Определение № 247 от 04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3692/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. А. Ч. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № 260382 от 20.05.2021 г. по в.гр.д.№ 318/ 2021 г. /изменено в частта за разноските с постановено по същото дело определение № 260975 от 06.08.2021 г./, с което е отменено изцяло решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 1296/ 2019 г., след което са отхвърлени предявените от жалбоподателката против А. В. К. и Е. В. К. искове, квалифицирани по чл.422 ГПК, за признаване за установено съществуването на задължение за плащане на сумата 5 950 лв, представляваща наемна цена за периода 01.06.2017 г. - 01.11.2018 г. по договор за наем от 30.04.2017 г. със законната лихва върху тази сума от 14.11.2018 г. до окончателното й изплащане, които вземания съставляват част от предмета на заповед за изпълнение № 4701/ 13.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 8390/ 2018 г. на Бургаски районен съд, поради погасяването на вземането за наемната цена от 5 950 лв чрез извършено съдебно прихващане с насрещното парично вземане на ответниците А. В. К. и Е. В. К. против О. А. Ч., за дължимото на двамата ответници обезщетение по чл.230 ал.2 ЗЗД в размер от 7 492 лв, във връзка с неизпълнение от наемодателя на договора на наем от 30.04.2017 г. Жалбоподателката релевира като основание за допускане на обжалването очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като съдът приел, че поради поведението й ответниците не са могли да ползват имота, но че е без значение дали всъщност са пребивавали в други наети от тях имоти за исковия период. Счита този извод за лишен от логика, тъй като тя не би дължала обезщетение, ако за ответниците е било безразлично дали ще ползват другите наети имоти или не. Освен това жалбоподателката счита, че в обжалваното решение са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ правни въпроси, който при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени така: ако след възникване на наемно правоотношение възникнат пречки за ползване на наетия имот, но не по вина на наемодателя и без да е уведомен за тях, отговаря ли последният за причинените на наемателя вреди; и каква е доказателствената сила на частните документи и обхваща ли тя освен авторството на изявлението и данните, обективирани в тях. За първия въпрос при условията на евентуалност поддържа, че е и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответните страни А. В. К. и Е. В. К. оспорват жалбата като поддържат, че въззивното решение не може да се счита за очевидно неправилно, тъй като не страда от такъв тежък порок, който съдебната практика да е утвърдила като основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Считат, че няма основание за допускане на касационно обжалване и по поставените въпроси, като поддържат, че първият от тях не е правен, а касае правилността на решенето, както и че не е обосновано допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. За втория въпрос поддържат, че е разрешен в съответствие с практиката на ВКС. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за установено, че на 30.04.2017 г. между ищцата /представлявана от пълномощник/ и ответниците бил сключен договор за наем, по силата на който ищцата предоставила на ответниците за временно възмездно ползване недвижим имот, представляващ апартамент № 19, находящ се в [населено място], [улица], вх.А, ет.2, ведно с мебелите и оборудването му съгласно Приложение № 1 към договора, при месечна наемна цена 350 лв, платим преди началото на отчетния месец. Договорът бил сключен за срок от 01.05.2017 г. до 01.11.2018 г. Собственикът на имота бил трето лице, което упълномощило О. Ч. да го представлява на 10.07.2017 г. /след сключването на наемния договор/. При предаването на апартамента от пълномощника на наемодателя на наемателите било съставено Приложение № 1/ 12.05.2017 г. към договора, в което били посочени оборудването на апартамента и недостатъците на вещта. На същата дата бил съставен и Акт за извозване на мебели от апартамента, в който били описали състоянието на мебелите в стаите на апартамента и силното им увреждане от влага и мухъл, както и съгласие на наемодателя за изнасянето им. От 31.07.2017 г. по искане на собственика на наетия имот електрозахранването на апартамента било преустановено. На 06.08.2017 г. бил сменен ключът от входната врата на имота, като върху ключалката била поставена бележка, според която смяната била извършена от собственика на имота, без авторството на документа да било установено. За периода от 03.08.2017 г. - 05.10.2018 г. ответниците – наематели заплатили по договори за нощувки при трето лице и по договори за наем на недвижим имот с трето за спора лица 7 492 лв. С решение № 1229/ 22.05.2019 г. по гр.д.№ 8385/ 2018 г. на Бургаски районен съд ответниците били осъдени да върнат на ищцата наетия недвижим имот. С протокол за въвод във владение на недвижим имот от 30.09.2020 г. по изп.д.№ 20208040400251 владението върху процесния апартамент било предадено от наемателите на наемодателя. При тези фактически констатации съдът извел от правна страна, че страните били обвързани от валиден договор за наем, като наемателите не се възползвали от правата си по чл.230 ал.2 ЗЗД, макар наетата вещ да не била предадена в надлежно състояние. Съдът не можел сам, вместо страната, да извърши преценка за запазване или прекратяване на наемното правоотношение, нито да упражни вместо наемателите правото им да поискат съразмерно намаляване на наемната цена. Затова наемателите дължали заплащане на наемната цена за целия период на договора, независимо дали имотът бил годен за ползване. След 01.06.2017 г. обаче те не изпълнявали това си задължение, затова ищцата имала вземане срещу тях в общ размер 5 950 лв. Съдът посочил, че предвид основателността на предявения иск, следвало да разгледа възражението на ответниците за прихващане с направените от тях разходи за ремонт на апартамента, за смяна на мебели, както и за направени от тях разходи за заплатени нощувки в други имоти. Тъй като електричеството в имота било прекъснато по искане на собственика и поради препятстването на достъпа до апартамента със запечатването му, ответниците не били в състояние ползват наетия имот по предназначение за период 06.08.2017 г. – 01.11.2018 г. Без значение било по чие искане било изключено електричеството и кой запечатал апартамента на 06.08.2017 г., щом това е довело до невъзможност ответниците да го ползват по предназначение. Съдът приел за доказани разходите на ответниците за нощувки съобразно представените доказателства, като намерил за ирелевантно дали в същия период ответниците реално са пребивавали в наетите помещения и имоти. Представените доказателства за направените от ответниците разходи за наем и нощувки касаели периода от момента на спиране на електричеството до изтичането на срока на наемния договор и ответниците имали право да ги прихванат срещу дължимия от тях на ищцата наем за същия период. Поради основателността на заявеното възражение за прихващане за сумата от 7 492 лв, предявеният иск за сумата от общо 5 950 лв следвало да бъде отхвърлен изцяло. Така мотивираното въззивно решение не може да се окачестви като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Такъв тежък порок на въззивното решение жалбоподателката не обосновава. Не може да се констатира без допълнителна проверка налице ли е твърдяното от нея противоречие в мотивите на съдебното решение, тъй като това изисква преценка по съществото на спора. Не е налице такова основание и по поставените правни въпроси. На материалноправният въпрос съдът не е отговорил в решението си, затова той е необуславящ. Въпрос във връзка със задълженията на въззивния съд при мотивиране на решението си да обсъди всички доводи на страните не е повдигнат. Необуславящ е и поставеният процесуалноправен въпрос. Въззивният съд не е постановил в акта си с каква доказателствената сила се ползват частните документи. Той е основал фактическите си констатации за извършени от ответниците разходи за осигуряване на заместваща престация /наложила се като пряка последица от невъзможността да ползват наетия имот по предназначение/ на съвкупно обсъждане на всички установени по делото обстоятелства. Изводите му са в съответствие с установената практика, затова по поставените правни въпроси не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд