично лечение за в бъдеще е оперативната подмяна на ставата с ендопротеза с дълго стебло, за да бъде коригирано скъсяването на левия крак и възстановяване на обема и силата на движение на ставата; операцията следва да се извърши, когато е окончателно затихнал инфекциозният процес - не по-рано от 6 месеца, считано от деня на последния медицински преглед - 22.12.2022 г., като през този период ищцата трябва да провежда антикоагулантно, антибиотично лечение съобразно резултатите от антибиограмата и лечение за поддържане на възможно най - ниски стойности на кръвната захар; трябва да провежда усилена рехабилитация особено на дясната раменна става, поради образуваната контрактура в ставата и от там ограничените движения в нея. Кредитирал е заключението на експертите и в частта, че констатираната при ищцата остеопоротичната костна структура на колянната става е причинена от продължителната имобилизация на гръбначния стълб и крайниците по време на продължителното лечение, по-конкретно - дългото обездвижване на ставите в близост до фрактурите, и с възстановяване на активните движения тази остеопороза ще отзвучи и при ново рентгеново изследване вещото лице прогнозира, че ще се установи вече една нормална костна структура. Позовал се е на изводите на експертите, че бъдещата прогноза по отношение на фрактурата на дясната раменна кост на ищцата е добра - постепенно, след усилена рехабилитация, тя ще възстанови почти до норма движенията на десния горен крайник. Изтъкнал е заключението на експертите, че досежно тежката фрактура на бедрената кост и последвалото гнойно усложнение на лявата тазобедрена става, прогнозата е „съмнителна“, поради установения при ищцата диабет и становището на вещите лица, че много често в практиката при диабетици гнойният процес може да „пламне“ отново след време, което от своя страна може да доведе до разширяване на пораженията на лявата бедрена кост, а с това да се опорочи възможността за ендопротезиране на ставата със специално изготвена ендопротеза с дълго стебло; към момента на изготвяне на заключението гнойният процес в лявата тазобедрена става изглежда затихнал, раната е суха, без отделяне на секреция от фистулните отвори, което дава надежда за осъществяване на ендопротезиране. Отчел е дадения отговор със заключението на КСМЕ, че ищцата следва да бъде освидетелствана от ТЕЛК и към момента тя ще получи около 90 % или 100 % трайна инвалидност за определен срок, а след успешно ендопротезиране и възвръщане на част от движенията на левия крак на ищцата, с висока степен на вероятност, ще бъде определена около 50 % трайна загуба на работоспособност - пожизнено, както обичайно се процедира при всички ендопротезирани пациенти.

Въззивният съд е приел, че следва да кредитира показанията на разпитаните по делото свидетели Н. П. и Е. П., като непротиворечиви и съответни на заключенията на вещите лица, относно претърпените болки и страдания от пострадалата, а именно, че ищцата била в много тежко състояние след инцидента: лежала само по гръб, не можела да става и въобще да се движи, защото при опит за движение на здравите й крайници изпитвала неистови болки; получавала паник атаки, не била никак добре с нервите; инцидентът я променил много; преди инцидента била жизнено и весело момиче; работела като личен асистент на брат си, който е с ДЦП, водела го на терапии; след произшествието не можела вече да се грижи за него, нито за себе си; не ставала от инвалидната количка, за всяко нещо се молела на близките си да й го подадат; спряла да се усмихва; изчезнал блясъкът в очите й; не била същия човек.

Посочил е, че от заключението на комплексната СППЕ се установява, че при ищцата е налице изразена тревожност; преобладават психологични последици, които причиняват емоционален дискомфорт; непосредствено след ПТП е развила остра стресова реакция F43.0; продължителното въздействие на стресогенните фактори е довело до развитието на тежък дистрес с висока тревожност, отчаяние, безпокойство; възникнала е реакция на дезадаптация, с водещи висока тревожност, безпокойство, кошмарни сънища, загуба на апетит, пристъпи на плач, страхови изживявания, отчаяние, депресивни оплаквания; налице са данни за умерени разстройства в когнитивните процеси, личностовата и емоционалната сфери, и социалното функциониране, които са характерни за капсулираните посттравматични стресови разстройства, и могат да обосноват извод, че ищцата страда от F41.3 - Други смесени тревожни разстройства, със симптоми на посттравматично стресово разстройство и генерализирано тревожно разстройство; продължителността на симптомите е строго индивидуална - те могат да продължат седмици, месеци или дори години и да доведат до трайна личностова промяна; при провеждането на адекватна медикаментозна терапия в съчетание с психотерапия и рехабилитация рискът от развитие на тежка личностова промяна може да бъде минимализиран. Съдът е изтъкнал дадените обяснения от вещото лице – психиатър при приемане на експертизата, че няма данни за трайна личностова промяна и че ищцата провежда консултации с психолог и медикаментозна терапия.

При горните фактически изводи въззивният съд е обобщил, че извън търпените болки и страдания от ищцата от причинените и при пътния инцидент травматични увреждания, ищцата е претърпяла множество тежки и сложни операции; настъпило е и усложнение от същите- остеомиелит; лечебният процес не е завършил, като прогнозите за същия са невъзможни към настоящия момент; единствената възможност за възстановяване на тазобедрената кост, скъсена с 4 см, е ендопротезиране, но само ако инфекцията в костта не се възобнови, като на този етап не може да се прогнозира развитието на същата; пострадалата е изпитвала силни болки и страдания, които продължават; не може да се придвижва самостоятелно, а е в инвалиден стол, ползва памперси; на млада възраст е - 35 години; полагала е труд като асистент на брат си –инвалид, а към настоящия момент е установено, че е с временна 100 % инвалидност, и впоследствие евентуално 50 % постоянна; има остатъчни големи белези от уврежданията и извършените операции. Отчел е и невъзможността за самостоятелно обслужване и нуждата и зависимостта й от чужда помощ; че настъпилите промени в психическото й състояние са резултат от претърпените увреждания при ПТП, налагащи приемане на антидепресанти, и приел, че следва да определи обезщетение за претърпените неимуществени вреди-болки и страдания, в размер на 230 000 лева и да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 400 000 лева.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи два процесуалния въпроса касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил подробно поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема, че справедливият размер на обезщетението е 230 000 лева, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Останалите поставените от касатора въпроси, макар в едната им част да са формулирани по начин да изискват оценка правилността на въззивното решение, каквато касационният съд не може да извърши на етапа на селектиране на жалбите, могат да бъдат прецизирани и обобщени като такива досежно критериите за определяне на справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение и в този смисъл като обуславящи изводите на въззивния съд, но по отношение на тях не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По тези правни въпроси е налице задължителна съдебна практика по соченото от касатора ППВС 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 108 от 15.08.2016 г. по т.д. № 1074/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, и др.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. С утвърдилата се съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения е прието, че допълнително следва да бъдат съобразени както определените нормативно застрахователни лимити, така и съществуващата икономическа конюнктура.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, поради което касация не следва да бъде допусната по този правен въпрос на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Изложил е мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с възрастта и вида увреждания на пострадалата, с периода на лечението й и прогнозите за възстановяването й. Взел е предвид и момента на настъпване на ПТП. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд досежно правото на обезщетение и размера на последното представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение и съставлява основание за касиране на атакувания акт като неправилен, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Застрахователна компания Лев инс“ АД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 300 лв., която ще му бъде присъдена с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение