Определение № 332 от 24.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 778/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 335 от 09.10.2019г. на Русенски окръжен съд постановено по гр.д. № 178/2019г., с което е отменено решение № 571 от 22.04.2016 г., постановено по гр.д.№ 7094/2014г. на Русенски районен съд и вместо това е признато за установено по отношение на В. Б. С., К. Г. Ц. и Г. Г. С., че И. Г. М. и М. С. М. са собственици на 1/3 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** с административен адрес гр., [улица] площ от 475 кв.м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м. и са осъдени ответниците да предадат на ищците владението върху на 140 кв.м от този имот, които държат без основание; отменен е на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК нотариален акт № 32, т.ХХІ от 24.ХІ.1997г. на нотариус при Русенски районен съд, с който Г. С. Ц. е признат за собственик по давностно владение на незастроено дворно място от около 140кв.м. Касационната жалба е подадена от ответниците по иска В. Б. С., К. Г. Ц. и Г. Г. С., чрез пълномощника им адвокат С. В.. Изложени са съображения за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, свързани с индивидуализиращите белези на един имот и допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с неизпълнение на задължителните указания на ВКС в отменителното му решение относно тълкуването на установените по делото факти и правните им последици. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите се позовават на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, без да формулират конкретни правни въпроси. Изтъкват нарушение на чл. 202 ГПК при преценка заключението на експертизата, както и несъобразяване със задължителните указания на ВКС по тълкуване на фактите и правните им последици. Като материалноправни въпроси сочат тези за индивидуализиращите белези на недвижимия имот и по-конкретно за значението на площта като такъв белег. Ответниците И. Г. М. и М. С. М., чрез пълномощника им адв. П. Г., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за собственост предявен от М. С. М. и И. Г. М. против В. Б. С., К. Г. Ц. и Г. Г. С..Ищците искат признаване на правото им на собственост върху 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № *** с площ 475кв.м. и предаване на владението върху 140 кв.м. от този имот, които ответниците, като наследници на Г. Ц. С. владеят без основание. Обжалваното решение е постановено при повторно въззивно разглеждане на спора, след като с решение № 27 от 08.03.2019г. по гр.д. № 4170/2018г. на ВКС, I г.о., е отменено на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК влязлото в сила решение по гр.д. № 852/2016г., с което искът е бил уважен. Като основание за отмяната е послужила заповед за изменение на ЗРП № 302 от 10.03.1998г. на Кмета на община Русе, приета като ново писмено доказателство. При новото разглеждане въззивният съд е допуснал техническа експертиза, която да установи регулационните промени в имота, включително и предвидените с посочената заповед. Установено е, че с нотариален акт от 1956г. К. Т. Ц. и Ц. С. Ц. /родители на наследодателя на ответниците/ са придобили лозе от 2,1дка. в местност „Ч., находяща се в землището на [населено място]. По кадастралния план на [населено място], одобрен през 1957г., този имот е с пл. № *. Първият регулационен план на града е от 1959г. като за имота с пл. № * са отредени шест парцела; на процесния имот съответства парцел *, като площта му не може да се установи точно поради лошото качество на запазения план. През 1974г. собствениците са продали на Г. И. Д. третия етаж от жилищната сграда, построена в имота, заедно с 1/3 ид.ч. от дворното място, цялото от 418 кв.м., представляващо имот пл.№* в кв.579 по плана на [населено място]. Същата година са прехвърлили на Г. К. първия етаж от сградата и 1/3 ид.ч. от поземления имот. От своя страна Г. Д. е прехвърлил третия етаж от сградата и 1/3 ид.ч. от дворното място на ищците М. и И. М. с договор за издръжка и гледане през 1991г. През 1979г. е одобрен нов кадастрален и регулационен план. Процесният имот е с № * в кв.579 с площ от 466 кв.м. и за него е отреден парцел * с урегулирана площ от 374 кв.м. Формата на парцела е правоъгълна и не съответства на формата на имота, която е трапецовидна; т.е. налице е отклонение на регулационните от имотните граници, така че имотната граница между имоти * и * не съвпада с дворищно- регулационната граница между образуваните за тези имоти парцели * и *. Няма данни за уреждане на регулационни отношения. През 1980г. съсобствениците на парцел * г. се снабдили с нотариален акт за собственост по регулация на 27 кв.м., придадени от парцел * /това е парцела от южната страна/. През 1987г. К. Ц. е прехвърлила на сина си Г. Ц. С. притежаваната от нея 1/3 ид.ч. от дворно място, представляващо парцел * в кв.579 с площ от 374 кв.м. срещу задължение за издръжка и гледане. Не се спори, че впоследствие този договор е развален. През 1993г. е извършена отмяна по административен ред на отчуждаването на парцел *, извършено от К. Т. Ц. и Ц. С. Ц. през 1967г. по реда на ЗПИНМ. С нотариален акт от 1995г. наследниците, сред които и Г. Ц. С., са признати за собственици по реституция на дворно място с площ от 915 кв.м., представляващо парцел * в кв.579; в акта е отразено, че собственици на съседния парцел * са Ц. С., Г. Д. и Г. Г.. Въз основа на реституцията е одобрено през 1994г. частично изменение на регулационния и застроителен план за парцели * и *. При това изменение спорната част, защрихована от вещото лице на скицата на л. 65 от въззивното дело, остава част от имот пл. № *, без да е ясно към кой парцел е. С договор-споразумение от 02.04.1992г. собствениците на парцел * Г. К. и М. М., в съгласие с третия съсобственик К. Ц., предоставят на Г. Ц. С. /син на К. Ц./ за временно ползване за няколко години северозападната част от дворното място в размер на около 135 кв.м. срещу задължението му да почисти от строителни и битови отпадъци мястото и да го ползва за паркиране на собствените си леки и лекотоварни автомобили.От страна на ответниците по иска е направено оспорване на подписа на наследодателя им върху това споразумение, но приетата графологична експертиза потвърждава подписа му. С нотариален акт № 32, дело 11338 от 24.11.1997г. Г. Ц. С. /наследодател на ответниците/ е признат за собственик на основание давностно владение на дворно място от 140 кв.м., на [улица], с граници: улица, М. М., парцел * и имот * от кв.579. Според вещото лице това е спорната част, която е заключена между регулационната граница на парцел * и имотната граница на имот *. Няма данни за нея да е извършвано уреждане на регулационни сметки. Със заповед № 302 от 10.03.1998г. /необсъждането на тази заповед е дало основание за отмяна на влязлото в сила решение/ е одобрено ЧИЗРП, с което е променена дворищната регулация между парцели * и * като дворищно регулационната линия съвпада с имотната граница съгласно графичната част и означенията на регулационния план. Площта на имот * е 473 кв.м. По силата на последния план за регулация от 2003г. процесният имот е № * в кв.853 с площ от 473 кв.м., без отреждане на УПИ. По кадастралната карта имотът представлява ПИ с идентификатор *** с площ 475 кв.м. При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел, че ищците М. се легитимират като собственици на 1/3 ид.ч. от поземления имот с посочена площ 418 кв.м. въз основа на договора за издръжка и гледане от 1991г. Наследодателят на ответниците Г. С. Ц. е признат за собственик през 1997г. на основание давностно владение върху площ от 140кв.м. с граници: улица, М. М., парцел * и имот *, която площ според експертизата се намира между регулационната граница на парцел * и имотната граница на имот пл. № *. С оглед на това спорът е съсредоточен върху установяване дали тази площ е част от УПИ и кому принадлежи правото на собственост върху нея. Проследявайки извършените сделки съдът е приел, че съсобственици на дворното място с дял по 1/3 ид.ч. са: наследниците на Ц. и К. Цоневи, ищците М. и И. М. и Г. К., като трите групи съсобственици притежават по един самостоятелен етаж от жилищната сграда. Същевременно, хронологията на извършените регулационни изменения налага извод, че спорната площ е част от имот *, от който ищците притежават 1/3 ид.ч. От страна на ответниците не са наведени доводи и не са ангажирани доказателства тази площ да е станала част от имот на наследодателя им. Поради това не може да се обоснове извод, че е налице прилагане на регулацията от 1979г. по някой от посочените в ТР № 3/1993г. на ОСГК на ВС начини. Според съда, съставеният в полза на наследодателя на ответниците нотариален акт за спорните 140 кв.м. не удостоверява собственост по регулация, както е посочено в отменителното решение на ВКС; нотариалният акт е издаден на основание давностно владение и в него липсват каквито и да е данни за регулационни предвиждания, а и дворното място е индивидуализирано само по граници, без данни за номер на имота. Няма данни тази част да е придобита и по силата на извършената реституция, тъй като реституцията не засяга парцел *, а съседния му парцел *. По делото липсват данни за прилагане на която и да е от предходните регулации и чрез плащане. С приемането на ЗУТ е отпаднало отчуждителното действие на дворищно регулационните планове, заварени от закона - §8 ПР ЗУТ. Затова с основание в действащия план за регулация от 2003г. процесният имот * в кв.853 е с площ 473 кв.м. и в него попада спорният терен. По тези съображения възззивният съд е приел, че жалбоподателите са установили правото си на собственост върху 1/3ид.ч. от процесния имот, описан съобразно действащата кадастрална карта, а ответниците не са установили по делото елементите от фактическия състав на придобивното основание на наследодателя си. Съдът е уважил иска в установителната част изцяло, за идеалната част на ищците, но е постановил предаване на владението върху реална част от имота с площ 140 кв.м., която се държи от ответниците. В диспозитива липсва описание, съответно индивидуализация на тази реална част с границите й или препращане към изработената от вещото лице скица, която отразява спорната и подлежаща на предаване реална част /л. 66 от делото/. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. Както бе посочено, от страна на касаторите не са формулирани правни въпроси, а са направени оплаквания за нарушения, които повтарят съдържащите се и в касационната жалба. Изтъква се нарушение на чл. 202 ГПК при преценка заключението на експертизите, като се прави съпоставка между последното заключение на вещо лице, прието при новото разглеждане, с експертизите в първата инстанция и при първото въззивно разглеждане. Вярно е, че в обжалваното решение съдът е обосновал изводите си със заключението, прието пред него, тъй като единствено то съдържа обсъждане на изменението на регулацията от 1998г., което е било причина за отмяната на влязлото в сила решение. Вярно е също така, че е налице известно различие между експертите при интерпретиране предвижданията на регулационния план от 1979г. Според последната експертиза площта на урегулирания парцел * е 374 кв.м., така че спорната реална част е останала извън парцела. А според експертизата, приета при първото въззивно разглеждане, спорното дворно място е неделима част от имот пл. № * и отредения за него парцел *, който е с площ 475 кв.м. Независимо от тези различия, крайните изводи на вещите лица от всички експертизи са, че спорната площ е част от имот пл.№ * и липсва основание, по силата на което да е преминала към съседен имот. В същата насока са и решаващите изводи на съда - че нито по давност, нито по реституция, нито чрез прилагане на регулация спорната част е придобита от наследодателя на ответниците, а е била и е останала част от притежавания в съсобственост имот №*, по кадастралната карта ПИ с идентификатор ***. Вторият повдигнат проблем е за задължителната сила на указанията на ВКС в отменително решение. Той не е релевантен за случая. Производството пред въззивния съд е след проведена отмяна по чл. 303, ал.1,т.1 ГПК, основана на нови обстоятелства, удостоверени с писмени доказателства. За извършване на отмяната касационният състав извършва преценка дали новите доказателства имат значение за изхода на спора, но указания по прилагане на закона не се дават. Затова въззивният съд при новото разглеждане е свободен да преценява тези доказателства, наред с вече събраните, и да прави съответните правни изводи. За производството по чл.308 ГПК не е приложима разпоредбата на чл. 294, ал.1, пр.2 ГПК, според която указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на когото делото е върнато за ново разглеждане. На следващо място касаторите сочат, че според практиката на ВКС, изразена в две решения, основните индивидуализиращи белези на недвижимите имоти са местоположението и границите, а площта и сигнатурата по плана, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се променят при изменение на плана. Във връзка с това обръщат внимание, че в нотариалните актове на ищците и на праводателя им няма никакви граници, които да индивидуализират имота им. Въпреки че въпрос не е формулиран, така наведените съображения не обуславят противоречие на съдебния акт с посочената практика. Съдът, с помощта на експертите, е извършил пълно хронологично изследване на правото на собственост и на регулационните промени, като по никакъв начин не е възприел площта на имота като решаващ за индивидуализацията белег. В случая е било от значение да се установи към кой имот принадлежи изначало спорната част; дали има придаване по регулация; дали регулацията е приложена и дали тази реална част е придобита от наследодателя на ответниците на друго правно основание. Между страните не е повдиган спор за индивидуализацията на притежавания от ищците имот според нотариалния акт на тяхно име и този на праводателите им. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход ответниците имат право на направените разноски за касационното производство. Те са заплатили 360 лева за адвокатско възнаграждение и именно тази сума следва да им се присъди. Както бе посочено по-горе, в диспозитива на въззивния съд не е намерила отражение волята на Русенски окръжен съд за индивидуализиране на реалната част от имота, която се държи от ответниците, съгласно заключението на вещото лице и скицата на л. 66, където спорната площ е защрихована с червено. Липсата на такава индивидуализация би затруднила изпълнението на осъдителната част на решението. Затова е необходимо след връщане на делото Русенски окръжен съд да осъществи производство по отстраняване на допуснатата очевидна фактическа грешка. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.