Определение № 720 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 3829/2013 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 пр. второ вр. с пр. първо вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба на И. В. И. против определение № 546 / 19.07.2013 год. по ч.т.д. № 2733 / 2013 год. на състав на първо търговско отделение на Върховен касационен съд, с което е оставена без разглеждане, като недопустима, на основание чл. 274 ал.4 вр. с чл.280 ал.2 ГПК, частната жалба на същата страна против определение № 2598 / 08.02.2013 год. по гр.д.№ 17152 / 2012 год. на Софийски градски съд, ГК, І г.о.. С последното е потвърдено разпореждане от 24.09.2012 год. по гр.д.№ 19743 / 2012 год. на СРС, ГО, 77 състав, за връщане като просрочено, на подадено от И. В. И. възражение по реда на чл. 414 ГПК, срещу заповед за изпълнение на парично задължение, на основание запис на заповед в полза на заявителя - кредитор [фирма], за сума в размер на 5 000 лева. Жалбоподателят оспорва определението с довода, че като не изхожда от основанието за постановеното връщане на възражението / неизпълнение на неправилно указано в тежест на длъжника доказване на датата на уведомяването му за издадената заповед за незабавно изпълнение ,с получаване на призовката за доброволно изпълнение /, касационният състав се е произнесъл по начин, предпоставил на практика отказ от правосъдие. Последващо се излагат съображения по оспорване правилността на определението на съда, издал заповедта за незабавно изпълнение, в определяне чия е доказателствената тежест за установяване преждепосочения факт. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. С атакуваното определение е оставена без разглеждане частната жалба на страната срещу въззивно определение за потвърждаване определение на съда по заповедното производство, за връщане на подаденото по реда на чл.414 ГПК възражение на длъжника, като просрочено, предвид размера на вземането, за което е уважена заповедта - 5 000 лева - под минимално определения от законодателя праг за обжалваемост и за граждански, и за търговски дела. Произнасянето на състава е основано на процесуалното ограничение в касационната обжалваемост на определения, въведено с чл. 274 ал. 4 вр. с чл.280 ал.2 ГПК и съгласно трайната съдебна практика на Върховен касационен съд, приложимо и спрямо постановени в заповедното производство определения, в качеството му на фаза от общото развитие на производството по установяване на вземането и снабдяване кредитора с изпълнителен титул по Глава ХХХVІІ на ГПК, която фаза и при оспорване, упражнимо с възражението по чл. 414 ГПК, продължава с исковото производство по чл.422 ГПК. Разпоредбата на чл.274 ал.4 ГПК не визира ограничения в приложимостта й, с оглед характера на атакуваното определение, респ. не изключва от обхвата си определенията с преграждащи за развитието на производството последици, каквото безспорно е определението за връщане на възражението по чл.414 ГПК, като препятстващо развитието на исковото производство за установяване на вземането, с иск по чл.422 ГПК. Поради това и съображения за правилността на атакуваното въззивно определение касационната инстанция, сезирана с жалба срещу същото, не дължи и правилно не е изложила. Не може да се квалифицира като правен волунтаризъм съблюдаването на законови норми, макар със санкционни за страната последици. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение