Определение № 80 от 09.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 99/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Никан лайн груп“ ООД и „Никан лайн“ ООД, срещу решение №1878/23.07.2019г. по в.т.д.№1820/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него е отменено решение №10/18.01.2019г., постановено по т.д.№11/2018г. по описа на Софийски окръжен съд и вместо това е признато за установено по иска с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК, предявен от „Общинска банка“ АД срещу „Никан лайн груп“ ООД и „Никан лайн“ ООД, че „Никан лайн груп“ ООД и „Никан лайн“ ООД, в качеството им на солидарни длъжници, дължат на банката сумите: 477429,74 евро - главница, 3 736,10 евро - неустойка, 5988,12 евро - комисионни за управление и 12 818,09 лв. - други разходи по силата на Договор за банков инвестиционен кредит №1500/15.09.2009г., Анекс №1/01.10.2010г., Анекс №2/14.10.2011г., Анекс №3/19.11.2012г., Анекс №4/31.01.2013г., Анекс №5/05.02.2013г., Анекс №6/10.09.2013г. и Анекс №7/20.03.2014 г., сключени между „Общинска банка“ АД, в качеството му на кредитодател, „Транс сити“ АД, в качеството му на кредитополучател и ответниците „Никан лайн груп“ ООД и „Никан лайн“ ООД, в качеството им на солидарни длъжници, ведно със законната лихва, считано от 15.09.2017г. до окончателното изплащане на задълженията, за които суми е издадена Заповед №821/19.09.2017г. за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№669/2017г. по описа на Районен съд - Пирдоп, втори състав. Със същото решение „Никан лайн груп“ ООД и „Никан лайн“ ООД са осъдени да заплатят на „Общинска банка“ АД сумата 19 462,17 лв. разноски в заповедното производство, сумата 19 962,17 лв. разноски за производството пред Софийски окръжен съд и 19 612,17 лв. разноски за производството пред Софийски апелативен съд. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Касационните жалбоподатели считат, че съдът е възприел неправилно фактическата обстановка и необосновнао е приел, че посочването навсякъде в титулните части на договора и анексите на ответниците като „солидарни длъжници“ и съдлъжници е достатъчно да им създаде такова качество, независимо от липсата на изрична уговорка на страните в тази насока. Поддържат, че е неправилен изводът на съда, че терминът „трети лица“ е използван от страните само и единствено за обозначаването им като трети, участващи в кредитното правоотношение лица, освен кредитодателя и кредитополучателя. Излагат доводи, че съгласието за директен дебит не може да обосновава солидарна отговорност между страните. Считат за неправилен извода на съда, че след като към датата подаване на заявлението падежът на задължението за връщане на целия размер на сумите по кредита е бил настъпил, обстоятелствата, свързани с обявяването на предсрочна изискуемост на кредита, са ирелевантни. Считат за неправилен и извода, че погасителната давност за вземанията по договор за банков кредит е петгодишна. Молят да се отмени въззивното решение и да се отхвърлят изцяло исковите претенции. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК, както и в чл.280 ал.2 пр.2 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Допустимо ли е ищецът да сочи една дата на настъпване на предсрочна изискуемост за дадено задължение в заявлението по чл.417 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист и при направено възражение от ответника, да посочва съвсем друга дата на настъпване на предсрочна изискуемост в производството по разглеждане на установителния иск за същото вземане? 2/Имат ли материална доказателствена стойност направените от страните признания за факти в тяхна вреда, когато същите са направени в заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 от ГПК? 3/ Променя ли се характерът на вземането, когато в заявлението по чл.417 от ГПК се сочи, че се претендира едно общо задължение по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, а в съдебното решение се установява съществуването на множество вземания за текущи погасителни вноски с настъпил падеж? 4/ Даването на съгласие за директен дебит на суми от сметки в банката за просрочени задължения по договор за кредит от трето лице, различно от кредитополучателя, превръщат ли третото лице в солидарен длъжник по отношение на същия кредит? 5. Каква погасителна давност е приложима относно вземанията по договор за банков кредит? Касационните жалбоподатели поддържат, че по първите три въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разясненията в т.18 от ТР №4/2014 на ОСГТК на ВКС, както и с решение №148/02.12.2016г. по т.д.№2072/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №23/24.03.2015г. по т.д.№1717/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №25/03.05.2017г. по гр.д.№60208/2016г. на ВКС, ГК, IІ г.о. По отношение на четвърти и пети въпрос сочат наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК,. Позовават се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба „Общинска банка” АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор №1500/15.09.2009г. и 7 броя анекси към него, сключени в периода 01.10.2010г. – 20.03.2014г., банката се е задължила да предостави на „Транс сити“ АД инвестиционен кредит в размер на 500 000 евро, предназначен за закупуване на тролейбуси, която сума кредитополучателят се е задължил да върне съгласно погасителен план. Приел е за безспорно, че средствата по кредита реално са напълно усвоени от кредитополучателя в периода 16.09.2009г. – 14.12.2009г. Изтъкнал е, че както в договора, така и във всички последващи анекси към него, като страни по правоотношението са вписани „Никан лайн груп“ ООД и „Никан лайн“ ООД /всички, заедно с кредитополучателя – управлявани от едно и също лице – А. Б./ в качеството им на солидарни длъжници. Приел е, че волята за солидарното им задължаване, наред с кредитополучателя, се изявява най-пряко /освен от преимущественото им обозначаване навсякъде като „солидарни длъжници“/ от клаузите на чл.9 ал.3 от договора и т.6 от анекс №4, в които същите изрично са дали съгласие за директен дебит на суми от сметките им, разкрити както в банката-ищец, така и в други банки, за погасяване на задълженията по кредита, предоставен на „Транс сити“ АД. Счел е факта,че в договора и всички анекси към него ответниците присъстват като страни в т.т.3 и 4 от титулната им част, както и в края на всяко от съглашенията и са положили подписите и печатите си, за достатъчно основание, при наличието на разпоредбата на чл.304 от ТЗ, да се приеме, че те са се съгласили с всички условия по тях, задължавайки се заедно с кредитополучателя. В подкрепа на извода,че е налице общо задължаване между трите дружества с вноските по кредита, водещо до солидарната им отговорност, съставът на САС е изтъкнал и факта, че след усвояването на кредитните средства от „Транс сити“ АД, ответниците са престирали доброволно, погасявайки част от задълженията /първият ответник, извършвайки 9 от дължимите вноски, а вторият – 8/. Счел е, че обстоятелството, че същите са предоставили свое имущество в обезпечение на задълженията по кредита, само по себе си не ги прави чужди на правоотношението лица, независимо от използваната във връзка с обезпечаването на кредита терминология, тъй като не само няма пречка, но е и обосновано съдлъжникът /както на други места в ответниците са определяни – т.6 от анекс №4 и чл.5 т.1 от анекс №7/ също да гарантира имуществено поетите общо задължения. Въз основа на заключенията на съдебно – счетоводната експретиза въззивният съд е констатирал, че непогасени и останали дължими към датата на подаване от ищеца на заявлението за издаване на заповед за изпълнение са: главница в размер на 477 429,74 евро; неустойка, начислена на основание чл.4 ал.4 т.1 от договора за кредит за периода 06.06.2012г. – 12.11.2015г. – 3739,54 евро; комисионни за управление, съгласно чл.3 ал.4 от договора, т.3 от анекс №2 и т.7 от анекс №4 – 5988,12 евро и други разходи по кредита, предвидени в чл.9 ал.2 от договора /застрахователни премии, пазарни оценки, нотариални такси, и такси имотен регистър/ - 12 818,09 лв. Изтъкнал е, че към датата на заявлението 15.09.2017г. падежът на задължението за връщане на целия размер на сумите по кредита е бил настъпил, тъй като окончателно е изтекъл уговореният между страните срок на договора за кредит – 22.08.2017г. Поради това счел обстоятелствата, свързани с обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, за ирелевантни, както и направените във връзка с тях възражения на ответника „Никан лайн“ ООД за неполучаване на поканата за доброволно изпълнение. Счел е за неоснователно и възражението за погасяване на вземането по давност с изтичането на кратката тригодишна давност. Посочил е,че договорът за кредит не попада в нито една от хипотезите, предвидени в чл.111 от ЗЗД, поради което давността е петгодишна, а дори да е започнала да тече от 08.05.2014г. /датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството-кредитополучател/, към момента на подаването на заявлението същата не е изтекла. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите три въпроса в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са обусловени от оплакването на касаторите, че въззивният съд не е съобразил посоченото от ищеца в подаденото от него заявление за издаване на з аповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл.417 от ГПК, основание на претенцията, а именно предсрочна изискуемост на вземането по кредита, а вместо това съдът се е позовал на настъпилия падеж на всички вноски по кредита. По отношение на тези въпроси не е налице посоченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. По поставените въпроси е формирана задължителна за съдилищата практика с ТР №8/2017 от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС. Според цитираното тълкувателно решение е допустимо предявеният по реда на чл.422 ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В този случай предявеният иск може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо /съгласно мотивите на тълкувателното решение, това е моментът на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в законна сила/. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и в исковата молба по чл.422 ал.1 от ГПК не е условие за редовност или основателност на исковата молба. Формираната задължителна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, изключва наличието на допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Четвъртият въпрос в изложението е относим към спора, доколкото съдът е приел, че волята за солидарно задължаване на касаторите, наред с кредитополучателя се изявява най-пряко /освен от преимущественото им обозначаване навсякъде като „солидарни длъжници“/ от клаузите на чл.9 ал.3 от договора и т.6 от анекс №4, в които същите изрично са дали съгласие за директен дебит на суми от сметките им, разкрити както в банката - ищец, така и в други банки, за погасяване на задълженията по кредита, предоставен на „Транс сити“ АД. Въпросът обаче не отразява коректно съдържанието на постановеното въззивно рещение и изложените в него съображения и констатации на съда. Даденото съгласие за директен дебит не е единството съображение на съда да приеме, че двете дружества отговарът солидарно с кредитополучателя за поетите от него задължения. Съдът е изтъкнал, че при сключването на дговора и всички анекси към него, ответниците са се индивидуализирали като „солидарни длъжници“ и в това им качество са подписвали всички негови изменения. Изложил е съображения по възражението на касаторите, че имат качеството само на ипотекарни и заложни длъжници, тоест трети лица, учредили обезпечения на задължението на кредитополучателя, но не са се задължили да носят солидарна отговорност с кредитополучателя по договора за кредит. Посочил, е, че макар квалификацията „трето лице“ да е използвана на две места - в договора /чл.5.1/ и в анекс №4 /т.5/, с оглед посочването навсякъде в титулните части на договора и анексите на ответниците като „солидарни длъжници“ и „съдлъжници“, се налага извод, че терминът „трети лица“ е използван от страните за обозначаването им като трети, участващи в кредитното правоотношение лица, освен кредитодателя и кредитополучателя. В подкрепа на извода, че е налице общо задължаване между трите дружества с вноските по кредита, е съобразен и фактът,че след усвояването на кредитните средства от „Транс сити“ АД ответниците са престирали доброволно, погасявайки част от задълженията. По този начин съдът е тълкувал отделните договорни уговорки във връзка едни с други, търсейки смисъла, който произтича от целия договор и съобразявайки целта на конкретния договор. Следователно изводите на съда за това, че касаторите имат качеството на солидарни длъжници, а не на ипотекарни или заложни длъжници, гарантиращи със свое имущество задълженията на кредитополучателя, се основават на тълкуване на клаузите на процесния договор, което съдът е извършил в съответствие с критериите на чл.20 от ЗЗД и константната практика на ВКС по приложението на тази разпоредба, а също и на преценка на останалите установени по делото обстоятелства, които са специфични за спора. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК Поставеният от касаторите въпрос относно приложимата погасителна давност за плащанията по договор за банков кредит е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Относно приложимият давностен срок за плащанията за главница по договор за банков кредит с погасителен план, е формирана практика на ВКС с решение №38/26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което се приема, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части /чл.66 от ЗЗД/. Поради това приложима по отношение на това задължение е общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, а не кратката тригодишна давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касаторите основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения за неправилно тълкуване на клаузите на договора за кредит и необоснованост на изводите за солидарно задължаване на касаторите за задълженията на кредитополучателя, както и за неправилна преценка относно срока на погасителната давност, съставляват основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, но те не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение. На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд