Определение № 50146 от 20.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3323/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от А. Б. М., чрез адв. А. Г., срещу решение № 710 от 16. 05. 2022 г. по в. гр. д. № 462/2020 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 с-в, потвърждаващо решение № 265400 от 13. 08. 2021 г. по гр. д. № 16714/2019 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от А. Б. М. срещу Агенция по вписванията и Министерство на правосъдието искове с правни основания чл. 49 ЗЗД, за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищцата сумите 330000 лв. и 30000 лв. обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, ведно със законната лихва върху същите, считано от 14. 01. 2019 г. до окончателното им изплащане. Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост на фактическите изводи и поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения: липса на извършен от въззивната инстанция ясен и изчерпателен доклад по чл. 146 ГПК, неуважаване на доказателствени искания на ищцата за установяване виновно противоправно поведение на служители при ответниците, необсъждане редовността на вписаното постановление за възлагане на недвижим имот, както и на редица релевантни за спора факти, доводи и възражения. Поддържат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

С писмен отговор, подаден от Агенция по вписванията, чрез главен юрисконсулт Н. И., както и с писмен отговор, подаден Министерство на правосъдието, чрез юрисконсулт В. Д., са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и и неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане и на юрисконсултски възнаграждения за процесуално представителство на ответниците по иска пред настоящата инстанция.

Подаден е писмен отговор и от Р. С. В., чрез адв. И. С., третото лице помагач на ответника Министерство на правосъдието, с който също се поддържа, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2

При извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, настоящия състав съобрази следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирано лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

Делото има за предмет предявени от ищцата искове с правни основания чл. 49 ЗЗД, за солидарно осъждане на ответниците да й заплатят сумите: 330000 лв. - обезщетение за имуществени вреди, представляващи стойността на притежаваната от нея 1/2 идеална част от изнесен на публична продан недвижим имот – апартамент № ***, с площ от 183, 41 кв.м., находящ се на петия етаж от жилищната сграда, построена в [населено място], на [улица], възложен на В. А. В. с постановление за възлагане на недвижим имот от 01. 12. 2017 г. по изп.д. № 20158490400711 по описа на ЧСИ А. П., влязло в сила на 21. 03. 2018 г.; 30000 лв. обезщетение за неимуществени вреди – преживян тормоз, стрес, унижения и негативни емоционални изживявания.

Ищцата твърди, че и имуществените и неимуществените вреди са причинени от съдията по вписванията, който е вписал посоченото възлагателно постановление и е отказал да заличи това вписване. Вписването е било незаконосъобразно по следните съображения: с постановлението е възложен изнесен на публична продан несеквестируем имот, принудителното изпълнение е предприето и осъществено по искане на привиден кредитор, недопустимо е възложена 1/2 идеална част от апартамента, който е неподеляем на две жилища при спазване изискванията на ЗУТ, възлагателното постановление не съдържа надлежна индивидуализация на жилищния обект, бил постановен съдебен акт от 24. 07. 2018 г. за отмяна на обезпечение. Вписването на постановлението за възлагане е направило възможно извършването на въвод във владение от съдебния изпълнител по отношение на придобитата идеална част.

При тези твърдения въззивният съд е приел, че ищцата поддържа съпричиняване на вредоносния резултат от няколко лица (съдия по вписванията и частен съдебен изпълнител), което би следвало да ангажира тяхната солидарна отговорност и да позволи на кредитора да претендира цялото си вземане от който и да е от тях, съгласно чл. 53 ЗЗД, в случая – от възложителя на работа на съдията по вписванията.

За да достигне до извод за неоснователност на предявения иск срещу Агенция по вписванията въззивният съд е приел, че същата не е материалноправно пасивно легитимирана да отговаря по иска, тъй като не е възложител на работа на съдиите по вписванията. Съдиите по вписванията са в трудови правоотношения с Министерство на правосъдието и то е отговорно, на основание чл. 49 ЗЗД, за причинените от тях вреди при и повод изпълнение на възложената им работа. Налице е изключение само в хипотезата на чл. 49 от Правилника за вписванията – за вреди от несъответствие между данните по книгите за вписване и издадени удостоверения и преписи.

За да достигне до извод за неоснователност на предявения иск срещу Министерство на правосъдието въззивният съд е приел, че липсва пряка причинно-следствена връзка между причинените на ищцата вреди и действията на съдията по вписванията – обезщетението се претендира за вреди, причинени на ищцата от загуба на собствеността й върху 1/2 идеална част от изнесения на публична продан и възложен с постановлението недвижим имот – апартамент, а вещнопрехвърлителният ефект на публичната продан настъпва с влизане в сила на възлагателното постановление, а не с вписването му (последното е предпоставка само за извършване на въвод във владение на имота, но не и за придобиване на собствеността от купувача на публична продан).

На следващо място, вписването на възлагателното постановление и отказът за заличаване на това вписване не са неправомерни, тъй като вписването на постановлението е извършено след отмяна, с определение от 18.-12. 2018 г. по ч. гр. д. № 15485/2018 г. на СГС, на отказа на съдията по вписванията и връщане на преписката на съдията по вписванията с указания да извърши вписването, които указания са задължителни за съдията по вписванията, а отказът на съдията по вписванията да извърши заличаване на вписването е бил обжалван и потвърден от съда.

В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Дали за вреди от непозволено увреждане, причинени от съдии по вписвания и служители към Агенция по вписванията, отговорността на причинителите на вредите, съответно – на възложителите им на работа Министерство на правосъдието и Агенция по вписванията, е солидарна.

Твърди се, че обсъждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

2. Допустимо ли е присъждане, на основание чл. 49, вр. чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД, на обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка последица от противоправното поведение.

Твърди се разрешаване на въпроса в противоречие с решение № 204 от 11. 03. 2019 г. по гр. д. № 586/2018 г. на ВКС, 3 г.о.

3. При констатиране на пропуск в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства във връзка с прилагане на императивна материалноправна норма. Докъде се простира служебното начало при разпределение на доказателствената тежест, допускане на доказателства и даване указания от съда във въззивното производство.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 129 от 29. 06. 2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, 3 г.о.

4. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, когато разглежда искове по чл. 49 ЗЗД.

Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС

Първият въпрос е неотносим към спорния предмет и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. С предявения иск по чл. 49 ЗЗД се претендират обезщетения за вреди, причинени от съдия по вписванията при Агенция по вписванията, с твърдения, че за настъпването им е допринесъл и частен съдебен изпълнител, солидарно отговорен със съдията по вписванията, като искът се насочва срещу един от солидарно отговорните длъжници - възложителя на работа на съдията по вписванията. Тоест, не е налице хипотезата на вреди от непозволено увреждане, причинени от съдии по вписвания и от служители към Агенция по вписванията.

А и обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като във връзка с тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 53 ЗЗД, уреждаща солидарната отговорност при множество деликвенти, има формирана богата практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер.

Вторият въпрос не е разрешен в противоречие с решение № 204 от 11. 03. 2019 г. по гр. д. № 586/2018 г. на ВКС, 3 г.о.

Според формираната постоянна практика на ВКС, елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 45 и 49 ЗЗД е вредата да е в причинна връзка с противоправното деяние на деликвента, като на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди - предвидими и непредвидими.

В този смисъл е и посоченото от касатора решение – със същото е прието, че когато по иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД първостепенният съд е присъдил обезщетение за имуществени вреди, които не са в причинно-следствена връзка с противоправното виновно поведение на деликвента, а не са били ангажирани доказателства за вредите, включени в претенцията и за които причинно-следствената връзка е установима, въззивният съд е оправомощен и без оплакване във въззивната жалба да даде указания относно подлежащите на доказване факти (причинно-следствената връзка и стойността на вредите) и за необходимостта да се ангажират доказателства. Решението не съдържа извод, според който на обезщетяване подлежат и вреди, които не са пряка и непосредствена последица от противоправното деяние.

Изводите на въззивния съд не противоречат на така формираната практика на ВКС. Искът по чл. 49 ЗЗД е приет за неоснователен не защото не са доказани твърдените от ищеца вреди – пряка и непосредствена последица от деянието, а защото посоченото от ищеца неправомерно поведение на съдията по вписванията не би могло да доведе до изгубване правото на собственост на ищцата върху 1/2 идеална част от процесния имот, съответно и да причини вреди от това, т.е. не би могло да е в пряка причинно-следствена връзка със сочените от ищцата имуществени и неимуществени вреди.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по третия въпрос. Искът е приет за неоснователен по следните съображения: а/. соченото от ищеца поведение на съдията по вписванията (извършване на вписване и отказ от заличаване на вписване на постановление за възлагане на недвижим имот) не би могло да доведе до неправомерно лишаване на ищцата от собствеността й върху притежаваната от нея идеална част от имота и да причини сочените от същата имуществени и неимуществени вреди, тъй като вещноправният ефект на постановлението за възлагане на недвижим имот настъпва с влизането му в сила, а не с вписването му от съдията по вписванията; б/ действията на съдията по вписванията не са неправомерни, тъй като вписването е извършено по указания на съда, дадени с определение отменящо постановен от съдията по вписванията отказ, а отказът за заличаване на вписването е обжалван и потвърден от съда.

Тоест, искът е приет за неоснователен, тъй като сочените от ищцата правопораждащи факти са доказани, но те не осъществяват фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД, а не поради недоказване от ищцата осъществяването на релевантни за спорното право обстоятелства. В този смисъл, въпросът няма връзка с решаващите изводи на въззивния съд.

Четвъртият въпрос не е решен в противоречие с ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Мотивите към въззивното решение отразяват осъществена решаваща дейност на инстанция по съществото на спора, а не на контролно-отменителна инстанция. Същите обективират изводи на въззивния съд, касаещи спора от фактическа и от правна страна. Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК, както и с уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, е обсъдил всички правнорелевантни факти и установяващите ги доказателства, както и относимите възражения и доводи на страните.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 25а, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, жалбоподателката ще следва да бъде осъдена да заплати на Агенция по вписванията и на Министерство на правосъдието по 100 лв. юрисконсултски възнаграждения за изготвяне на отговори на касационната жалба.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,