Определение № 2171 от 30.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4660/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Съюз на глухите в България“, ЕИК:[ЕИК], (СГБ), срещу Решение № 814/11.07.2023 г. по в. гр. д. № 1049/2023 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено Решение № 600/16.03.2023 г., постановено по гр. д. № 7354/2022 г. по описа на РС – Бургас, поправено и допълнено с Решение № 944/04.05.2023 г., с което е признато за незаконно и отменено уволнението на М. М. Ч., ЕГН: [ЕГН], извършено със Заповед № 201/21.09.2022 г. на Председателя на СГБ, възстановена е М. М. Ч. на заеманата преди уволнението длъжност “координатор”, а работодателят е осъден да заплати на ищцата сумата от 5 758,62 лв., представляваща обезщетение за оставането й без работа поради незаконно уволнение за период от шест месеца, считано от 27.09.2022 г., в размер на брутното трудово възнаграждение за всеки месец от по 959,77 лв., съгласно чл. 225 КТ, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 14.11.2022 г., до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба М. М. Ч. е подала отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че ищцата е работила в предприятието на ответника още от 04.07.2005 г., като е започнала работа по срочен трудов договор на длъжността „организационен секретар“. Преназначена била с договор от 29.12.2005 г. на длъжността „организационен секретар, той и счет. касиер“, а впоследствие с договор от 31.07.2006 год. - на длъжност „организационен секретар, той счет., касиер и домакин“, с договор от 03.07.2007 г. - на длъжността “сътрудник социални дейности“, а с договор от 26.04.2010 г. - на длъжността „координатор“. Към посочените дати, включително към момента, в който била назначена на длъжността „координатор“, ищцата била със средно образование. На 15.03.2006 г. й била връчена длъжностна характеристика за длъжността „организационен секретар“.

През 2014 год. ищцата придобила висше образование по специалност „Стопанско управление”. На 08.09.2017 год. й била връчена длъжностна характеристика за длъжността „координатор“. Съпоставката на длъжностите налагала извод, че основните задължения и изискванията за заемане на двете длъжности съвпадали изцяло. Те се свеждали до организиране и координиране цялостната организационна и масова работа в Районната организация (РО), контролиране изпълнението на годишния план на РО и решенията на Районния съвет, общите събрания (конференциите) на РО, събранията на пълномощниците на СГБ, указанията на ЦУ на СГБ. Към момента на връчване на длъжностната характеристика на ищцата за длъжността “координатор“ на 08.09.2017 г. изискването за образование за заемане на длъжността било „средно или висше“ без пояснения в коя област да е висшето образование. На 02.09.2022 г. на ищцата била връчена нова длъжностна характеристика за длъжността „координатор“. Съпоставянето с предходната длъжностна характеристика налагало извод, че разликата била единствено в предвиденото образование – от средно или висше изискването за образование по новата длъжностна характеристика било „висше образование в областта на икономическите науки или счетоводството.“ Останалите пунктове по двете характеристики, включително квалификационните изисквания, изцяло съвпадали. Без промяна били и основните задължения. Нещо повече - с по-новата длъжностна характеристика отпаднала функцията по изготвяне на удостоверения и служебни бележки при необходимост и във връзка с дейността на РО.

С обжалваната Заповед № 201/21.09.2022 г. на председателя на СГБ, връчена на ищцата на 26.09.2022 г. при условията на неспазено предизвестие с изплащане на обезщетение, трудовото й правоотношение с ответника било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ – поради това, че не притежавала необходимото висше образование в областта на икономическите науки или счетоводството за изпълняваната работа.

Въззивният съд, позовавайки се разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГК, и твърденията на ищцата в исковата молба, е изследвал налице ли е от страна на работодателя злоупотреба с право. Посочил е, че и трите длъжностни характеристики, връчени на ищцата, касаели едни и същи трудови функции (с несъществени отклонения, изразяващи се в намаляване на част от задълженията) и предполагали познания в областта на икономическите науки (доколкото част от задълженията на служителя били изготвяне на годишен проекто-бюджет и проследяване на неговото разходване, съставяне на ведомости и изплащане на заплати, извършване на касови операции и водене на приходно-разходни документи). Приел е, че за дългогодишния си трудов стаж в предприятието на ответника ищцата изпълнявала своите трудови функции, а придобитата от нея квалификация по специалността „стопанско управление” била известна на работодателя, като още към 2017 г. той приел, че тя притежава нужните умения и образование за изпълнение на длъжността „координатор“, в която към 2017 г. били включени дори повече задължения от тези за длъжността, от която била уволнена, включително, свързани с бюджет и счетоводство. Въззивният съд е посочил, че през 2022 г. от същата длъжност са отпаднали част от задачите, но, независимо от това, ответникът въвел специфичното изискване за образование в областта на “икономическите науки и счетоводството”. Решаващият съд приел, че с оглед особеностите на конкретната работа и нуждите на предприятието работодателят бил свободен да въведе и по-високи изисквания за образование и квалификация. Случаят обаче подобна особеност не разкривал. Липсата на промяна в характера на изпълняваната работа не предполагала обективна необходимост от въвеждане на изискване за такова образование за изпълнение трудовите функции за длъжността „координатор“. Нещо повече – именно задължения, предполагащи конкретно икономическо образование, били отпаднали от длъжността. По тези съображения окръжният съд е приел, че била разколебана добросъвестността на работодателя при прекратяване на правоотношението. Макар по приетия Класификатор на областите на висше образование и професионални направления специалността “Стопанско управление” да попадала в направление “Администрация и управление”, ищцата изучавала икономически науки, наред с тези, свързани с работата на публичната администрация.

В обобщение, въззивният съд приел за оборена презумпцията за добросъвестност, въведена в чл. 8 КТ, тъй като било доказано, че единствената цел, с която изменението било предприето, било прекратяването на трудовия договор с конкретния служител. Доводът на работодателя, че въведените специфични изисквания целели обезпечаване на финансовата стабилност на предприятието, въззивният съд приел за неоснователен, тъй като такава стабилност по правило се постигала с баланс и качествено управление на ресурса, с който разполага предприятието, което от своя страна било по-близко до стопанското управление отколкото до икономиката като наука.

Поради уважаването на главния иск въззивният съд намерил за основателни и иска за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението, и иска за присъждане на обезщетение да времето, през което ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани в съответствие с разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Подлежи ли на контрол от съда правото на работодателя да променя изискванията за образование и квалификация и трябва ли да се доказва в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ обективна необходимост за извършената промяна в аспекта на принципа за добросъвестност, заложен в чл. 8, ал. 1 КТ?“.

2. „Следва ли ищецът, който твърди, че е осъществена от работодателя злоупотреба с право, да изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят изводи за такава злоупотреба, или е достатъчно да се посочи, че е налице заобикаляне на закона при извършеното уволнение, и как се разпределя доказателствената тежест при позоваване от ищеца на допусната от работодателя злоупотреба с право?“.

Касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 71/24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г. на ВКС, IV ГО, Решение по № 345/06.03.2014 г. по гр. д. № 3868/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 194/26.06.2016 г. по гр. д. № 891/2016 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 561/04.10.2010 г. по гр. д. № 1962/2009 г. на ВКС, III ГО, Решение № 248/23.04.2010 г. по гр. д. № 254/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 730/29.11.2010 г. по гр. д. № 28/2010 г. на ВКС, III ГО (по първия от въпросите), Решение № 83/08.04.2021 г. по гр. д. № 2947/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 192/14.06.2013 г. по гр. д. № 680/2012 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 6/08.02.2019 г. по гр. д. № 1659/2018 г. на ВКС, III ГО, Решение № 239/21.05.2012 г. по гр. д. № 799/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 58/30.07.2017 г. по гр. д. № 2600/2014 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 235/04.10.2017 г. по гр. д. № 4531/2016 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 185/16.06.2016 г. по гр. д. № 799/2011 г. на ВКС, IV ГО (по втори въпрос).

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.

Моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК като очевидно неправилно.

Поставеният от касатора въпрос по т. 1 от изложението покрива общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, но по него обжалване не може да се допусне. Приетото по съществото на спора не влиза в противоречие със съдебната практика, според която изискванията за образование и квалификация за заемане на определена длъжност могат да бъдат предвидени в закон, в друг, по-нисък по степен, нормативен акт, в длъжностната характеристика или щатното разписание. Когато изискванията са определи в нормативен акт, работодателят е длъжен да съобрази тези изисквания в длъжностната характеристика - изисквания за минимална степен на образование и квалификация за изпълнение на определени трудови функции. С оглед спецификата на работата и нуждите на предприятието работодателят може да въведе и по-високи изисквания за образование или квалификация за заемане на определена длъжност. Решението на работодателя да промени изискванията за образование и квалификация за определена длъжност е въпрос на целесъобразност и това правомощие не подлежи на съдебен контрол. Само в случаите на въведен от работника или служителя довод за злоупотреба с право и липса на обективна необходимост от въвеждането на новите изисквания предмет на делото е и установяването добросъвестно ли е действал работодателят при извършването на промяна в изискванията за заемане на длъжността в съответствие с чл. 8, ал. 1 КТ. При преценката за законност на уволнението въззивният съд е обсъдил наведените от ищцата доводи за злоупотреба с право и липса на обективна необходимост от въвеждането на новите изисквания и е изследвал добросъвестно ли е действал работодателят при извършването на промяна в изискванията за заемане на длъжността. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения, включително с разрешенията, дадени в цитираните от касатора Решение № 71/24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г. на ВКС, IV ГО, Решение по № 345/06.03.2014 г. по гр. д. № 3868/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 194/26.06.2016 г. по гр. д. № 891/2016 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 561/04.10.2010 г. по гр. д. № 1962/2009 г. на ВКС, III ГО, Решение № 248/23.04.2010 г. по гр. д. № 254/2009 г. на ВКС, IV ГО, и служебно известните на състава решение по гр. дело № 1041/2012 г. на ВКС, IV ГО; гр. дело № 515/2012 г. на ВКС, IV ГО; решение по гр. дело № 25/2012 г. на ВКС, IV ГО, решение по гр. дело № 254/2009 г. на ВКС, IV ГО, решение по гр. дело № 598/2009 г. на ВКС, III ГО.

Процесуалноправният въпрос по т. 2 от изложението е обусловил крайните изводи на въззивния съд, но по него обжалване не може да се допусне. В съответствие с установената съдебна практика, намерила израз в Решение № 239/21.05.2012 г. по гр. д. № 799/2011 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 71/24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 58/30.07.2015 г. по гр. д. № 2600/2014 г. на ВКС, ІV ГО, окръжният съд е изследвал налице ли е злоупотреба с право от работодателя при извършената от него промяна в изискванията за образование относно заемане на длъжността, тъй като в исковата молба са изложени конкретни фактически твърдения, от които могат да се направят подобни изводи. Добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното съгласно чл. 8, ал. 2 от КТ. Ето защо оборването на презумпцията при условията на пълно обратно доказване (опровергаващо презюмирания факт) е изцяло в тежест на работника (служителя). В този смисъл са и посочените от касатора Решение № 192/14.06.2013 г. по гр. д. № 680/2012 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 6/08.02.2019 г. по гр. дело № 1659/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО, Решение № 235/04.10.2017 г. по гр. д. № 4531/2016 г. на ВСК, IV ГО, Решение № 185/16.06.2016 г. по гр. д. № 846/2016 г. на ВКС, IV ГО, с разрешенията в които въззивният съд напълно се е съобразил. Ето защо касационно обжалване и по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да се допусне.

Неоснователно е и искането за селектиране на касационната жалба по същите поставени въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът недопустимо се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по т. 3 от същия текст. Касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки, и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, на която касаторът се позовава, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение, ако по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставените питания, вкл. и дадено по тях обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в доказания размер от 840 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение