Определение № 60293 от 13.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1068/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Б. И. от [населено място] срещу определение № 199 от 14.01.2021 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2052/2021 г. на Окръжен съд - Варна. С посоченото определение е потвърдено определение № 26303 от 09.11.2020 г. по гр. д. № 4535/2020 г. на Районен съд - Варна, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от В. Б. И. против Гаранционен фонд иск за установяване на престъпно обстоятелство, изразяващо се в даване по непредпазливост на невярно писмено заключение от вещо лице Д. Р. пред съд или пред друг надлежен орган на властта, което съставлява престъпление от чл.291 НК и е от съществено значение за гражданското правоотношение между страните по повод реализиране защитата на накърнени граждански права по реда на чл.45 ЗЗД във връзка с определено и изплатено в полза на С. С. обезщетение в размер на 10 000 лв. по сключена застраховка „Гражданска отговорност“. В частната касационна жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане същото да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се поддържат тези по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът Гаранционен фонд със седалище в [населено място] е депозирал отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК, в който изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на частната касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди определението на Районен съд - Варна, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по предявения от В. Б. И. против Гаранционен фонд установителен иск с правно основание чл.124, ал.5 ГПК, Окръжен съд - Варна е приел, че не е налице едно от кумулативните изисквания за провеждане на исковото производство - невъзможност да се реализира наказателно преследване за престъплението, чието установяване се иска по реда на чл.124, ал.5 ГПК. Въззивният съд е мотивирал извода си със съображения, че ищецът не е представил доказателства за осъществяване на някоя от хипотезите, препятстващи образуването на наказателно производство, и че становището на ищеца за погасена по давност възможност за наказателно преследване на вещото лице, депозирало невярно заключение във воденото НОХД № 167/2016 г. по описа на Окръжен съд - Варна, не може да бъде споделено, тъй като деянието е извършено през 2016 г., а искът е предявен на 14.05.2020 г., към която дата не е изтекла абсолютната давност по чл.81, ал.3 НК вр. чл.80, ал.1, т.5 НК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд - Варна определение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е формулирал следните въпроси, за които се е позовал бланкетно на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и е изложил доводи срещу извода на въззивния съд за недопустимост на предявения по делото установителен иск: „Когато заключението на вещото лице е обусловило крайният ход на съдебното дирене с постановяване на осъдителна присъда по НОХД, но косвено влияе и върху решение на гражданския съд при постановяване на окончателен съдебен акт, с който е присъдено обезщетение за нанесени вреди следствие на извършено деяние, признато с оглед заключението на вещо лице за средна телесна повреда, може ли да се приеме, че е налице правен интерес за установяване на престъпно обстоятелство по реда на чл.124, ал.5 ГПК; Може ли съдът да се произнася по абсолютната предпоставка - погасяване по давност, като променя изложените в обстоятелствената част твърдения относно квалификацията на деянието с оглед формата на вина и оттам да прави извод за настъпването на давностните срокове, обуславящи наличието на предпоставки за допустимост на исковата претенция по чл.124, ал.5 ГПК“. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за формиране на решаващите правни изводи, с които въззивният съд е мотивирал преценката си за недопустимост на иска. За да отрече допустимостта на иска, въззивният съд е приел, че не е осъществена една от кумулативните предпоставки за разглеждане на установителния иск по чл.124, ал.5 ГПК, а именно - невъзможност да се реализира наказателно преследване срещу вещото лице за описаното в исковата молба престъпление поради изтекла давност. Преценката на въззивния съд каква е квалификацията на твърдяното от ищеца престъпление и коя е приложимата за престъплението давност, релевантна за допустимостта на иска по чл.124, ал.5 ГПК, е от значение за правилността на обжалваното определение, която не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното определение. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационното обжалване е липсата на изложени от частния жалбоподател съображения относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Бланкетното възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не създава задължение за касационната инстанция да се произнася по предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за достъп до касационно обжалване. Частният жалбоподател се е позовал и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържайки твърдения, че като е отрекъл правния му интерес от водене на иска по чл.124, ал.5 ГПК, въззивният съд е постановил определението си в противоречие с практиката на ВКС в определение № 690/29.10.2013 г. по гр. д. № 6415/2013 г. на IV г. о. и решение № 244/23.03.2017 г. по гр. д. № 1318/2016 г. Във връзка с посочената практика жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, а е анализирал мотивите към актовете на ВКС и е повторил оплакванията от частната касационна жалба за неправилност на извода на въззивния съд, че не е препятствана възможността за образуване на наказателно производство за престъплението, чието установяване се търси с иска по чл.124, ал.5 ГПК. Съдържанието на изложението в частта относно основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК предполага служебно извеждане и формулиране на релевантния правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК от касационната инстанция, което е недопустимо - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради липса на поставен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК не би могло да се приеме, че е налице основание за допускане на обжалваното определение до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Правилността на определението не подлежи на преценка при произнасяне по основанията за достъп до касационно обжалване, поради което развитите в изложението доводи за неправилно формиране на изводите на въззивния съд за недопустимост на предявения иск не следва да се обсъждат. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. гр. д. № 52/20121 г. на Окръжен съд - Варна. Разноски не са претендирани от ответника по жалбата и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,