Определение № 126 от 29.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3808/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 7724 от 09.08.2021 г., подадена от Г. Р. М., чрез адвокат К. Т. от АК - П., срещу въззивно Решение № 158 от 05.07.2021 г. по в.гр.д.№ 1103/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив.

Ответникът по касационната жалба Е. А. А. е депозирал отговор чрез адвокат М. И. от АК – П.. Възразява, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

С атакуваното решение е отменено Решение № 260 096 от 04.03.2021 г. по гр.д.№ 453/2020 г. на Районен съд - Асеновград и е отхвърлен предявеният от Г. Р. М. срещу Е. А. Е. иск за делба на недвижими имоти.

Въззивният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи, чийто граждански брак е сключен на 19.03.1994 г. и е прекратен с развод съгласно решение № 87 от 23.03.2003 г. по гр.д.№ 13/2003 г. на Районен съд - Асеновград, в сила от 25.02.2004 г. Процесният недвижим имот е закупен от страните на 22.12.1993 г. - преди сключване на брака им. С влязлото в сила решение по бракоразводното дело ползването на част от семейното жилище, находящо се в [населено място], кв. Д. В., [улица], а именно - вторият жилищен етаж, е предоставено на ищцата. На ответника Е. Е. е предоставено ползването на третия жилищен етаж в същата сграда.

Спорът пред въззивния съд е концентриран върху възражението на ответника Е. Е., че е придобил по давност целия спорен имот, включващ три самостоятелни жилищни етажа в сграда с идентификатор ** (СО №№ *, * и *), гараж с идентификатор , селско-стопански сгради с идентификатори * и * и принадлежащата 1/2 ид.част от самия ПИ с идентификатор *. Ответникът е поддържал, че от началото на 2003-та година упражнява фактическа власт върху имота, като го счита за свой и от същия момент бившата му съпруга не е идвала в имота и не се е интересувала от този имот.

За установяване на тези обстоятелства са разпитани четирима свидетели. Съгласно показанията на свидетеля Р. Д. (баща на ищцата), след развода Г. не е ходила в имота, понеже Е. я заплашвал да не ходи в къщата. Свидетелят е заявил, че Е. живее в къщата, разполага се с целия имот, все едно е негова къщата. Ответникът е нападал свидетеля - удрял го по главата, като последният е бил в болница. Тези показания напълно съответстват на съдържанието на представения препис от дубликат на изпълнителен лист от 01.07.2010 г., в който е посочено, че Е. Е. е осъден да заплати на Р. Д. обезщетение за неимуществени вреди, причинени на 10.07.2004 г. Свидетелят е уточнил, че Е. не допуска дъщеря му и него в имота от 2004-та година и оттогава Г. живее и работи в чужбина. В същата насока са и показанията на свидетеля Е. Д., който е брат на ищцата. Този свидетел е потвърдил, че бившият му зет E. се заканва на сестра му дори с убийство. Е. държи ключ от имота, в който постоянно имало други хора в къщата, които свидетелят е виждал да простират дрехи. Е. е направил замазка на двора и оградата, сменил е и керемидите на къщата, но сестра му не е давала пари за тези ремонти. Свидетелката Ф. Ю. също е установила, че Е. е извършвал ремонти на къщата, като е наемал майстори, а когато не са му достигали пари за заплащане труда на майсторите, е получавал заеми от нея. Свидетелят Д. Л., който е строител, е установил, че е извършил преустройство на покривната част на къщата, като таванския етаж е вдигнат по – високо, за да стане мансарден етаж, а покрива е изграден отново.

Въззивният съд е приел, че след 2004 година Г. М. не е допускана до процесния имот. Била е гонена от къщата и заплашвана. С тези действия Е. Е. е отблъснал владението на Г. и краят на 2004 година е началния момент, от който Е. е установил трайна фактическа власт върху целия имот. Прието е, че извършените ремонти и преустройства на имота, особено на таванския етаж, превръщайки го в мансарден, които са от естество да стигнат до знанието на другия съсобственик, доказват субективната страна на така установената фактическа власт от страна на Е., който е започнал да свои недвижимия имот – извод до който е достигнал и бащата на Г. – свидетеля Р. Д., който сочи, че Е. се разполага с целия имот все едно е негова къщата. След 2004 г. няма данни Г. да е прекъсвала владението, осъществявано от Е.. Дори да се приеме, че ищцата е смущавала владението чрез своя баща, то и неговият опит да влезе в имота също е бил отблъснат и единствения момент, за който има данни за това е м. юли 2004 г. според посочения по–горе изпълнителен лист. След това по делото не е установено Г. М. лично или чрез друго лице да се е противопоставила на така установеното владение. Присъединяването като взискател по изпълнително дело № 112/2010 г. на Г. М. и насочването на изпълнението към процесния имот не прекъсва владението върху имота, тъй като по изпълнителното дело тя представлява малолетните си деца, които имат парични вземания спрямо Е. Е. а възбраната върху този имот е наложена от взискателя по изпълнително дело № 112/10 г., който не е ищцата. Предприетите действия по издаване на удостоверение за идентичност на процесния имот от Община Асеновград и изготвянето на проект за поправяне на грешки и непълноти в кадастралната карта доколкото няма данни такава процедура да е внасяна в съответната АГКК, също не представляват действия, с които ищцата се е противопоставила на владението, осъществявано от ответника. В обобщение - след 2004 г. ответникът Е. Е., изгонвайки своя съсобственик Г. М., е отблъснал владението, като е превърнал държането на нейната 1/2 идеална част във владение, което е продължило повече от 15 години, без да е прекъсвано или смущавано, което съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС е достатъчно, за да придобие правото на собственост по давност.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Гоненето на съсобственика – М. от другия съсобственик – Е., без каквито и да било доказателства за какво точно е гонена, както и заплашване на М. от Е. с чисто физическа саморазправа – без доказателства при това да е споменаван процесния имот, без доказателства другия съсобственик явно и недвусмислено да му е заявил, че счита имота за свой, че превръща държането на нейната 1/2 идеална част във владение за себе си, следва ли тези действия да се приемат като явно отблъскване на владението на Г. М. и установяване на трайна фактическа власт върху целия имот от Е., както и за превръщането на държането на Е. във владение;

2. Отказът да се допусне другия съсобственик в имота може ли да се приеме като демонстрация на намерение за своене или не, както и то следва ли да бъде съчетано и с други действия, демонстриращи своене на имота, като например деклариране на свое име пред данъчните власти;

3. Действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствения имот от един от съсобствениците, за което той може да иска припадащата се част от разходите от другия съсобственик на основание чл. 30, ал. 3 ЗС, може ли да се приеме като достатъчно за установяване на владение върху другите части или не;

4. Фактът на ползване на имота от един от съсобствениците означава ли, че той е установил владение за себе си. Когато съсобственик ползва целия имот, той владелец ли е на своята част и държател на частта на другия съсобственик, в какви случаи се приема, че е променил държането на частите на другия съсобственик във владение;

5. С какви действия съсобственикът би могъл да обърне държането на идеалните части на другия съсобственик във владение и трябва ли тези действия да бъдат доведени до знанието на другия съсобственик;

6. Действията, извършени от един от съсобствениците, изразяващи се в грижа за поддържането му, винаги ли следва да се приемат като действия на своене и манифестиране на отношение към имота като свой, или не, или при такива отношения се приема, че съсобственикът, който упражнява фактическата власт, владее своята част от имота и се явява държател на частите от имота на останалите съсобственици;

7. При наличие на доказателства, че относно процесния имот е налице разпределение на право на ползване между страните (съгласно влязло в сила решение за развод, прието по делото), то следва ли да се приеме, че държането на частта на Г. от Е. е останало държане, или същият е започнал да държи имота за себе си – всичко това при липса на каквито и да било доказателства това субективно намерение ясно и недвусмислено да е заявено от Е. на М. (свидетелите на Е. заявяват, че той въобще не е говорил с нея – след като са се развели, те въобще не са виждали двамата да се срещат, да си говорят);

8. Действията от страна на М. по изготвяне, подписване, заплащане на цялата процедура, заснемане и нанасяне на всички самостоятелни обекти от процесния имот в кадастралната карта, представляват ли действия, с които М. се противопоставя на владението на Е., както и представляват ли същите израз на собственическо чувство – субективен елемент, че М. се чувства собственик;

9. Ако спорен факт (че е извършено преустройство на тавана в мансарден етаж) по никакъв начин не се твърди и заявява от Е. Е. по време на цялото производство по делото, както и чийто правни последици не се претендират от Е., и този факт бъде установен (според ПОС) по делото (че таванският етаж е превърнат в мансарден), съдът може ли да го обсъжда или не (правнорелевантен ли е или не), може ли да прави от него доказателствени изводи за други правнорелевантни факти или не.

Касаторката поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 302 от 24.06.2011 г. по гр.д.№ 1168/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 16 от 17.04.2015 г. по гр.д.№ 5652/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 8 от 23.01.2012 г. по гр.д.№ 138/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 3 от 19.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 1840/2013 г. на ВКС, І г.о., Решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр.д.№ 859/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр.д.№ 1162/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 145 от 14.06.2011 г. по гр.д.№ 627/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 43 от 08.04.2019 г. по гр.д.№ 2292/2018 г. на ВКС, І г.о., ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 48 от 13.03.2013 г. по гр.д.№ 654/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 128 от 08.04.2010 г. по гр.д.№ 736/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 5 от 08.02.2019 г. по гр.д.№ 1362/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Поставените въпроси касаят проблема за придобивната давност между съсобствениците, вида на действията, чрез които един от съсобствениците може да демонстрира по отношение на останалите, че владее общата вещ само за себе си, и начина, по който следва да се манифестира отблъскването на владението на невладеещите съсобственици. Тези въпроси попадат изцяло в приложното поле на Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. В него е прието, че „след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар. преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани”.

Абстрактното понятие „преобръщане на държането във владение” придобива конкретно съдържание в зависимост от особеностите на всяко разглеждано дело. ВКС в трайно установената си практика приема, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай обаче обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно (Решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, I г.о.).

В настоящия случай при изследване на обективния и субективния елемент на владението в хипотеза на осъществявана фактическа власт от един от съсобствениците на обща вещ, въззивният съд е спазил указанията на ВКС, дадени с горепосоченото тълкувателно решение. Касаторката се позовава на Решение № 302 от 24.06.2011 г. по гр.д.№ 1168/2010 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 43 от 08.04.2019 г. на ВКС по гр.д.№ 2292/2018 г. на ВКС, I г.о., в които е прието, че самият факт на ползване на имота от единия от съсобствениците не означава, че той е установил владение за себе си. В настоящия случай съдът е преценявал фактите в тяхната съвкупност, а ползването и поддържането на имота е само един от тези факти. Несъгласието на касатора с извършената преценка на свидетелските показания и формираните въз основа на тях фактически изводи на съда, касаят обосноваността на съдебния акт, която не може да бъде проверявана в тази фаза на касационното производство.

В случая, след цялостна оценка на доказателствата по делото съдът е достигнал до решаващия извод, че ответникът по делото е доказал извършването на действия, с които е отблъснал владението на ищцата и е препятствал възможността й да упражнява своето право на собственост. Като действия по обективиране на намерението за завладяване на имота в конкретния случай са преценени лишаването на ищцата от достъп до имота и недопускането й в него, самостоятелното ползване на имота в продължение на повече от 15 години след 2004 г., извършването на ремонтни дейности в имота, които в съвкупност недвусмислено изразяват собственическото отношение на ответника към целия имот. Законът и съдебната практика не изискват като външна изява на намерението за своене обективиращите го действия да бъдат съчетани с деклариране на свое име пред данъчните власти. Последното съставлява изпълнение на публично-правно задължение, наличието на което подлежи на съобразяване и преценка в контекста на останалите действия на владелеца, но отсъствието му не е основание за дисквалифициране на владението като такова. Същественото в случая е, че действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост, са изявени по начин, че ищцата като съсобственик може да разбере, че имота се свои изцяло от ответника, който е упражнявал самостоятелно фактическата власт върху него. Заключването на имота и преустановяване на достъпа на другия съсобственик съставлява именно действие на отблъскване на владението, поставящо началото на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Относно приетото от въззивния съд, че е налице „заплашване” на касаторката от страна на бившия й съпруг следва да се подчертае отсъствието на данни в какво се състои и в каква връзка е заплашвана касаторката. По делото не са ангажирани доказателства направените от ответника по отношение на касаторката изявления да надхвърлят междуличностни кавги, спорове и морален тормоз, за които в практиката на ВКС се приема, че не осуетяват спокойното владение. Сам по себе си факта на добри или лоши отношения между съсобствениците, при отсъствие на доказателства за употребено насилие при установяването и поддържането на фактическата власт, е без значение както за квалифицирането на владението като „спокойно”, така и от гледна точка на основанията по чл. 115 и чл. 116 ЗЗД за прекъсване и спиране на давността (така – цитираното от касаторката Решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, І г.о., също и Решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 944/2011 г. на ВКС, І г.о.). Предприетото от ищцата по изготвяне, подписване, заплащане на процедура по заснемане и нанасяне на самостоятелни обекти в кадастралната карта представляват действия, които имат отношение към нейното намерение за своене, но не то е предмет на изследване по въведеното от ответника възражение за изтекла в негова полза придобивна давност. При установено по делото отстраняване на касаторката от имота, нейната защита е следвало да се изрази в действия, имащи за последица прекъсването на течението на давностния срок в някоя от хипотезите по чл. 116 ЗЗД. Предприемането на административни процедури по ЗКИР не попада в обсега на основанията по чл. 116 ЗЗД, което, наред с отсъствието на основание по чл. 81 ЗС да се счита прекъснато самото владение на ответника, елиминира собственическото отношение на касаторката като релевантно за изхода на спора.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

С оглед изхода от настоящото производство, касаторката следва да заплати на ответника по касация разноските за защита пред ВКС – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева (ДПЗС № 33988 от 23.08.2021 г., л. 102).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение