Определение № 212 от 29.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1466/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. Б., И. П. Б. и А. П. Б., действащ лично и със съгласие на своята майка и законен представител С. А. Б., срещу решение № 1908/24.07.2019 г. по в. гр. д. № 2115/2018 г. на Апелативен съд София, поправено с решение № 2682/04.12.2019 г., в частта му, с която е отменено решение на Софийски градски съд № 244/11.01.07.2018 г. по гр. д. № 1809/2017 г. за осъждане на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ по искове с правно основание чл. 282, ал. 5 от Кодекса за застраховане /отм./

Жалбоподателите атакуват въззивното решение като сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Твърдят, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на прогласения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, както и поради необсъждане на всички, събрани по делото доказателства и установени факти. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновават допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението формулират въпроси, които според тях са включени в предмета на делото и са обусловили изводите на въззивната инстанция. Тези въпроси са обобщени до два, формулирани по следния начин:

1. „Следва ли съдът при приложение на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищците неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 11 на ППВС № 4/1968 г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите към решенията съдилищата да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди?“

2. „Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди да вземе в предвид наред с указаните в ППВС № 4/1968 г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразена с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?“

Отделно от това, касаторите формулират и въпроси, касаещи възрастта на увреденото лице, по отношение на касатора И. П. Б..

В изложението жалбоподателите обосновават, че въззивното решение противоречи на ППВС № 4/1968 г., решение № 23 по т. д. № 1154/2013 г. на II ТО, решение № 28 по т. д. № 1948/2013 г. на II ТО, решение 27 по т. д. № 457/2014 г. на II ТО на ВКС при разрешаване на въпроси едно, две и десет, както и на решение № 1 по т. д. № 299/2011 г. на II ТО, решение № 83 по т. д. № 759/2008 г. на II ТО, решение № 157 по т. д. № 3040/2014 г. на II ТО, решение № 95 по т. д. № 916/2011 г. на I ТО по отношение на въпрос единадесет, които в последствие са обобщени до два.

Наред с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите релевират и това по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, осигуряващо директен достъп до касация.

Формулират искане за постановяване на акт, с който атакуваното въззивно решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК, като бъде присъдено обезщетение в размерите, определени от първоинстанционния съд. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

Отделно от касационната жалба е подадена и жалба вх. № 1005/20.01.2020 г., която следва да се възприеме като частна жалба срещу коригираните по реда на чл. 248 ГПК разноски в решение № 2682/04.12.2019 г. по в. гр. д. № 2115/2018 г. По нея настоящата инстанция ще се произнесе след приключване на производството по основната касационна жалба.

От ответника по касация Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е подаден отговор, с който е направено оспорване на подадената касационна жалба. Посочено е, че не са налице поддържаните основания за достъп до касация. Въззивната инстанция не се е отклонила от задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/1968 г. Решението не е очевидно неправилно. Претендира се присъждане на разноски по представен списък.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение на въззивния съд е прието, че предявените от С. А. Б., И. П. Б. и А. П. Б., действащ лично и със съгласие на своята майка и законен представител С. А. Б., срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ искове по чл. 282, ал. 5 от КЗ /отм./ са основателни до размер съответно на 120 000 лв., 100 000 лв. и 150 000 лв. с приспадане на извършеното от ответника плащане в размер на 90 000 лв. по отношение на ищцата С. Б. и по 100 000 лв. по отношение на другите двама ищци. По делото безспорно е установено, че виновен за причиняване смъртта на П. И. Б., наследодател на ищците, е водачът на товарен автомобил „Даф“ с ДКН VE 500 RJ В. В., чиято гражданска отговорност е застрахована от македонски застраховател Evroins Ins.PLC с кореспондент за България „ЗД Евро Инс“ АД. Ответникът е пасивно легитимиран в качеството си на представително национално бюро, което участва и съдейства за функциониране на системата „Зелена карта“. Ищците са съпруга и деца на П. И. Б.. При оспорени от ответника размери на присъдените от Софийски градски съд обезщетения от въззивната инстанция е формиран извод, че, предвид икономическата конюнктура към датата на ПТП, възрастта на съпругата /38 г./ и възможността за рестарт на живота й, справедливото обезщетение, което й се дължи, е в размер на 120 000 лв. Относно И. Б., при възприета от мотивите на първоинстанционното решение възраст към датата на ПТП /29 г./, от Апелативен съд София е преценено, че, с оглед завършеното психо - физическо развитие на този ищец и достигане до възраст, в която липсата на родител не е фатална и не води до увреждане на личността, дължимото обезщетение следва да бъде определено на 100 000 лв. Относно третия ищец при преценена ниска възраст към момента на ПТП /12 г./ от въззивния съд е определен за справедлив еквивалент на загубата обезщетение в размер на 150 000 лв., доколкото детето тепърва ще се развива и възрастта му предполага бъдещи бурни физически и емоционални промени.

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси относно критериите за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД са релевантни по делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. Ето защо, по отношение на тях следва да се приеме удовлетворен общият селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. При проверка за наличието на отклонение от задължителната и казуална практика, която касаторите сочат, настоящият състав счита, че въззивният съд не е допуснал отклонение от разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г. и формираната казуална практика по реда на чл. 290 ГПК по приложение на чл. 52 ЗЗД. Обсъдил е всички, релевантни за определяне на обезщетението факти, включително икономическите условия в страната към датата на ПТП. Следва да бъде посочено, че приложението на чл. 52 ЗЗД във всеки конкретен казус зависи от конкретно установените релевантни факти, различни по всяко дело, както и от самостоятелната им преценка от страна на съдебния състав, който я извършва по свое вътрешно убеждение в изпълнение на регламентираното от чл. 12 ГПК правило. Следователно, соченият допълнителен селективен критерий се явява неудовлетворен и на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК достъп до касация следва да бъде отказан.

Основателно е твърдението на касатора И. П. Б. за наличие на регламентирания в чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК критерий за директен достъп до касационно обжалване. Решението на въззивния съд се явява очевидно неправилно, поради обстоятелството, че в мотивите му механично е пренесена от мотивите на първоинстанционното решение възрастта на касатора към датата на ПТП, а именно 29 години, като в същото време от диспозитива на решението е видно prima facie, че касаторът към датата на ПТП е бил на 19 години. В практиката си ВКС приема, че „очевидна неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, която е налице, когато решението страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран „на пръв поглед“, без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В процесната хипотеза се установява наличие на сочения селективен критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК - поради драстично нарушение на правилата на формалната логика, водещи до необоснованост на въззивното решение в частта по предявения от касатора И. Б. иск по чл. 282, ал. 5 КЗ /отм./. Въззивният съд е изградил решаващите си мотиви относно размера на дължимото обезщетение, възприемайки очевидно необосновано, че към датата на ПТП касаторът е бил на възраст 29 години. В тази част само решението на Апелативен съд София следва да бъде допуснато до касация, тъй като по отношение на останалите двама ищци не се констатира наличие на релевирания порок по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.

Касаторът И. П. Б. е освободена от задължение за заплащане на държавна такса с разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК.

В частта, в която решението на Апелативен съд София не е допуснато до касационен контрол, настоящото определение се явява приключващ производството акт, поради което на основание чл. 81 ГПК следва да бъде разрешен въпросът за разноските. При изхода на делото ответникът по касация има право на разноски, платими от касаторите С. А. Б. и А. П. Б., но доказателства за уговорено възнаграждение не са представени. Поради тази причина настоящата инстанция не може да направи извод, че извършените по сметка с IBAN [банкова сметка] преводи са по повод заплащане на уговорено възнаграждение във връзка с подадената от ищците касационна жалба. Ето защо, разноски по повод производството по чл. 288 ГПК не следва да бъдат присъждани.

С тези мотиви настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС