Определение № 60494 от 19.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2043/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД срещу решение №10406/07.06.2021 г. по гр. д. № 707/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №5286/06.12.2019г. по гр.д.№168/19г. по описа на Благоевградски окръжен съд в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на Т. С. Т., на Ю. Я. Т. и на И. Т. Т. суми в размери съответно 50 000 лв., 40 000 лв. и 30 000 лв., ведно със законната лихва, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на малолетното дете М., внук на първите двама и племенник на третия, настъпила вследствие на ПТП, възникнало на 25.07.2018г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Касаторът счита направения от състава на апелативния съд, обуславящ изхода на делото, извод, че ищците попадат сред лицата, имащи право на застрахователно обезщетение, съобразно разширения с Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС кръг на правоимащите, за несъобразен със задължителните постановки в посочената тълкувателна практика. Твърди,че по делото не е доказана такава близка житейска връзка между ищците и загиналото дете, даваща основание за присъждане в тяхна полза на застрахователно обезщетение. Оспорени са и изложените от въззивната инстанция изводи, обусловили присъждането на обезщетение в размер над изрично посочения в §96 ал.3 ПЗР на ЗИД КЗ такъв от 5000 лв. за всеки от претендиращите. Искането на касатора е за отмяна на решението на САС в обжалваната му част и отхвърляне на предявените срещу дружеството-застраховател искове с присъждане на разноски. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът сочи като основания за допускане на касационна проверка на правилността на решението в обжалваната му част предпоставките по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК. Първата от тях счита за осъществена с въпроса „Следва ли при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на лице извън кръга на лицата, определени с ППВС №4/61г. и ППВС №5/69г., причинени от смърт на близък, съдът да установи изградена между тях постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която лицето търпи морални болки и страдания от смъртта на близкия, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, което да обуслови изключение от принципа за обезвреда на най-близките?“. Касаторът твърди,че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото разрешение в Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Второто от посочените основания е обвързал с въпроса „Приложима ли е разпоредбата на §96 ПЗР на ЗИД КЗ по отношение на претенции, възникнали при действие на стария Кодекс на застраховането, но заведени след 21.07.2018г.?“, намирайки,че отговорът му би бил от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона, тъй като нормата е неясна и следва да бъде тълкувана. В частта, с която въззивният съд е присъдил законна лихва за периода от изтичането на 3 месеца от извънсъдебното предявяване на претенцията до датата на подаване на исковата молба, касаторът счита решението за недопустимо по съображения, че обезщетението за забава представлява отделен иск и като такъв следва да бъде заведен по правилата на ГПК с посочване както на цената му, така и на периода, за който се претендира, което не е сторено. Ответниците Т. С. Т., Ю. Я. Т. и И. Т. Т., оспорват наличието на законоустановените предпоставки за допускане и осъществяване проверка на правилността на обжалвания въззивен акт, излагайки съображения за липса на противоречие на разрешения от апелативния съд въпрос за връзката между пострадалия от ПТП и ищците с тълкувателната практика на ВКС, а въпросът, поставен с критерия по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и свързан с приложимостта на §96 ПЗР на ЗИД КЗ, е счетен от тях за неотносим към разглеждания казус. По същество навеждат доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната от касатора част. Правят искане за оставяне в сила на същото с присъждане в полза на процесуалния им представител на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: В мотивационната част от решенето си Софийският апелативен съд е приел за установено по категоричен начин настъпилото на 25.07.2018г. в [населено място] пътно-транспортно произшествие, виновно причинено от водача на МПС, чиято гражданска отговорност е била покрита от сключения валидно с ответното застрахователно дружество договор за застраховка „Гражданска отговорност“, който е бил действащ към момента на събитието. Прието е, че последвалата вследствие на това застрахователно събитие смърт на 6-годишното дете М. причинила на Т. и Ю. Т. – негови баба и дядо и на И. Т. – негов вуйчо неимуществени вреди, а като спорен за производството въпрос е определил този за правото на ищците да получат обезщетение за тях.За да обоснове положителен отговор на този въпрос, съдът се е позовал на тълкувателната практика на ВКС, включително на соченото от касатора тълкувателно решение на ОСНГТК, посочвайки, че за присъждането на застрахователно обезщетение от родственици на починало при ПТП лице, извън посочените такива в ППВС №4/61г. и ППВС №5/69г., е необходимо при доказана установена трайна и дълбока емоционална връзка съответният преживял родственик да е понесъл от смъртта на близкия човек такива морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от залегналия в постановленията принцип,че право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Намерил е,че в разглеждания случай между ищците и загиналото дете е доказано както съществуването на близост, по-голяма от обичайната /бабата и дядото са присъствали ежедневно в живота на своето внуче, а братът на майка му е създал физическа и емоционална близост с него, подобна на тази между родител и дете/, така и наличието на интензивно и продължително /продължаващо повече от две години/ нестихващо преживяване на скръбта от смъртта на детето у ищците, които са в състояние на дългосрочно посттравматично стресово разстройство с негативни за личностното им и социално функциониране последици, като претърпели екзистенциална загуба. Съобразявайки установените в съдебната практика по приложението на чл.52 ГПК критерии за справедливост при обезщетяването на вредите, съдът е приел за доказани и обосновани застрахователни обезщетения за тримата в размерите, възприети от първоинстанционния съд, които не е намерил основание да изменя. Отказал е, по направеното от ответника възражение, да приложи размера, посочен в §96 ал.1 ПЗР на ЗИД КЗ /ДВ бр.101/2018г./, с аргумент за противоречието на нормата с правото на ЕС. В тази връзка се е позовал на Директива 2009/103/ЕО, обосновавайки прякото й действие спрямо разглежданото правоотношение и приемайки, че въвеждането с национална норма на предел на застрахователното обезщетение представлява по същество ревизиране на отговорността на застрахователите под уредения в чл.9 ал.1 от нея минимален размер на застрахователна сума.Съобразено е даденото с решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12 тълкуване, направено по преюдициално запитване, в смисъл на недопускане национална правна уредба да покрива по застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение за неимуществени вреди, дължимо на близките на починал при ПТП, само до определена сума, която е по-ниска от посочените в директивата. Въз основа на това е направил извод,че задължението за плащане може да бъде ограничено само до размера на застрахователната сума в съответствие с чл.492, чл.493 вр. чл.429 КЗ. Доколкото присъдените от окръжния съд размери на обезщетения са в нейните рамки въззивният съд е отказал да отмени по жалбата на застрахователя първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Първият, формулиран от касатора въпрос отговаря на общия критерий за допустимост, доколкото е обуславящ за крайния изход на спора, но произнасяйки се по него с атакуваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд не е отрекъл необходимостта от изследване наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между ищците и пострадалото при ПТП дете, при която същите да са търпели болки и страдания, аналогични по интензитет и продължителност на тези на най-близките му – негови родители. Поради това противоречие с разрешенията, дадени в сочената от касатора задължителна практика – Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, не може да бъде изведено. Напротив, тази практика е цитирана и съобразена от въззивния съд, а дали конкретните установени по делото факти за сложените между ищците и детето отношения и отражението на смъртта му върху тяхното психическо, физическо, емоционално състояние и социално поведение биха могли да обусловят извод за наличие на изключителност на връзката им по смисъла на възприетото тълкуване, това е въпрос по правилността на решението, която не е предмет на разглеждане в настоящото производство. Поради това предпоставки за допускане на касационния контрол по първия от двата формулирани в изложението въпроси не се намират за обосновани от настоящия състав. Вторият въпрос не е обуславящ. С него, поставяйки го с допълнителното основание за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, касаторът сочи необходимост от създаването на практика по приложението на §96 ал.1 ПЗР на ЗИД КЗ с идеята,че разпоредбата следва да намери приложение и към застрахователни събития, възникнали преди приемането и влизането й в сила /07.12.2018г./, каквото е настоящото. Не в такава връзка са обаче изложените от въззивната инстанция мотиви, обуславящи отказа й да приложи §96 ал.1 ПЗР на ЗИД КЗ.Тази неприложимост е обоснована от състава на апелативния съд с аргумент,че същата противоречи на правото на ЕС /за който правен извод липсва формулировка във въпроса/. Освен това въпросът, по начина, по който е формулиран, е и изцяло неотносим, предвид некореспондирането му с обективния факт,че претенциите на ищците не са възникнали при действието на отменения Кодекс на застраховането. Не е налице и твърдяната от касатора неяснота на нормата на §96 от ПЗР на ЗИД КЗ, налагаща тълкуването й, поради което и допълнителният критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК се явява неосъществен. Не биха могли да бъдат споделени и изложените в касационната жалба доводи за недопустимост на решението в частта му, потвърждаваща частта от първоинстанционното решение, с която е присъдена законна лихва върху обезщетенията, считано от 20.05.2019г. /датата на изтичане на срока по чл.496 ал.1 КЗ, съгласно чл.497 ал.1 КЗ/. В случая не се касае за нередовност на исковата молба, останала неотстранена от въззивния съд. Константна е практиката на ВКС, че законната лихва, дължима при непозволеното увреждане от датата на деликта, не представлява отделен иск, чийто размер ищецът следва да сочи, а законна последица от уважаването на иска за обезщетение. Доколкото отговорността на застрахователя спрямо увредените от застрахования лица за вреди по застраховка „Гражданска отговорност“ е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД, но с разпоредбата на чл.497 ал.1 КЗ законодателят е определил за застрахователя по-късен от посочения момент на изпълнение, обезщетението е дължимо от застрахователя със законната лихва от този момент, без да е необходимо при предявяването на иска за обезщетение същата да бъде определена предварително от ищеца по размер. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на процесуалния представител на ответниците по касационната жалба адв. П. Д. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата, което съдът определя по реда на посочената разпоредба и на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 5190 лв., от които 2030 лв. по иска на Т. Т., 1730 лв. по иска на Ю. Т. и 1430 лв. по иска на И. Т./. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение