Определение № 238 от 16.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 1427/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всички ищци и на застрахователя срещу Решение № 510/6.03.2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав по в.гр.д.№ 4916/2016 г., с което е отменено Решение № 4941/13.06.2016 г. на СГС, І ГО, 10 състав в частта, в която са уважени предявените от А. С. С., Ф. С. С. и Р. С. С. искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ срещу ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД до размер на 120 000 лв. всеки и претенциите, предявени чрез тяхната майка и законен представител С. С. А. са отхвърлени изцяло, първоинстанционното решение е отменено и в частта, в която са отхвърлени предявените чрез майката искове от Г. Р. Ф., А. Р. Ф. и С. Р. Ф. над сумата от 120 000 лв. до 130 000 лв. всеки, в частта, в която е отхвърлен предявеният от С. С. А. иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ над сумата 100 000 лв. до размер на 150 000 лв., представляващи застрахователни обезщетения за причинени неимуществени вреди от настъпило на 28.11.2013 г. застрахователно събитие по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ ведно със законната лихва от 28.11.2013 г. и вместо него е постановено осъждане на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД да заплати на Г. Р. Ф., А. Р. Ф. и С. Р. Ф., извършващи процесуални действия чрез тяхната майка и законен представител С. С. А., тримата от [населено място], [община], Област Варна, още по 10 000 лв. за всяка от тях /общо по 130 000 лв. за всеки ищец/, представляващи застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпило на 28.11.2013 г. застрахователно събитие – ПТП, вследствие на което е настъпила смъртта на техния баща Р. Ф. А., ведно със законната лихва от 28.11.2013 г. до окончателното плащане на сумите. ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД е осъдено да заплати на С. С. А. по иска с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ във вр.чл. 45 ал.1 ЗЗД допълнително сумата 50 000 лв. /общо обезщетение 150 000 лв./ за причинени неимуществени вреди от настъпило на 28.11.2013 г. застрахователно събитие по договор за застраховка „ГО“, довело до смъртта на фактическия й съпруг Р. Ф. А., заедно със законната лихва от 28.11.2013 г. до окончателното й плащане. В останалата обжалвана част решението на СГС е потвърдено. Като необжалвано от застрахователя същото е влязло в сила в осъдителната му част в полза на ищците С. А., Г. Р., А. Р., С. Р. и Ф. С. – баща на починалия, до размер на 65 000 лв. за всеки от тях. С първоинстанционното решение от 13.6.2016 г. по гр.д.№ 652/2015 г. на СГС ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 226 ал.1 КЗ по 120 000 лв. обезщетение за всяко от шестте деца – А., Р., Ф. С. и Г., А. и С. Ф., 100 000 лв. на бащата Ф. Ф. С. и 100 000 лв. обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на С. С. А. ведно със законната лихва върху тези суми от 28.11.2013 г. до окончателното им плащане. Всички искове са отхвърлени за разликите до предявения размер 200 000 лв. В касационната жалба на ищците се поддържа, че въззивното решение е неправилно в отхвърлителните му части. Претендира се отмяната му и уважаване на исковете в пълния им размер – 200 000 лв. всеки. Недоволно от въззивния съдебен акт е останало и ответното застрахователно дружество, което го обжалва в частта по отношение уважените искове – за разликите над 65 000 лв. Претендира се отмяната му и отхвърляне на исковете в обжалваните части по съображения за нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна в срока за отговор по чл. 287 ал.1 ГПК. В изложения по чл.284 ал. 3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано от касаторите с предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото правни въпроси, свързани с приложното поле на чл.52 ЗЗД. Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното: Жалбите са подадени в срока по чл.283 ГПК от надлежни страни срещу подлежащ на непряк касационен контрол валиден и допустим съдебен акт и нередовностите им са отстранени, поради което се явяват процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че пострадалият при ПТП Р. Ф., впоследствие починал, е оставил за законни наследници малолетните си дъщери – ищците Г., А. и С. Ф.. С представените удостоверения за раждането им се установява, че произхождат биологически от ищцата С. С. А. и от Р. Ф. А. - техен баща, който ги е припознал по законоустановеня ред. От удостоверение за родствени връзки № 115/16 юли 2014 г. се установява, че ищецът Ф. А. С. е баща на починалия Р. Ф.. Въззивният съд е счел за недоказано твърдението, че последният е баща и на останалите три деца и е приел за основателно релевираното с отговора на исковата молба възражение на ответното АД за липса на материалноправна легитимация на ищците А., Ф. и Р. С.. Р. Ф. е живял на съпружески начала с майката на ищците и е припознал родената през 2009 г. Г. Ф., както и родените през 2013 г. близначки А. и С. Ф. и макар да се е грижил за отглеждането, издръжката и възпитанието на шестте деца, той не е изразил воля да припознае три от тях или да ги осинови. Според въззивния съд положените грижи за отглеждането и възпитанието им и възприемането им като близки не е основание за възникване право на обезщетение за причинени неимуществени вреди от кончината на лицето, което не е демонстрирало желание и намерение да установи правни връзки с децата, сходни с тези, които възникват между биологични дете и родител. В един продължителен период на съжителство Р. Ф. е могъл да се възползва от облекчения административен ред да припознае децата както е сторил това по отношение на останалите три деца, а и вече е бил наясно с правните последици на припознаването. В ППВС № 2/1984 г. изрично е пояснено, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение, е изчерпателно посочен от ВС. Отговор на правния въпрос кои правни субекти са активно легитимирани да получат обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на техен близък се съдържа в ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. В Първото от тях е прието, че право на обезщетение имат само най-близките н пострадалия в случай на смърт, а като разграничителен критерий е възприето прякото и непосредствено родство по права линия и съпружеската връзка. С ППВС № 5/69 г. в този кръг е включено и взетото за отглеждане дете, неосиновено от починалия, както и лицето, съжителствало на съпружески начала с починалия, ако съжителството не представлява престъпление и не противоречи на морала. Въззивният съд достига до извода, че в случая неприпознатите деца не притежават активна материалноправна легитимация, поради което предявените от тях искове следва да бъдат изцяло отхвърлени. Поради обжалване на първоинстанционното решение само във връзка с размера на уважените искове на останалите ищци, въззивният съд приема, че всички правопораждащи спорното материално право юридически факти са възникнали в обективна действителност по начина, описан в исковата молба. При определяне размера на дължимото обезщетение е съобразил претърпените психически страдания от загубата на близък родственик, възрастта му /31 г./, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, нормативно определения лимит на обезщетение /до 10 млн. при две или повече пострадали лица/. Като заместващо, а не компенсаторно обезщетение е определено по критериите на чл.52 ЗЗД – по справедливост. Отчетено е продължителното съжителство, добрите лични отношения с децата, съпругата и бащата, с когото са живели в едно домакинство, съществуващото взаимно разбирателство и обич, грижите на Р. за цялото семейство. При определяне размера на обезщетението – по 130 000 лв. за всяко от трите деца, 150 000 лв. за съпругата и 100 000 лв. за бащата – са взети предвид и обществено-икономическите условия в страната и съответния регион към момента на настъпване на застрахователното събитие – 2013 г., както и наложилите се морални норми в обществото. Предвид съдържанието на мотивите на обжалваното решение следва да се приеме, че изведеният от ищците-касатори въпрос по приложението на чл. 52 ЗЗД, напълно съвпадащ с въпроса на касатора-ответник – „Следва ли съдът да се съобрази с практиката на ВКС, формирана по чл.52 ЗЗД относно критериите за справедливост при определяне размера на обезщетението за репарация на претърпени неимуществени вреди“, е обуслови решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора. Отговорът на правния въпрос е утвърдителен, разрешаването му не е в отклонение от задължителната практика на ВКС – ППВС № 4/68 г., според която при определяне справедливо обезщетение за поносени неимуществени вреди при причиняване на смърт са от значение възрастта на пострадалия, общественото му положение, както и това на увредените лица, отношенията между тях и пострадалия, обстоятелствата, при които е настъпил вредоносния резултат. При определяне размера на обезщетенията въззивнят съд се е съобразил с възприетите критерии и с общественото разбиране за справедливост на съответния етап от развитието на обществото, при отчитане на конкретните икономически условия в страната през 2013 г. Застрахователните лимити към момента на увреждането нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий, а само ориентир за икономическата обстановка и за размера на обезвредата. Предвид изложеното следва да се приеме, че не е налице соченото от жалбоподателите допълнително селективно основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Значим за изхода на спора е първият въпрос, формулиран от ищците-касатори – относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт. При отхвърляне на три от исковете въззивният съд е съобразил постановките на цитираната от него задължителна съдебна практика относно кръга на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. След постановяване на обжалваното решение в заседание на ОСНГТК на ВКС на 6.06.2018 г. е прието Тълкувателно решение № 1/2016 г. по ТД № 1/2016 г., според което легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/25 май 1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд по изключение ВСЯКО ДРУГО ЛИЦЕ което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени при доказана близка връзка и действително претърпени вреди. След постановяване на обжалваното решение е формирана и практика по чл.290 ГПК, според която признаването на право на обезщетение на отглеждано дете е обвързано само с изискването отглеждането да е било трайно и да е създало връзка и чувства като между биологичен родител и дете, без да се поставя условие за предприети формални процедури по осиновяване или припознаване /в тоя смисъл Решение № 309 от 30 януари 2019 г. по т.д.№ 2843/2017 г. на Второ т.о. на ВКС/. Налице е противоречие между въззивното решение на САС и задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по ТД 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, представляващо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, на отхвърлителната част на въззивното решение по исковете, предявени от А., Ф. и Р. С. чрез тяхната майка и законен представител С. С. А.. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., на основание чл.288 ГПК