Определение № 2019 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2586/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 6093 от 02.05.2024 г., подадена от Д. З. П. чрез адвокат Р. Б. от АК – Б. срещу въззивно Решение № 99 от 21.02.2024 г. по в.гр.д.№ 856/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград, І възз.гр.състав.

От ответниците по жалбата не е постъпил отговор.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С въззивното решение е потвърдено Решение № 900227 от 19.07.2022 г., постановено по гр.д.№ 401/2016 г. по описа на Районен съд – Сандански, в частта, с която не е уважено искането по чл. 349, ал. 2 ГПК и са изнесени на публична продан ПИ с идентификатор * и построената в него сграда с идентификатор **.

Въззивният съд е съобразил произнасянето с влязлото в сила първоинстанционно Решение № 2274 от 20.07.2017 г. по гр.д.№ 401/2016 г. по описа на Районен съд – Сандански, с което е допуснато извършване на съдебна делба на процесните дворно място и сграда и е определен кръгът на съсобствениците и размерите на квотите им, наред с което е отменен съставеният по обстоятелствена проверка в полза на Д. З. П. КНА за собственост върху недвижим имот № * от 04.05.2016 г., т. І, рег.№ 977, д.№ 114/2016 г., вписан в Служба по вписванията – Сандански в дв.вх.регистър под № 1074 от 04.05.2016 г.

От заключението на съдебно-техническата експертиза на в.л. Х. Г. (кредитирано от съда като изготвено компетентно и безпристрастно) е установено, че процесните имоти са неподеляеми, като не е възможно от тях да се обособят дялове за всеки от съделителите съобразно броя на дяловете на собственост по съдебното решение за допускане на делбата и минималните изисквания по ЗУТ.

Посочено е, че претенцията на съделителя Д. П. по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК е предявена своевременно и предвид оплакванията въ въззивната жалба съдът е извършил проверка дали са налице условията за възлагане. В конкретният случай допуснатите до делба ПИ и построената в него сграда са останали в наследство на страните по делото от Д. К. (починал на 19.12.1989 г.) и Ц. К. (починала на 14.03.2006 г.). Сделката, оформена с н.акт за дарение на недвижим имот № 24, том II, рег.№ 1914, д.№ 206 от 2021 г. (с който съсобствениците А. З. Ш., В. З. Г. и И. З. С. са дарили на Д. З. П. собствените си идеални части от ПИ № * и построената в него сграда № **), не аргументира извод за възникване на смесена съсобственост, тъй като е извършена между сънаследници с идеални части от наследствените имоти и е довела до уголемяване на квотата в съсобствеността на един от сънаследниците – касатора, поради което е прието, че е изпълнено изискването на разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК съделителят Д. З. П., поискал възлагане, да има качеството на наследник.

Разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК, обаче поставя и кумулативно изискванията при откриване на наследството сънаследникът да е живял в жилището с наследодателя към момента на смъртта му, както и да няма друго жилище. Прието е, че събраните по делото доказателства не дават основание да се приемат за установени тези две предпоставки. Нито един от разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели не дава сведение за това, че Д. З. П. е живял в жилището на наследодателя Ц. К. към датата на откриване на наследството й. Свидетелите сочат, че Д. П. е посещавал приживе наследодателя и е полагал грижи за нея, което не е равнозначно на това да е живял в наследствения жилищен имот към релевантния момент. В показанията си свидетелката З. И. сочи, че наследодателят Ц. К. е живяла в приземния етаж на къщата, предмет на делба, в две стаи. Сочи също, че преди да почине Ц. К., когато се е налагало, племенниците й идвали и са й помагали. Виждала е Д. П. да идва при нея. Свидетелката В. също посочва, че Ц. К. е живяла в приземния етаж на сградата. Д. П. е съсед на свидетелката и живее срещу нея; не го е виждала в делбения имот. В показанията си свидетелят С. Ц. сочи „Тя си живееше в тази къща, която си построи … мазе и етаж, като тя живееше в приземния етаж“. В показанията си свидетелят С. Г. – син на В. З. Г. (сестра на Д. П.) посочва, че „в тази къща последно живя баба Ц.… След смъртта на Ц., доколкото знам вуйчо ми ходи в къщата, той се занимава с много работи по къщата“. Свидетелката Й. К. при разпита й пред първата инстанция също заявява, че „Ц. живееше в приземния етаж“. Въззивният съд е обобщил, че не е установено при условията на пълно и главно доказване, че ищецът е живял в делбеното жилище заедно с наследодателя към момента на смъртта й, което е изцяло в тежест на съделителя с възлагателната претенция, поради което не е налице тази предпоставка за възлагане на имота. Наред с това, въпреки указаната тежест на доказване относно обстоятелството, че жалбоподателят не притежава друго жилище, се установява, че по делото не е представена справка от Агенцията по вписвания за липсата на вписан друг недвижим имот, собственост на Д. П., каквато във въззивната жалба се твърди да е представена.

Предвид неподеляемостта на делбеното имущество и отсъствието на основание за възлагането му по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, прието е, че следва да бъде постановено изнасянето на публична продан, като цената да се разпредели между съделителите.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси:

1. „Следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички приети по делото доказателства, както и всички доводи на страните и да извърши самостоятелна преценка и анализ ?“ – с довод за противоречие с трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава - т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 815 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 1713/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 139 от 17.07.2019 г. по гр.д.№ 4375/2018 г. на ВКС, Ш г.о., Решение № 264 от 12.02.2015 г. по гр.д.№ 6457/2013 г. на ВКС, III г.о., Решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр.д.№ 64/2020 г. и др., която приема, че при преценката си въззивният съд следва да направи анализ на всички събрани писмени доказателства;

2. „Следвало ли е съдът в изпълнение на задълженията си, произтичащи от принципа на служебното начало, да изследва въпроса дали е възможно обособяването на два самостоятелни УПИ и да приложи процедурата по чл. 201 от ЗУТ ?“ – с довод за противоречие с Решение № 52 от 10.05.2019 г. по гр.д.№ 2217/2018 г. на ВКС, II г.о.

Поддържа се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочена от него, според която въззивният съд следва да обсъди в мотивите си допустимите и относими към предмета на спора доказателства, както и относимите към спора заявени от страните пред въззивния съд с въззивната жалба и отговора по нея, доводи и възражения. Преценката кои са релевантните за спора факти зависи от вида на правото, чиято защита се търси и основанието, на което се претендира. По настоящето дело въззивният съд, съобразно правомощията си на инстанция по същество на спора, е извършил собствена преценка и анализ на спорните факти (чл. 269, изр. второ ГПК) дали касаторът е живял в жилището с наследодателя Ц. К. към момента на смъртта й, както и дали има друго жилище. Обсъдил е събраните в производството гласни доказателства, при което е упражнил правомощията си в съответствие с приложимите норми на материалния закон, процесуалните правила и съдебната практика по приложението на ГПК. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно за релевантните спорни факти, а това как точно ще се обоснове, е в зависимост от конкретните доводи на страните, факти и доказателства по делото. Наведените в изложението доводи относно свидетелските показания са израз на собствено интерпретиране от страна на касатора на показанията и представляват по същество касационно оплакване за необоснованост на въззивното решение при преценка на тези доказателства. Такова оплакване не е основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като изисква извършването на преценка на мотивите на въззивния съд при обсъждането на доказателствата по делото и на приетото въз основа на тях относно конкретните обстоятелства по делото, което е недопустимо във фазата по чл. 288 ГПК. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Доводът, че не е обсъдена справката от л. 652-658 от том ІІ на първоинстанционното дело, не е достатъчен да доведе до допускане на обжалването, доколкото дори да удовлетворява изискването да няма друго жилище, по отношение на касатора не е налице кумулативно изискваната предпоставка да е живял в жилището с наследодателя Ц. К. към момента на смъртта й, което само по себе си е достатъчно основание за отхвърляне на претенцията му по чл. 349, ал. 2 ГПК с произтичащото от това изнасяне на делбеното имущество на публична продан.

Вторият поставен в изложението въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора и съответно не обективира общо основание за допускане на обжалването. Проблемът за дължимостта да се проведе процедурата по чл. 201 ЗУТ не е обсъждан от въззивния съд, който не е бил и длъжен да го обсъжда при отсъствието на оплакване в такава насока във въззивната жалба. Последната е ориентирана единствено към проверка на правилността на изводите на районния съд по приложението на чл. 349, ал. 2 ГПК. Преценката в тази връзка не е обвързана с провеждането на процедура по чл. 201 ЗУТ.

При извършената служебна проверка от касационния състав не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, които да налагат служебно произнасяне от касационната инстанция за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия