Определение № 9 от 08.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 143/2012 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място], приподписана от процесуален представител юрисконсулт Р. П. Р., срещу решение № 122 от 31.05.2011г. по в. т. дело № 145/2011г. на Окръжен съд Русе, с което след частична отмяна на решение № 27 от 13.01.2011г. по гр. дело № 1811/2010г. на Районен съд Русе е отхвърлен иска на [фирма], [населено място] против [община] за сумата 13 999,58 лв. – разходи за извършени ремонтни работи на 4 бр. автомобили заедно със законната лихва от 01.03.2010г. до окончателното изплащане като неоснователен, въззивникът е осъден да заплати на въззиваемия сумата 2 108 лв. – разноски и юрисконсултско възнаграждение, и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част, с която Районен съд Русе е отхвърлил иска за разликата над 13 999,58 лв. до пълния предявен размер 17 166,36 лв. и изцяло иска за заплащане на сумата 6 037,32 лв. – лихва за забава за периода от 15.08.2009г. до 01.03.2010г. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС: 1/ материалноправният въпрос за липсата на договорно основание за заплащане на разноските по ремонт, извършен с цел привеждане в изправност на автомобилите, предоставени под наем от ответника, и за формата на потвърждаване на действия, извършени без представителна власт е решен в противоречие с решение № 153/03.11.1958г.по гр. д. № 116/1958г. на ВС, ОСГК, решение № 274/1996г. на ВС, 5-членен състав, решение № 615/15.08.2006г. по т. д. № 116/2006г. на ВКС, ТК, II т. о.; 2/ процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да даде правна квалификация на спорното материално право е решен в противоречие с решение № 398/25.05.2010г. по гр. д. № 738/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 673/29.09.2009г. по гр. д. № 2868/2008г. на ВКС, ГК, III г. о. и Тълкувателно решение № 85/02.12.1968г. по гр. д. № 149/1968г. на ВС, ОСГК; 3/ материалноправният въпрос за приложение на разпоредбата на чл. 230, ал. 2 ЗЗД е решен в противоречие с решение № 120/01.07.2009г. по т. д. № 21/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., а въпросът за тълкуване на договорните клаузи съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД – в противоречие с ППВС № 3/29.03.1973г. Ответникът [община], [населено място] оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като ППВС № 3/29.03.1973г. и Тълкувателно решение № 85/02.12.1968г. по гр. д. № 149/1968г. на ВС, ОСГК са неотносими към правния спор, а останалите цитирани от касатора съдебни решения са извън обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради това че са постановени от ВКС по повод решаване на отделни дела. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното: Въззивният съд е констатирал, че в чл. 4, ал. 1 от наемния договор страните / [община] като наемодател и [фирма] като наемател/ са уговорили, че наемодателят се задължава да предаде вещите /автомобилите/ в състояние, което отговаря на целта, за която са наети, при предаването им е длъжен да съобщи за всички скрити недостатъци, които са му известни, а съгласно ал. 3 предаването на вещите и тяхното състояние е следвало да се удостовери с двустранен протокол. Решаващият съдебен състав е установил, че с констативен протокол от 27.04.2007г. към договора [община], представлявана от С. и П., началник – сектори, и [фирма] са извършили предварителен оглед на автомобилите, констатирали са тяхното състаяние и са се договорили, че всички разходи по привеждане на колите в изправност са за сметка на Общината. За да отхвърли предявения иск, въззивната инстанция е приела, че липсва договорно основание на претенцията, тъй като уговорката в констативния протокол за поемане на разходите по привеждане на автомобилите в изправност от [община] е нищожна и не е произвела действие между страните поради това, че лицата, подписали констативния протокол за [община] не са оправомощени да представляват общината с оглед разпоредбите на ЗМСМА, действията им не са потвърдени надлежно по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД от кмета, който представлява общината съобразно чл. 44, ал. 1, т. 15 ЗМСМА. Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че доколкото са налице доказателства за предаване на вещите в състояние, неотговарящо на целта на договора, за наемателя са съществували възможностите съгласно чл. 230, ал. 2 ЗЗД, от които той не се е възползвал. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид доводите в касационната жалба, изложението към нея и въззивното решение, релевантните правни въпроси, от които зависи изходът на спора се отнасят до: 1/ задължението на въззивния съд да определи правната квалификация на спорното материално право; 2/ основанието за заплащане на разноските по ремонт, извършен с цел привеждане в състояние, което отговаря на ползуването на предоставената под наем вещ, когато страните по наемното правоотношение са уговорили наемодателят да предаде вещта в състояние, което отговаря на целта, за която е наета, и не е изпълнил задължението си, както и приложението на разпоредбата на чл. 230, ал. 2 ЗЗД. Въпросът относно потвърждаване на действията, извършени без представителна власт, е фактически, зависи от представените по делото доказателства и е относим към правилността на въззивното решение, поради което настоящата инстанция може да извърши проверка доколко същият е разрешен правилно в обжалвания съдебен акт при преценка на обосноваността на решението – предмет на касационната жалба. Посочените процесуалноправен и материалноправни въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да определи правната квалификация на спорното материално право е решен в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 6/21.02.1979г., както и решение № 398/25.05.2010г. по гр. д. № 738/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 673/29.09.2009г. по гр. д. № 2868/2008г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. д. № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. д. № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. д. № 417/2009г. на ВКС, ТК и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Материалноправните въпроси относно основанието за заплащане на разноските по ремонт, извършен с цел привеждане в състояние, което отговаря на ползуването на предоставената под наем вещ, когато страните по наемното правоотношение са уговорили наемодателят да предаде вещта в състояние, което отговаря на целта, за която е наета, и не е изпълнил задължението си, както и по приложението на разпоредбата на чл. 230, ал. 2 ЗЗД са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 85/02.12.1968г. по гр. д. № 149/1968г. на ВС, ОСГК, решение № 120/01.07.2009г. по т. д. № 21/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 34/02.04.2009г. по т. д. № 683/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 571/14.10.2008г. по т. д. № 313/2008г. на ВКС, І т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение