Определение № 205 от 25.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 856/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Юробанк България ”АД, [населено място] против решение № 2419 от 22.11.2017г. по т.д.2071/2017г. на Софийски апелативен съд, в частта му,с която е било потвърдено решение № 71 от 06.01.2017г. по гр.д. №7764/14г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените искове по чл.422 ГПК. Ответниците по касация не са заявили становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. След постановяване на ТР ОСГТК № 8/17г. производството по делото следва да бъде възобновено. С решението, в частта, предмет на обжалване е потвърдено решение №71 от 06.01.2017г. по гр.д. №7764/14г. на Софийски градски съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от „ Юробанк България” АД искове с правно основание чл.422 ГПК против „Санди” ООД, [населено място], С. А. Ц. и А. С. Ц. за признаване за установено между страните това, че ответниците дължат солидарно на ищеца – „ Юробанк България „АД сумата 107502.49 евро – главница, 9712..66 евро – договорна лихва за периода 21.06.2011г.-07.08.2010г. такси и разноски. За да постанови обжалваният резултат възивният съд е приел, че по отношение договор BL 7909/17.08.2007г. вземанията на банката към С. Ц. и по договор BL 8185/17.08.2007г. към „ Санди” ООД, С. Ц. и А. Ц. не са изискуеми на заявеното основание, тъй като длъжниците не са получили надлежно уведомлението на банката и тя не е направила кредита предсрочно изискуем спрямо тях. Съдът, по направеното от въззивникът – „ Юробанк България”АД възражение, за това, че първостепенният съд не е присъдил по отношение на тези договори и на длъжниците по тях, изискуемите към момента на подаване на заявлението вноски, които са с настъпил падеж и поради това са изискуеми, е приел, че не следва да бъдат присъждани, тъй като основанието, на което е заведено заповедното производство, както и заявеният в това производство, размер не могат да бъдат променяни. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.С.Р. е поддържал, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставен е въпросът: „Следва ли в производството по реда на чл.422 от ГПК да бъде признато за установено съществуването на вземания по договор за кредит, падежирали съгласно подписан между страните погасителен план преди подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, респективно до приключване на съдебното дирене в исковия процес, в случаите, в които се приема, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем”. Сочена е практика в подкрепа на разбирането че искът е следвало да бъде уважен само за падежиралите вноски след като съдът е приел че не е налице валидно обявена предсрочна изискуемост на целият кредит.Поставени са още въпросите: „Обявяването на предсрочна изискуемост на вземания по договор за кредит има ли за последица промяна на основанието на вземането” и „При допуснато от първоинстанционният съд процесуално нарушение, изразяващо се в неточност или непълнота на изготвения доклад, и при позоваване на жалбоподателя във въззивната жалба на това нарушение, следва ли въззивният съд да даде указания на страните за възможността да предприемат определени действия и да уважи доказателствените искания на жалбоподателя във връзка с отстраняване на този порок.” И трите въпроса са разгледани в контекста на съществуваща практика в отклонение, на която е поддържано, че въззивният съд е постановил обжалвания резултат. Поставеният първи въпрос е релевантен, като същият обобщава другите формулирани от касатора въпроси. Налице е и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като с тълкувателно решение № 8/17г. е прието, че е допустимо предявеният по чл.422 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване заявлението по чл..417 ГПК. Прието е още, че разграничаването на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението по чл.417 ГПК не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по чл.422 ГПК. Следователно, след като въззивният съд се е отклонил от така дадените със задължителна тълкувателна практика разрешения, неговото решение подлежи на касиране в обжалваната част. По изложените съображения, разгледаната касационна жалба попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 5007.02 лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение