Определение № 2068 от 03.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 882/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. М. Х. срещу решение № 357 от 17.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 6376/ 2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-В състав, с което е потвърдено решение № 4091 от 17.03.2023 г., постановено по гр.д. № 60887/ 2022 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 40-ти състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от П. М. Х. срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 07.02.2011 г. по т.д. № 2956/2010 г. по описа на СГС, ТО, въз основа на решение № 1370/ 13.08.2009 г. по арбитражно дело № 1370/2009г. на Арбитражен съд, които са следните: сумата от 7 442, 66 лв. – главница, ведно със законната лихва от постановяване на решението до окончателното плащане, както и сумата от 150 лв. – разноски. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон. Касаторът счита, че въззивният съд не е съобразил, че последното валидно извършено изпълнително действие за събиране на вземанията на ответника към него по издадения изпълнителен лист е това по налагане на запор върху банкови сметки по и.д. № 20118560400097 по описа на ЧСИ Б. Б., което е осъществено на 28.06.2013 г. След тази дата в продължение на две години от взискателя не са поискани и извършвани никакви изпълнителни действия по това изпълнително производство и то е прекратено на 28.06.2015 г. Касаторът намира, че правна последица от това прекратяване е, че всички изпълнителни действия, извършени след неговото настъпване, са недопустими и не пораждат правно действие, като не могат да прекъснат погасителната давност за присъдените вземания. Посочва, че погасителната давност за тези вземания не е текла до 26.06.2015 г., от която дата е започнала да тече отново и доколкото не е прекъсвана въз основа на друг факт, е изтекла до датата на сезиране на съда с исковете по чл. 439 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовават на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за това, че решението е правилно. Претендира присъждане на разноски за възнаграждение за юрисконсулт. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че предмет на разглеждане са искове с правна квалификация чл. 439 ГПК, предявени от П. М. Х. срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД за признаване за установено, че П. М. Х. не дължи на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД паричните вземания за получаване на сума в размер на 7 442, 66 лв., представляваща главница, присъдена с решение № 1370/ 13.08.2009 г. по арбитражно дело № 1370/2009 г. на Арбитражен съд, ведно със законната лихва от постановяване на решението до окончателното плащане, както и на сума в размер на 150 лв., представляваща разноски по арбитражното дело, за които е издаден изпълнителен лист на 07.02.2011 г. по т.д. № 2956/2010 г. по описа на СГС, ТО, VІ-12 състав, поради изтичането на петгодишна погасителна давност за периода след установяването им с влязлото в сила арбитражно решение. Въззивният съд е счел, че в производството се доказва, че на 16.03.2011 г. по искане на кредитора е образувано изпълнително дело срещу длъжника П. М. Х. за събиране на вземанията, присъдени с издадения въз основа на арбитражното решение изпълнителен лист. Това е и.д. № 20118560400097 по описа на ЧСИ Б. Б.. Намерил е за установено, че по него са извършени изпълнителни действия по налагане на запори върху вземания на длъжника за получаване на суми по банкови сметки и за трудово възнаграждение, което е станало на следните дати: на 30.03.2011 г., на 10.10.2011 г., на 01.11.2011 г., на 06.02.2013 г. и на 28.06.2013 г. Доказано е и това, че в продължение на две години – от 28.06.2013 г. до 28.06.2015 г., взискателят не е поискал извършване на нови изпълнителни действия по това изпълнително дело, поради което на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК то е прекратено по силата на закона на 29.06.2015 г. Въззивният съд е съобразил задължителните указания, дадени с ППВС № 3/18.11.1980 г., че докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането давност не тече, както и задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г., постановено по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въз основа на това е заключил, че погасителна давност за присъдените вземания е била прекъсната с извършените изпълнителни действия по и.д. № 20118560400097 по описа на ЧСИ Б. Б., като тя не е текла за периода от образуване на това производство до приемане на последното тълкувателно решение на 26.06.2015 г. От 26.06.2015 г. е започнала да тече нова петгодишна давност за процесните вземания. В обжалваното решение е направено и позоваване на задължителните указания, дадени с т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. При тяхното съобразяване въззивният съд е заключил, че погасителната давност за процесните вземания е прекъсната отново на 24.06.2016 г., когато по и.д. № 20118560400097 по описа на ЧСИ Б. Б. е наложен запор върху вземането на длъжника за трудово възнаграждение, което действие е извършено след прекратяване на това дело. Приел е, че след това е образувано ново изпълнително производство за събиране на присъдените вземания – и.д. № 20198560401092 по описа на ЧСИ Б. Б., по което давностният срок е прекъсван многократно, както следва: - с подаване на молбата за образуване на това изпълнително дело на 18.07.2019 г., която е редовна и в която взискателят е посочил конкретни изпълнителни способи; - с налагане на запори върху вземания на длъжника за получаване на суми по банкови сметки и за трудово възнаграждение на 16.08.2019 г., на 19.02.2020 г., на 17.09.2021 г. и на 03.11.2022 г. От 03.11.2022 г. на основание чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност за процесните вземания, която не е изтекла към датата на подаване на исковата молба и към края на устните състезания пред въззивния съд, поради което те не са погасени по давност. Това прави предявените отрицателни установителни искове неоснователни и те трябва да се отхвърлят, до какъвто краен извод е достигнал и първоинстанционният съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя един въпрос, който заявява, че е разрешен в обжалваното решение и че е обусловил решаващите изводи за неоснователност на предявените от него искове, като по отношение на него поддържа както допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Той е следният: Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително производство?. Този въпрос се отнася до прилагането на нормите, регламентиращи фактите, при които се прекъсва погасителната давност, поради което има характера на правен. Той е включен в предмета на делото по предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, който се основава на твърдения за изтекла погасителна давност след установяване на вземането с влязло в сила решение и при образувано изпълнително производство за неговото принудително събиране, каквито искове са предявени за разглеждане в настоящото производство. По него се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, тъй като е приел, че погасителната давност за вземанията, предмет на предявените отрицателни установителни искове, е прекъсната с едно изпълнително действие по налагане на запор върху вземането на длъжника за трудово възнаграждение, което е извършено по образувано изпълнително дело - и.д. № 20118560400097 по описа на ЧСИ Б. Б., след неговото прекратяване на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Така направеният извод обаче не е от решаващо значение за изхода на спора по предявените искове, защото посоченото изпълнително действие не е единственото, което съдът е счел, че прекъсва погасителната давност за спорните вземания. Той е заключил, че давността е прекъсната и с редица други изпълнителни действия, които са извършени след като тя е започнала да тече на 26.06.2015 г. и преди изтичане на срок от пет години от тази дата. Те са осъществени по образувано ново изпълнително дело за събиране на процесните вземания, за което не се доказва да са настъпили предпоставките за прекратяването му по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради което не се засягат от поставения от касатора правен въпрос. Ето защо дори и да се приеме, че погасителната давност за спорните вземания не е прекъсната с изпълнителното действие, осъществено след перемпцията на и.д. № 20118560400097 по описа на ЧСИ Б. Б., то съгласно приетото от въззивния съд тя пак не би била изтекла до датата на предявяване на исковете, защото е прекъсната многократно и въз основа на други факти. Следователно формулираният правен въпрос не е от решаващо значение за крайния извод за неоснователност на предявените отрицателни установителни искове, направен в обжалваното решение. Това означава, че той не покрива общото основание за допускане на касационно обжалване на това решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че по отношение на този въпрос не е осъществено и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на което се позовава касаторът. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че по поставения въпрос е налице задължителна съдебна практика, която е обективирана в Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г., постановено по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът се позовава на няколко решения на ВКС по чл. 290 ГПК, които обаче са постановени преди това тълкувателно решение, поради което не представляват актуална съдебна практика, която следва да се съобразява при преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се направи извод дали са осъществени тези предпоставки, трябва да се изходи само от разрешенията в цитираното тълкувателно решение. В т. 3 от него са дадени задължителни указания, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Освен това в мотивите по т. 3 на това тълкувателно решение е прието, че давността се прекъсва с молба, подадена от взискателя, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната нередовност на тази молба е поправена. Както вече беше посочено, от мотивите на обжалваното решение е видно, че в него въззивният съд е счел, че погасителната давност за процесните вземания е прекъсната с изпълнително действие по налагане на запор върху вземане на длъжника, което е извършено от съдебния изпълнител по изпълнително производство след като същото е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Въпреки че не са във връзка с действията, предприети по прекратеното изпълнително дело, в съдебното решение са изложени и съображения, че погасителната давност се прекъсва със самото искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, когато то е редовно или нередовността му е отстранена, които имат отношение към поставения въпрос. Така направените изводи на въззивния съд за това кои факти, извършени в хода на образувано изпълнително производство за събиране на процесните вземания, водят до прекъсване на погасителната давност за тях, са в пълно съответствие със задължителните разрешения, дадени в цитираното тълкувателно решение. С оглед на това следва да се приеме, че по отношение на поставения въпрос не е налице и първото от поддържаните от касатора допълнителни основания за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е изложил никакви съображения защо счита, че отговорът на формулирания от него въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В случая това основание също няма как да е осъществено, защото по въпроса има постановена задължителна съдебна практика. По изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 357 от 17.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 6376/ 2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-В състав. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски се следват на ответника по касация, който е направил искане за тяхното присъждане. Те са в размер на 150 лв. - възнаграждение за защита от юрисконсулт в касационното производство, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение