Определение № 2605 от 09.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2315/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу въззивно решение № 423 от 09.04.2024 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.гр.д. № 2207 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 2122 от 26.04.2023 г., постановено от Софийски градски съд /СГС/ по гр.д. № 14663 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу И. Х. А., Г. М. А. и Х. Г. А. искове, квалифицирани от първоинстанционния съд като такива по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, за осъждането на ответниците да заплатят солидарно сумите над 3 607,01 евро - главница за периода 02.02.2018 г., плюс законната лихва от 07.12.2021 г. до окончателното изплащане, до предявения общ размер от 32 259,22 шв. франка, като част от цялото задължение в размер на 170 432,68 шв. франка, която търсена сума се състои от: - 6 598,77 шв. франка главница от 29.05.2017 г. до 05.12.2021 г.; - 24 252,25 шв. франка възнаградителна лихва от 02.01.2019 г. до 05.12.2021 г.; - 2 305,68 шв. франка наказателна лихва от 02.01.2019 г. до 05.12.2021 г.; - 102,52 шв. франка застраховки от 05.07.2019 г. до 05.12.2021 г., всички изброени суми според ищеца дължащи му се по силата на договор за кредит от 16.07.2008 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излага, че р ешението на САС представлява едно пълно преповтаряне на това на СГС, без изобщо да бъдат обсъдени изложените във въззивната жалба възражения и твърдения. Сочи се, че въззивният съд допуска същото съществено нарушение на материалния закон по същия начин както и СГС, като не взема предвид всъщност каква е правната квалификация на исковете (за заем по ЗЗД, както е прието от инстанциите по същество или за банков кредит по ТЗ, както това се твърди от касатора) и изобщо не коментира направеното възражение по този въпрос, откъдето произтичат и всички последващи изводи на съда, които са неправилни.

Излага се, че възприетото от САС, което преповтаря приетото от СГС противоречи на актуалната практика на ВКС, според която ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят задължението си в швейцарски франкове – валутата, в която е отпуснат кредита, като в изложения смисъл се цитират поредица актове на ВКС.

Поддържа се противоречие и с практиката на СЕС, по-точно с определение от 18.12.2023 г. по дело С-231/23. Според касатора в процесния случай съдът не е взел предвид, че между страните е водено друго производство, предхождащо настоящото, и не е съобразил, че по него вече има влязло в сила решение, в което е налице произнасяне относно валутата на кредита, което представлява нарушение на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС и на определение от 18.12.2023 г. по дело С-231/23 на СЕС, тъй като съдът се произнася отново по въпрос, по който вече има произнасяне. Излага се, че с влязло в сила решение № 800/17.02.2023 г., по в.гр.д. № 2648/2022 г. по описа на СГС по спор между същите страни съдът категорично е приел, че следва да съобрази приетото в решение № 136 по т.д. № 1467/2019 г., ТК, II т.о. на ВКС, което е част от константната практика на ВКС и съобразно която не може да се приеме, че договорът за кредит е в евро или лева, дори ако сумата фактически е предоставена в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франк) и съответно – че в подобна хипотеза връщането на кредита се дължи в швейцарски франкове.

По подробно изложени съображения се оспорва като неправилно приетото от съда, че по договора за кредит е обявена предсрочна изискуемост, включително като се твърди, че исковата претенция не се основава на твърдяна предсрочна изискуемост, а се претендират само и единствено падежирали вноски по кредита.

Оспорват се и изводите на съда, основани на съдържащата се в чл. 10, ал. 3 от ЗЗД императивна забрана за начисляване на лихва върху лихва, освен при определени условия, съобразно наредба на БНБ № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфичните провизии за кредитен риск, като се сочи че анатоцизмът е нещо различно от капитализирането на лихви от банките, каквото според касатора е налице в случая, в каквато насока са изложени подробни съображения.

По също подробни съображения, основани на извършен от него анализ на разпоредбите на ЗЗП и на цялостната уредба на потребителската защита в областта на финансовите услуги касаторът намира за неправилни и изводите на съда досежно допустимостта на изменението на базовия лихвен процент по кредита.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му, претендират се разноски съобразно изхода на делото за всички инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че съставът на САС се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуални въпроси, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280. ал. 2, предложение 3-то от ГПК - очевидна неправилност.

По отношение основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК - противоречие с практиката на ВКС и СЕС, се формулират въпросите:

1. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, както и да се произнесе и прецени всички относими и приети по делото писмени доказателства? Налице ли е порок в крайния съдебен акт, когато това задължение не е изпълнено от въззивния съд? Тук се възпроизвеждат оплакванията, че без да обсъжда релевираните във въззивната жалба подробни съображения за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане на твърденията, че СГС неправилно е определил правната квалификация на исковете, въззивният съд просто е преповторил приетото от първоинстанционния съд, което е в противоречие Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г на Първо т.о. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. Второ т.о. на ВКС, решение № 115 от 15.08.2016 г. по т.д. № 3428/2014г., II т.о. и др.

2. Следва ли въззивният съд в мотивите на решението да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като извърши преценка за доказването на твърденията с оглед правилата за разпределяне на доказателствена тежест? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело N9 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 34/22.02.2012 г. по гр.д. № 652/2011 г. на II Г.О. на ВКС, решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011г. Г.К., I Г.О. на ВКС, решение № 115 от 15.08.2016 г. по т.д. № 3428/2014г., II Т.О. на ВКС, решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г., I Т.О. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. II Т.О. на ВКС.

3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да отговори на всички възражения в жалбата? Заявява се противоречие с мотивите по т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 113/24.02.2022 г. по гр.д. № 2906/2021 г. на ВКС, I Г.О., решение № 12/11.02.2022 г. по гр.д. № 2032/2021 г. на ВКС, IV Г.О., решение № 14/26.04.2022 г. по т.д. № 1349/2021 г. на ВКС, II Т.О., решение № 15/31.03.2022 г. по т.д. № 406/2021 г. на ВКС, I Т.О., решение № 51/29.06.2020 г. по т.д. № 613/2019 г. на ВКС, I Т.О., решение № 86/06.07.2020 г. по т.д. № 761/2019 г. на ВКС, II Т.О., решение № 317 от 12.02.2019 г. по т.д. № 796/2018 г. на ВКС, II Т.О., решение № 186 от 07.02.2018 г. по т.д. № 1785/2016 г. на ВКС, II Т.О., решение № 86 от 06.07.2020 г. по т.д. № 761/2019 г. на ВКС, II Т.О. и редица други.

4. В каква степен /съдът/ следва да зачете решението по смисъла на чл. 297 от ГПК и анализира приетото в съдебните решения по преюдициален спор между страните в рамките на новото производство между тях?

5. Само диспозитивът или и мотивите на решенията по преюдициалния спор са задължителни за съда по новото дело, съобразно разпоредбата на чл. 297 от ГПК?

6. При незачитане на мотивите на решенията по преюдициалния спор, какъв порок е налице - неправилност, недопустимост или очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК?

7. Допустимо ли е съдът да пререши въпрос, по отношение на който вече е налице произнасяне във влязъл в сила съдебен акт, постановен в предходно производство между страните във връзка със същия договор за кредит? Ако да, то при какви предпоставки може да бъде направено това? По тези въпроси се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на СЕС, и по-конкретно с Определение от 18.12.2023г. по дело С-231/23, със задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК (в частност решение № 57/26.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 г., Г.К., IV Г.О. на ВКС).

На следващо място се излага, че въззивното решение противоречи на актуалната практика на ВКС, в която е прието, че ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят задължението си в швейцарски франкове (валутата, в която е отпуснат кредита), обективирана в решение № 170 от 16.03.2021 г. по т.д. № 1901/2019 г., Т.К., II Т.О. на ВКС, решение № 168 от 29.01.2021 г. по т.д. № 2184/2019 г., Т.К., II Т.О. на ВКС, решение № 136 от 20.01.2021 г. по т.д. № 1467/2019 г. Т.К., II Т.О. на ВКС, определение № 393 от 14.05.2021 г. по гр.д. № 446/2021 г., Г.К., IV Г.О. на ВКС, определение № 37 от 26.01.2021г. по гр.д. № 2741/2020 г., Г.К., III Г.О. на ВКС, определение № 166 от 10.03.2021 г. по гр.д. № 1985/2020г., Г.К., IV Г.О. на ВКС, решение № 147 от 15.06.2021 г. по т.д. № 1695/2019 г., Т.К., I Т.О. на ВКС.

По отношение на основанието по 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се поставят въпросите:

8. Може ли съдът сам да направи нови изводи във връзка с правоотношение между страните, с оглед обстоятелството, че е налице произнасяне по преюдициален спор, което е установило при какви параметри съществува същото?

9. Налице ли е нарушаване на разпоредбата на чл. 299 от ГПК, в случай, че съдът направи нови изводи във връзка с правоотношение, по отношение съществуването на което са налице вече влезли в сила решения?

10. Ако да, то коя хипотеза на изключение от основното правилно по смисъла на чл. 299, ал. 1 от ГПК е налице?

Твърди се, че в процесния случай, видно от решението на Апелативен съд - София е създадена практика, която е постановена в резултат на неточно и неправилно тълкуване от съда на законовите разпоредби, практиката на СЕС и на ВКС във връзка силата на пресъдено нещо и доказателствената сила на предходни, влезли в сила съдебни решения по преюдициален спор.

11. При наличието на хипотеза, при която е връчена една покана за обявяване на предсрочна изискуемост, след което е водено дело в рамките на което са промени параметрите на кредита (приложим лихвен процент, валутен курс и други) и се е наложило да бъде преизчислен дългът, то следва ли същата да запази действието си или следва да бъде връчена нова покана за обявяване на предсрочна изискуемост?

12. В случай, че въз основа на влязло в сила решение е преизчислен размерът на един дълг, следва ли кредиторът да връчи втора покана до длъжника или първата връчена с посочване на дълга по първоначални параметри запазва действието си?

В процесния случай според касатора нито СГС, нито въззивният съд обсъждат въпроса, че първоначално връчената покана е получена от длъжниците в момент, в който по договора за кредит са се прилагали клаузи, които впоследствие са били обявени за недействителни и дългът е бил изчислен съобразно тях. В подобна хипотеза, с оглед спазването на всички законови изисквания всеки един кредитор следва да отрази в счетоводството си това как се променя дълга спрямо вече новите параметри по същия след отпадане на действието на клаузите, които са обявени за недействителни. С оглед на това, безспорно възниква задължение за кредитора да уведоми отново длъжника си с покана, включително с такава за обявяване на предсрочна изискуемост. Според касатора по така поставените въпроси в т. 8-12 не е формирана каквато и да е съдебна практика, поради което е налице необходимост да бъде изяснено как точно следва да се прилага закона в тези хипотези, като това от своя страна безспорно ще попълни празнотата и неяснотата в закона и тълкувателната практика по отношение на тези хипотези.

Във връзка с твърденията си за очевидна неправилност на въззивното решение касаторът намира, че при постановяването му въззивният съд е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, като е нарушил основни съдопроизводствени принципи, както и е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Сочи се, че САС излага противоречиви мотиви, с които приема от една страна, че ответници били погасили всички вноски по кредита към датата на предсрочната изискуемост, а от друга страна, приема, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем към същата дата, което по своята същност са взаимно изключващи се обстоятелства.

Ответниците по касация оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намират жалбата за неоснователна, претендират разноски.

В частта му, с която ответниците са осъдени да заплатят на касатора на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД сумата 3 607,01 евро - главница по процесния договор за кредит за периода 02.02.2018 г. плюс законната лихва от 07.12.2021 г. до окончателното изплащане, постановеното между страните в касационното производство първоинстанционно решение, като необжалвано е влязло в сила.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск в отхвърлената му и от въззивната инстанция част, въззивният съд е приел, че:

Не е спорно между страните, че на 16.07.2008 г. И. Х. А., Г. М. А. и Х. Г. А. са сключили с ответника договор за кредит за покупка на недвижим имот, като банката е предоставила кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 67 000 евро, които ще се изплащат в швейцарски франкове. Не се спори, че кредитът е усвоен. Страните са уговорили, че в случай че кредитополучателите не погасят дори една месечна вноска по кредита, банката разполага с възможността да превърне целия кредит в предсрочно изискуем. В периода 08.09.2010 г. - 14.01.2014 г. между страните са сключвани допълнителни споразумения, с които месечните погасителни вноски са били намалявани, но и също така към главницата е преминавала възнаградителна лихва, чийто падеж е бил настъпил, но не е била заплатена от ответниците. Тази възнаградителна лихва е 5 697,82 швейцарски франка, а върху нея е начислена 3 676.99 швейцарски франка възнаградителна лихва, видно от приетото пред първоинстанционният съд заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.

Поради непращане на две месечни вноски, на 19.03.2018 год. банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и е поканила кредитополучателите да заплатят в седемдневен срок от получаването на поканата целия дължим остатък от кредита. И. А. и Г. А. са получили поканата на 24.04.2018 г., а Х. А. - на 06.07.2018 г.

От прието пред първоинстанционния съд заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира се установява, че банката едностранно е увеличавала размера на възнаградителната лихва и така е начислила с 19606.12 швейцарски франка повече от първоначално уговореното, от които ответниците са заплатили 2083.90 швейцарски франка от 29.08.2008 г. до 29.08.2010 г.

Според съда се установява, че ако кредитът е бил договорен в евро, към 19.03.2018 г. ответниците не са били заплатили на банката две вноски - тези с падеж на 02.02.2018 г. и на 02.03.2018 г., а от 02.02.2018 г. до 05.12.2021 г. ответниците не са заплатили 3 741.02 евро. До 02.02.2018 г. ответниците са издължили вноските си, ако се приеме, че кредитът е бил отпуснат в евро. Наказателната лихва върху тази главница от 02.01.2019 г. до 05.12.2021 г. е 1 160.33 евро. Към 07.12.2021 г. цялата предсрочно изискуема главница е 63 618,87 евро, ако кредитът е бил в евро.

Въззивният съд приема, че договорът за кредит е частично недействителен по отношение на клаузата, че кредитът се отпуска в швейцарски франкове, но се усвоява в евро и се изплаща в швейцарски франкове и в тази връзка са неоснователни доводите на ищеца, че задължението е дължимо в швейцарски франкове. Видно от събраните по делото доказателства е, че кредитът е отпуснат, усвоен и плащан в евро. От съдържанието на договореното се установява, че реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, тъй като: 1/. кредитът се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на сума в евро; 2/. независимо, че в договора е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, достъп до тази сметка кредитополучателят няма, тъй като тя е блокирана; 3/. швейцарските франкове от блокираната сметка служебно се превалутират от банката в евро преди усвояването им, като реалното усвояване на кредита от потребителя става в евро по негова сметка в евро. Според съда този извод е в съответствие с т. 38 и т. 40 от Решение по дело С-186/16 на Съда на ЕС, в което е прието, че кредитът е отпуснат в швейцарски франкове, ако паричната сума е предоставена на разположение на кредитополучателя в швейцарски франкове. Въз основа на това съдът е приел, че процесният кредит е дължим в евро и следва да се преизчисли задължението по курса швейцарски франк/евро към датата на усвояване на кредита.

Въззивният състав приема за установено по делото, че за периода 08.09.2010 г. - 14.01.2014 г. въз основа на оспорени от ответниците клаузи от сключени допълнителни споразумения банката е увеличила главницата на кредита с 5 697.82 швейцарски франка чрез прибавяне на лихви, и е начислила 3 676.99 швейцарски франка лихви върху капитализираните лихви. Според съда увеличението на главницата не е дължимо, тъй като оспорените клаузи от допълнителните споразумения към договора за кредит предвиждат забранен от закона анатоцизъм и са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД. По съображения, основани и на актуалната практика на ВКС въззивният състав е приел за неоснователни и твърденията на въззивника /ищец/, че извършването на тези действия е позволено съгласно чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г.

При горните констатации, според въззивния съд от заключението на вещото лице се установява, че ответниците са дължали, но не са заплатили на банката сумата 3 741,02 евро, представляващи главница от 02.02.2018 г. до 05.12.2021 г., 1 160.33 евро наказателна лихва от 02.01.2019 г. до 05.12.2021 г. върху 3 741,02 евро и 94.93 евро застраховки от 05.07.2019 г. до 05.12.2021 г. Приета е за недължима претендираната възнаградителна лихва за периода от 02.01.2019 г. до 05.12.2021 г., тъй като размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от паричната сума, предоставена по договора и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Прието е за установено, че предсрочната изискуемост поради неплащане спрямо И. А. и Г. А. е настъпила на 24.04.2018 г., а спрямо Х. А. - на 06.07.2018 г. Към 02.01.2019 г., откогато кредиторът търси възнаградителна лихва, предсрочната изискуемост е била настъпила и възнаградителна лихва не се е дължала, а само главницата и наказателната лихва, като обезщетение за забава.

За въззивния състав неоснователни са доводите на ищеца относно действителността на оспорените клаузи досежно лихвата. Според съда оспорените от ответниците клаузи на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 са неравноправни, тъй като предвиждат възможност за банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и без договорното изменение да е обвързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на търговеца. В тази връзка съдът е приел за основателно възражението на ответниците за прихващане с тяхно вземане за платени суми, вследствие увеличение на лихвения процент въз основа на неравноправни клаузи. Основанието на вземането е неравноправността на клаузите, а размерът на вземането е установен с приетата по делото експертиза - 2 083.91 швейцарски франка или 1 389.27 евро. Съдът сочи, че при съдебното прихващане е без значение кога е настъпила ликвидността на вземането на ответниците, достатъчно е то да е изискуемо. Вземането ще стане ликвидно с признаването му с решението по делото, в което е релевирано с възражение за прихващане и е признато от съда - така чл. 104, ал. 1 ЗЗД и т. 1 от ТР от 18.03.2022 г. по тълк. д. № № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Вземането на ответниците за неоснователно обогатяване е изискуемо от деня на получаване от банката на даденото без правно основание на всяка отделна сума - така т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС. Въз основа на това и съгласно приетата експертиза според съда следва да се прихване сумата 1 389,27 евро: 1/ от наказателната лихва, която ответниците дължат и така тя се погасява; 2/ от сумата за застраховки и 3/ от главницата. От това следва, че ответниците дължат на Банката сумата от 3 601.01 евро главница за периода 02.02.2018 г. - 05.12.2021 г. за която сума предявения иск е основателен и следва да бъде уважен.

Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай оплакванията на касатора в обосноваване твърденията му за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт са относими изцяло към правилността на въззивното решение, схващана обаче като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към очевидната неправилност, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з. като основание за допускане на касационно обжалване. Тези твърдения, дори и да бъдат споделени, не са от естество да доведат до претендираната очевидна неправилност на решението, както същата е обяснена по-горе, а проверката им изисква задълбочен анализ на дейността на съда по събирането и оценката на доказателствата по делото и подвеждането им към хипотезите на приложимите правни норми, което на свой ред съставлява дейност по осъществяване на същински касационен контрол досежно правилността на решението в производство по чл. 290 от ГПК, неосъществим в настоящото производство по проверка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване. При внимателен прочит на обжалваното съдебно решение – мотиви и диспозитив в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК настоящият касационен състав намира, че същото не разкрива белези на очевидна неправилност, както същите са обяснени по-горе, поради което и касационното му обжалване не следва да се допусне на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

По поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК:

Първите три въпроса на касатора са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда /включително и на въззивния съд, като такъв по съществото на спора/, да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

По отношение на същите въпроси не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда, включително и на въззивния такъв като инстанция по съществото на спора да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, и да мотивира актовете си - особено тези, приключващи производството в съответната инстанция, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата, съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставените от касатора процесуалноправни въпроси. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по спорните между страните по делото въпроси досежно фактите, на които са основани изводите на съда и тяхното правно значение, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. В допълнение по отношение на свързаните с въпросите оплаквания на касатора за необсъждане на възраженията и доводите му досежно правната квалификация на исковете и в каква валута ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят задължението си следва да се посочи, че въззивното решение е постановено при частично влязло в сила първоинстанционно решение, в което същите въпроси са разрешени между страните със сила на пресъдено нещо.

Въпросите от четвърти до десети не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като основани на твърдения и съответстващи им оплаквания, които не са релевирани пред инстанциите по същество. Въпросът за налично друго дело между страните не е повдиган пред първата инстанция и е споменат мимоходом във въззивната жалба във връзка с твърдяна недопустимост на направено от ответниците възражение за прихващане, но без никакво позоваване и/или установяване по надлежен начин пред съда на изложените едва в касационната жалба и изложението към нея, обстоятелства, твърдения и/или възражения. Единствените доказателства, сочещи на налично друго дело между страните са депозирани във въззивната инстанция като приложения към молба за обезпечаване на иска, покана за доброволно изпълнение и изпълнителен лист, като в поканата претендираната сума е изписана в левове, а в изпълнителния лист – в евро, без никъде да е налице цитирана сума в швейцарски франкове, в каквато насока и във връзка с наличието на предходно производство между страните, са изложени изцяло твърденията и оплакванията на касатора пред настоящата инстанция. При изложеното по отношение на въпросите нарочна преценка за наличието на заявените критерии за селектиране на касационната жалба не се дължи.

В допълнение: Шестият, десетият и втората част от седмия от въпросите на касатора са хипотетични, не разкриват връзка с конкретна част от мотивите на въззивното решение, което е още една причина да им се отрече характера на годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на четвъртия и петия въпроси не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Цитираното към въпросите тълкувателно решение е постановено в материята за частичния иск и последиците на постановеното по такъв решение по отношение на непредявената част от вземането, какъвто настоящият случай не е. Решаващите мотиви на посоченото казуално решение на ВКС са в смисъл, обратен на поддържания от касатора. Освен това, доколкото в осъдителната му част първоинстанционното решение, като необжалвано от ответниците е влязло в сила, същото формира сила на пресъдено нещо между страните досежно основанието на иска и вида на валутата, в която се дължи изпълнение по процесното правоотношение, поради което и цитираната към въпросите от четвърти до седми практика на ВКС, в която за сходни случаи се приема нещо различно, не може да обуслови разрешаването по различен начин на същите въпроси по отношение частта от спора, в която същият е висящ, съответно – и допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част.

Единадесетият и дванадесетият въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото от една страна са неотносими към конкретните параметри на правния спор, така както същите са определени от самия касатор – едно от оплакванията в жалбата му е основано на изричното твърдение, че исковата му претенция не се основава на твърдяна предсрочна изискуемост, а се претендират само и единствено падежирали вноски по кредита /същото е видно и от съдържанието на исковата молба/. От друга страна отговорите на същите въпроси до голяма степен зависят от конкретните, приети за установени по делото от инстанциите по същество обстоятелства по делото от фактическа страна, поради което и въпросите са относими към правилността на въззивното решение /срв. чл. 281, т. 3 от ГПК/, която е предмет на възможна проверка само в производство по чл. 290 ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство по чл. 288 от с.з. с предмет проверка единствено относно наличието или не на основания за такова допускане.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение