Определение № 39 от 20.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2122/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД срещу решение № 2197/15.04.2020 г. по в. гр. д. № 13 343/2019 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 82 636/02.04.2019 г. по т. д. № 17 235/2016 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД срещу Р. А. Н. и М. А. Н. – К., иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване, че последните дължат солидарно на основание договор за кредит от 16.08.2007 г., анекс № 1/17.09.2009 г., анекс № 2/18.10.2013 г. и договор за поръчителство от 16.08.2007 г. главница за разликата над 7 227, 83 лв. до 8 242, 26 лв. и за периода м. 02.2020 г. до 20.09.2020 г., както и законна лихва върху главницата от 07.12.2015 г. – 20.01.2020 г. и отложена договорна лихва по чл. 2, б. „д“ от анекс № 2/18.10.2013 г. в размер на 393, 93 лв., включително преразпределената отговорност за разноски.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Заявява се оплакване, че въззивният съд не е разгледал направеното от банката изявление, че със самата искова молба прави изявление за предсрочна изискуемост на вземанията си по договора за кредит. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като са формулирани въпроси, обусловили според касатора изхода на спора пред въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „При частично уважен установителен иск следва ли въззивният съд да разгледа евентуалния осъдителен и, ако да, в какъв обем?“

2. „От кой момент следва да се начислява законна лихва върху главницата – от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, от падежа на всяка отделна вноска или от датата на последно падежиралата уважена анюитетна вноска?“

3. „Включва ли се в задължението на съда по чл. 235, ал. 3 ГПК разглеждане на посочено в исковата молба изявление на кредитор, упражнил правото си по чл. 410 ГПК, че счита задълженията на длъжника си за предсрочно изискуеми?“

По въпросите се твърди противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г., ТР № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г., ТР № 3/27.03.2019 г. по т. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и с казуална практика на ВКС – решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на I ТО, решение № 161/08.02.2016 г. по т. д. № 1153/2014 г. на II ТО, решение № 77/10.05.2016 г. по т. д. № 3247/2014 г. на II ТО, решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на II ТО. Отделно от това се сочи основанието по чл. 280, ал 1, т. 3 ГПК.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като вместо него бъде постановено друго такова за уважаване на предявената претенция в цялост. Претендира се присъждане на разноски.

От ответниците по касация Р. А. Н. и М. А. Н. - К. е подаден отговор. В него се оспорва подадената касационна жалба като неоснователна. Излагат се доводи, че не са налице твърдените от касатора основания за селектиране на жалбата до касационен контрол. Формулирано е искане касационната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да отмени атакувания пред него акт, въззивният съд е счел, че основните доводи във въззивната жалба са свързани с въпроса дали банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и дали е обявила предсрочната изискуемост на длъжниците преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. В мотивите на решението е отрекъл приетото от първостепенния съд, че банката е направила кредита предсрочно изискуем на датата 20.11.2015 г. Възприемайки разрешенията, дадени с ТР № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК и т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е преценил, че предявеният иск по чл. 422 ГПК по отношение на вземането за главница, съставляваща компонент от вноските с настъпил падеж до датата 04.02.2020 г. /приключване на устните състезания пред въззивната нистанция/, е основателен. Счел е, че законна лихва върху главницата се дължи не от датата на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, нито от датата на исковата молба, а от датата на последната падежирала вноска. Отрекъл е и дължимост на претендираните отложени лихви в размер на 393, 93 лв. поради ненастъпилата им изискуемост към 04.02.2020 г. С оглед частично уважаване на иска по чл. 422 ГПК относно падежиралите вноски, съдът е отказал да разгледа твърденията за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит с получаване от ответниците на исковата молба, като се е мотивирал с приложение на разрешението, дадено с решение № 210/27.07.2015 г. по гр. д. № 5600/2014 г. на ГК на ВКС. В същото е даден отрицателен отговор на въпроса при частично уважаване на главния иска съдът дължи ли произнасяне по евентуално заявения такъв.

Първият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, макар обуславящ изводите на въззивния съд, е разрешен в съответствие с практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, поради което не може да обоснове достъп до касация.

Вторият въпрос е твърде общо зададен, а отделно от това, отговорът му, касаещ началния момент, от който се дължи законна лихва при неизпълнение на парично задължение, е ясно уреден в чл. 86, ал. 1 ЗЗД – такава се дължи от деня на забавата.

Третият въпрос, който настоящият състав извежда от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в съответствие с указанията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е обусляващ изхода на спора и е разрешен в отклонение от т. 9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и от служебно известната на състава казуална практика на ВКС – решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II ТО, решение № 42/03.06.2020 г. по т. д. № 1680/2019 г. на I ТО, както и решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I ТО. Следователно, налице е и соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - разрешението на въззивния съд да е в отклонение от практика на ВКС. В цитираните актове се приема, че въззивната инстанция има задължението, вменено й с разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, да вземе в предвид всички факти, настъпили в рамките на исковото производство, включително факта на изявление за предсрочна изискуемост, обективирано в исковата молба.

В заключение, достъп до касационен контрол следва да бъде допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за отговор на въпроса: „Включва ли се в задължението на съда, регламентирано в чл. 235, ал. 3 ГПК, разглеждане на посочено в исковата молба изявление на кредитор, упражнил преди това правото си по чл. 410 ГПК, че счита задълженията на длъжника си за предсрочно изискуеми?“

При извод за достъп до касация поради наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК безпредметно се явява обсъждане на наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС