Определение № 60099 от 21.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3168/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 1584/23.03.2021 г., подадена от Д. Ц. П., срещу определение № 86 от 1.03.2021 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по ч. гр. д. № 40/2021 г., поправено с определение по същото дело № 161 от 7.04.2021 г., в частта, с която е потвърдено определение № 260327 от 15.12.2020 г. по гр. д. № 184/2018 г. на Окръжен съд – Русе за оставяне без уважение молбата на Д. П. да бъде освободен от заплащане на държавна такса по въззивната му жалба в размер на 1 667 лв. В обжалваното пред настоящия съд определение е съобразено, че по подадената въззивна жалба срещу решение № 260081/10.11.2020 г. по гр. д. № 184/2018 г. на Окръжен съд – Русе Д.П. дължи държавна такса в размер на 5 000 лв., като първоинстанционният съд е оставил молбата на жалбоподателя по чл. 83, ал. 2 ГПК изцяло без уважение. Апелативен съд – Велико Търново е приел, че съгласно представената от Д. П. декларация същият получава 1 000 лв. месечно трудово възнаграждение, съпругата му В. П. не работи, двамата нямат други доходи, притежават два леки автомобила (стари), собственици са на апартамент от 55 кв. м в [населено място], на 1/4 ид. ч. от жилище в [населено място] и на 10 дка земеделска земя. Семейството е двучленно. Недвижимите имоти са възбранени, а моторните превозни средства - запорирани. Визирал е, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК предвижда, че такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Заключил е, че в разглеждания пред него казус, при съобразяване на приложените по делото писмени доказателства, както и предвид обстоятелството, че дължимата държавна такса по въззивната жалба възлиза на 5 000 лв., но реално жалбоподателят дължи 1/3 от присъденото в условията на солидарност обезщетение за неимуществени вреди общо в размер на 250 000 лв., П. няма доходи и имущество, от което да реализира такива, за да заплати изцяло дължимата държавна такса, тъй като притежаваното от него имущество е възбранено и запорирано, и следователно не може да се разпорежда с него. Ето защо същият следва да заплати 1/3 от цялата дължима държавна такса, която съответства на реално дължимата от него сума за обезщетение, която 1/3 държавна такса за въззивно обжалване е в размер на 1 667 ла. В жалбата са изложени съображения относно лошото материално положение на частния жалбоподател и семейството му, което не му дава възможност да плати държавна такса в размер на 1 667 лв. Твърди се, че след постановяване на обжалваното определение са настъпили нови обстоятелства – Д. П. бил съкратен от работа и останал без доходи; съпругата му получава минималната заплата за страната. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, представено след указания на съда, отново са изложени съображения за липсата на достатъчно свободни парични средства у жалбоподателя и семейството му, като се сочи, че съдът е длъжен да се съобрази при решаване на въпроса за освобождаване от разноски с доказателствата за материалното състояние на страната и с възможността тя да понесе тези разноски, което в случая не е сторено, както и че съдът е длъжен да съобрази, че чрез правото по чл. 83, ал. 2 ГПК законодателят не допуска затрудненото материално положение на физическото лице да възпрепятства упражняването на неговото конституционно право на защита пред съд. Визирана е съдебна практика на ВКС, на която определението на Апелативен съд – Велико Търново противоречи (определение № 278/14.10.2016 г. по ч. гр. д. № 3508/2016 г. на ВКС, І г. о., определение № 316/30.06.2016 г. по ч. гр. д. № 1915/2016 г. на ВКС, ІV г. о. и др.). От насрещните страни Л. Х. С. и Т. В. С. е постъпило становище, съгласно което Д. П. не е визирал основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното: Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт; внесена е дължимата по жалбата държавна такса. Съдът намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. ВКС не е задължен да го изведе от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В конкретния случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са изложени оплаквания за неправилност на атакуваното определение. Освен това не отговаря на истината твърдението, че Апелативен съд – Велико Търново не се е съобразил при постановяване на определението си с доказателствата за материалното състояние на Д. П. и семейството му. Същевременно обжалваното определение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,