Определение № 261 от 28.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1524/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца И. Н. Н. чрез процесуален представител адвокат Я. С. срещу решение № 10302 от 06.04.2021г. по гр. дело № 1111/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав в частта, с която е потвърдено решение № 8017 от 26.11.2019г. по гр. дело № 11159/2016г. на Софийски градски съд, I-12 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. Н. Н. срещу ЗД „Бул Инс“ АД за разликата над 100 000 лв. до 150 000 лв. заедно със законната лихва.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че за неимуществените вреди не са събрани гласни доказателства, като не е отчел, че в първоинстанционното производство в съдебно заседание на 22.11.2018г. е разпитан свидетел. Касаторът релевира доводи, че съдебният състав е определил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди, несъответстващ на критериите на чл. 52 ЗЗД, на съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип и на търпените от ищеца морални вреди. Счита, че въззивният съд формално е маркирал част от критериите по прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, не е съобразил в достатъчна степен конкретните обективни съществуващи факти, в резултат на което не е определил правилно размера на необходимата и достатъчна сума за репариране на причинените морални вреди на касатора. Поддържа, че не са изложени мотиви, не е направен задълбочен анализ на всички доказателства по делото и не е отчетен установеният лимит към дата на ПТП 10 000 000 лв.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като поддържа и очевидна неправилност на въззивния съдебен акт:

1. Koи обстоятелства следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедлив размер /чл. 52 ЗЗД/ обезщетение за неимуществени вреди?

2. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да се съобрази с лимита на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, който отразява промените в икономическите условия; липсата на каквито и да са изложени съображения относно лимитите води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост при условията на пряк иск? Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимити 3-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия и с общественото възприемане на справедливостта на този етап? Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната?

3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявения пряк иск срещу застрахователя; липса на посочване и на лимит, както и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на задължителното ППВС № 4/1968г., т. 11 ?

4. Игнориране на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Непосочване, неотчитане в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело - 1/ момент и начин на настъпване на смъртта -напълно неочаквано и несвоевременно, което е огромен шок и непреодолима промяна; 2/ възрастта на ищеца и на загиналия; 3/ отношенията в семейството и данните за продължителността на живот в едно домакинство - повече от 36 години, пълноценността на връзката между баща и син, изграденото разбирателство; 4/ продължаващите страдания, независимо от изминалото време от страна на сина; 5/ действащите лимити към дата на ПТП и др., води ли до нарушаване на принципа на справедливост? Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката - oт значение ли е продължителността на страданието на сина и огромната загуба, и кои факти представляват съществено обстоятелство за определяне на справедливо обезщетение; необходимо ли е да са обсъди степента на родство и близост и отражението на загубата за ищеца?

5. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - т. 11 на ППВС № 4/1968г.?

6. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични в случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/1968г., гарантиращи правилно приложение на принципа на справедливост?

Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивната инстанция в отклонение на установените в ППВС№ 4/2.12.1968г. критерии и постоянната практика, обективирана в решение № 212/11.01.2018г; по т. д. № 738/2017г. ВКС, ТК, II т. о., решение № 179/29.01.2016г. по т. д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 212/11.01.2018г. по т. д. № 738/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1518/01.06.2018г. по в. гр. д. № 585б/2017г. на САС, ГО, 7 състав, решение по т. д.№ 566/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 111/01.07.2011г. по т. д. № 676/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на BKC, ТК, I т. о. и др.

Ответникът ЗД „Бул инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат М. Г. оспорва касационната жалба, поддържа становище за правилност на обжалваното решение, тъй като е съобразено с материалните и процесуалните законови изисквания и е обосновано. Излага доводи, че определеното обезщетение в размер 100 000 лв. се явява справедливо и обосновано по размер и изцяло съответства на принципа на справедливост и чл. 52 ЗЗД. Поддържа също, че починалият с действията си е допринесъл в голяма степен за настъпване на вредоносния разултат. Ответникът моли въззивното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.

Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Въз основа на влязлата в сила присъда и заключението на съдебната автотехническа експертиза въззивният съд е приел, че процесното ПТП е станало в платното за движение на праводателя на ищеца, по вина на водача на другия участник в катастрофата, който е напуснал платното си за движение и е навлязъл в насрещното платно. Ударът е бил предно-ляво ексцентричен, под въздействие на кинетичната енергия от сблъсъка предната част на колата се е деформирала, части от купето са навлезли навътре, а задната част на колата се е качила върху предпазната мантинела.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия поради непоставен предпазен колан, съдебният състав се е аргументирал с невъзможността обезопасителният колан да предпази тялото от въздействието на инерционните сили върху вътрешните органи и травматичната им увреда /кръвоизлив в гръдната кухина с излив на 500 мл. - кръв в дясната гръдна половина, кръвоизлив под капсулата на черния дроб, разкъсване на слезката, кръвоизлив в коремната кухина/, предвид естеството и силата на удара и степента на деформиране на купето на лекия автомобил.

Въззивната инстанция е приела, че за определяне размера на обезщетението не са събрани гласни доказателства. За да направи извод, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер 100 000 лв. не е завишено, съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че вредите на ищеца са обичайни за описаната степен на родство към конкретния момент на произшествието /ищецът и загиналият му баща са били в добра бащино-синовна връзка/ и е съобразил, че ищецът е пълнолетен, със собствени деца, респективно отчел е, че има личен живот. Въз основа на заключението на съдебно-психиатричната експертиза е констатирал, че ищецът е преживял остра стресова реакция, последвана от тревожно-хиподепресивни оплаквания, които постепенно са отзвучали, и е установил наличието на проява на нормалпсихологична реакция на траур. Въззивният съд е съобразил, че психиатричната експертиза е изготвена след тестуване на освидетелствания и същата се основава на снета от него анамнеза и негови твърдения. Посочил е, че липсват незаинтересовани показания за интензивността и степента на страданията на ищеца и за тяхната продължителност.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият съдебен състав счита, че следните формулирани от касатора материалноправни въпроси, относими към приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция:

1. Koи обстоятелства следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедлив размер /чл. 52 ЗЗД/ обезщетение за неимуществени вреди?

2. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да се съобрази с лимита на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, който отразява промените в икономическите условия? Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ /отм./ и обществено-икономическите и социални условия в страната?

3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

4. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото?

Тези въпроси удовлетворяват основната селективна предпоставка, разяснена в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Касационното обжалване на въззивното решение в атакуваната от касатора част следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за извършване на проверка за съответствие на решението по релевантните правни въпроси със задължителните за съдилищата указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., и константната практика, обективирана в множество съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

По останалите въпроси ВКС дължи произнасяне по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК, предвид обстоятелството, че се отнасят до правилността на въззивното решение.

Държавна такса не се дължи от касатора на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение