Определение № 50241 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2575/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. И. Х., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез адвокат А. Върбовска, против въззивно решение № 261240 от 24.02.2021 г. по в.гр.д. № 5546/2020 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение № 30256 от 03.02.2020 г. по гр.д. № 46427/2019 г. на Районен съд – София и вместо това е отхвърлен предявеният по реда на чл. 439 ГПК отрицателен установителен иск, че ищецът Х. Х. не дължи сумата 11 400 лв., представляваща издръжка в размер на 150 лв. месечно за периода от м. ноември 2012 г. до м. ноември 2018 г., за която е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 8437//2012 г. на СРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 30255/2012 г. по описа на ДСИ при СРС, както и сумата 1084,80 лв., представляваща дължима държавна такса по чл. 53 от Тарифа за държавните такси. С касационната жалба решението се оспорва като неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от И. Х. И., [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат С. Ю., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендират се направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., съобразно представен списък на разноските и договор за правна защита и съдействие от 21.06.2021 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е приел, че са предявени за разглеждане обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК, като ищецът се позовава на изтекла погасителна давност за вземането за издръжка, за която е бил осъден и впоследствие е издаден изпълнителен лист, послужил за образуване за изпълнително производство. Във връзка с направените от насрещната страна възражения, съдът е посочил, че в случая не е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, доколкото бездействието на взискателя по дело за издръжка е без значение, тъй като съгласно изключението по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, последното не се санкционира с прекратяване на изпълнителното дело. Отбелязал е, че съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, като при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ - съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 г., ОСГТК. С посоченото ТР е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г. Според даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване, образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. Приел е, че давността за процесните вземания, установени в издадения изпълнителен лист от 27.09.2012 г. въз основа на влязло в сила на 11.07.2012 г. определение, с което е одобрена спогодба между страните по гр. д. № 8437/2012 г. по описа на СРС, е 5 – годишна. За периода до влизане в сила на ТР № 2/2013 год. на ВКС по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК давността не е текла. Същата е продължила да тече след 26.06.2015 г., като от представеното копие на изпълнителното дело е установено, че на 13.12.2018 г. е наложен запор върху трудово възнаграждение на длъжника, а на 18.03.2019 г. е наложен и запор на банкови сметки на последния в „Обединена българска банка“ АД, които действия е приел, че са прекъснали теченето на давността – чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Периодът от 26.06.2015 г. до 13.12.2018 г. е по-кратък от пет години, поради което и давността за процесните вземания не е изтекла и предявените отрицателни установителни искове са неоснователни. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран следния въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „От кой момент е започнала да тече нова петгодишна давност за вземането съгласно чл. 116, ал. 1, б. „в“ ЗЗД – от последното валидно изпълнително действие или от момента на настъпилото основание по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“; твърди се противоречие със следните актове на ВКС: решение № 401/18.12.2013 г. по гр.д. № 3552/2013 г., IV г.о, ВКС, решение № 42/26.02.2016 г. по гр.д. № 1812/2015 г., IV г.о., ВКС, определение № 298/28.02.2014 г. по гр.д. № 695/2014 г., IV г.о, ВКС, решение № 223/12.07.2011 г. по т.д. № 124/2010 г., II т.о., ВКС. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Формулираният в случая въпрос е неотносим, защото въззивният съд е приел, че в конкретния случая хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е неприложима, поради изричното изключение за вземанията за издръжка, закрепено в същата разпоредба. Освен това перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете, а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Във връзка с прекъсването на давността, въззивният съд се е позовал на практика, която по-късно е потвърдена с ТР № 3/2020 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК, ВКС, че до влизането в сила на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК, ВКС се запазва принципното положение, че по време на изпълнителния процес давност не тече, но след тази дата давността тече и се прекъсва с предприемането на изпълнително действие. Според ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК, ВКС погасителната давност тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС и при действието на Конституцията от 1991 г., а нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие на принудително изпълнение, а според ТР № 3/2020 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК, ВКС - погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Двете тълкувателни решения са еднакво задължителни. В разглеждания случай обаче е без значение задължителните указания на кое от тях ще се приложат, защото погасителната давност от пет години не е изтекла, нито преди 26.06.2015 г., нито след това, защото касаторът е признал, че е заплатил ортодонтско лечение на дъщеря си на стойност 3 000 лв. през 2014 г. и 2015 г., изпълнявайки задължението си да плаща процесната издръжка. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното решение. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 600 лв. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение