Определение № 2037 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 94/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. Д., чрез адв. Л. против решение № 369/29.09.2025 г. по в.гр.д. № 364/2025 г. на Окръжен съд Плевен, с което като е потвърдено решение от 04.12.2024 г. по гр.д. № 264/2023 г. на Районен съд Луковит, касаторът е осъден да заплати на А. М. С., на основание чл.45 ЗЗД сумата от 15 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неверни и клеветнически твърдения, обиди и унизителни и позорящи квалификации, съдържащи се в 14 бр. публикации в електронния сайт „troyanpress.com“ в периода от 16.01.2020 г. до 08.05.2020 г., изразили се в продължителен емоционален стрес, безпокойство, нарушаване на съня, увреждане на общото здравословно състояние, ведно със законната лихва от датата на последното увреждащо действие – 08.05.2020 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се, че неправилно въззивният съд е приел за доказано, че ответникът е автор на процесните статии, като този извод е направен единствено въз основа на косвени доказателства, събрани по делото и при несъобразяване на приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза, според което няма информация за собственика на сайта и не може да се установи кой го управлява и администрира, което обстоятелство според касатора, изключвало връзката му с авторството на процесните статии. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не са формулирали материалноправни или процесуалноправни въпроси, а се преповтарят доводите, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон – чл.45 ЗЗД и че приетото от него в обжалваното решение противоречи на съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 94 от 16.08.2022 г. по гр.д. № 924/2021 г. на IV г.о. и решения по гр.д. № 921/2010 г., гр.д. № 502/2011 г., гр.д. № 4578/2015 г. и гр.д. № 478/2020 г., както и че е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства, които е довело до необоснованост на въззивното решение. Насрещната страна по жалбата - А. М. С., е депозирала отговор, в който е изложено становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като последният не е формулирал правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, свързани с предмета на делото и определящи крайния му изход, както и поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, са неоснователни. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от А. М. С. против М. Д. Д. иск по чл.45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че липсата на преки доказателства във връзка с авторството от страна на ответника по отношение на процесните статии е преодоляна от събраните по делото многобройни косвени доказателства, които кореспондират помежду си и са хронологично свързани и от които се установява, че ответникът е единственото лице, което извършва дейност във връзка с публикациите в електронната медия „Т. прес“, в качеството на собственик на „Т. медия груп“ ЕООД, [населено място], като демонстрира собствеността върху медията и качеството си на издател на публикациите в нея, както в самите публикации, така и пред прокуратурата в писмено изявление пред нея. Същевременно – по делото липсват доказателства други лица да имат достъп до електронната медия, доколкото по делото е безспорно установено, че достъпът до нея е ограничен до лицето, което я управлява и допуснатите от него лица. Наред с това, от съдържанието на повечето от процесните публикации в електронния сайт от 16.01.2020 г, 18.01.2020 г., 23.01.2020 г., 25.01.2020 г., 06.02.2020 г. и 07.02.2020 г. е видно, че в тях се обсъжда конкретно съдебно решение, постановено по гр.д. № 415/2019 г. по описа на Районен съд Троян от съдия А. С., като една или повече страните от решението се съдържат във всяка от публикациите и се разбира, че ел.медия „Т. Прес“ се счита пряко засегната от постановеното през м.12.2019 г. решение, въпреки, че ответна страна по делото е „Т. медия груп“ ЕООД. За да достигне до извод, че ответникът е автор на процесните публикации, въззивният съд е съобразил и конкретни изрази в тях, като например, че съдията е пропуснала да уведоми Т. Прес за исковата молба на ищеца срещу медията; че съгласно решението ответникът Т. Прес не се явява и не се представлява; че решението е постановено в отсъствие на страна „Т. Прес“, като са обсъдени четири статии на медията, но без съдията да е гледала видеото, което е част от статията. Приел е, че в съвкупност изявленията в процесните публикации в електронната медия, които са в пряка връзка с постановеното от ищцата съдебно решение против „Т. медия груп“ ЕООД, в качеството на собственик и издател на тази медия, обосновават извод, че е налице извънсъдебно признание на обстоятелството, че именно ответното дружество, чиито капитал е собственост на ответника, е издател на тази електронна медия. При съобразяване на заключението на вещото лице, въззивният съд е приел, че въпреки липсата на категорични данни относно собствеността, поддръжката, управлението и администрирането на сайта „troyanpress.com“, то може да се направи обоснован извод, че лицето което управлява този ел.сайт като администратор, респ. издател на публикуваното съдържание е или автор на публикациите в него или е осигурило достъп на друго предварително регистрирано лице, чиито лични данни са му известни и практически е невъзможно администраторът на сайта да няма информация относно автора на публикациите в него и да публикува статии на анонимни лица. Като допълнителен аргумент в тази насока е и изпратеното от ответника-въззивник писмо, в качеството си на представляващ „Т. медия груп“ ЕООД до РП Т., в електронния адрес на пощата на което изрично е посочена връзката между него и ел.сайт, а в съдържанието му се съдържа признание, че сайтът на ел.медия се администрира от дружеството. Посочено е, че всички тези доказателства кореспондират и с показанията на разпитаните свидетели по делото, които установяват, че въззивникът е единственото известно в [населено място] лице, което прави публикации в този сайт. При съобразяване на всички тези косвени доказателства, които не се опровергават от други представени от въззивника доказателства, установяващи че публикациите произхождат от друг автор или друга медия, въззивният съд е достигнал до извод, че именно ответникът е автор на процесните 14 бр. публикации. Приел е, че в конкретния случай са налице и останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане – противоправност на деянието и причинени неимуществени вреди на ищцата, които са в пряка причинна връзка със съдържанието на публикациите, съдържащи изрази, които съставляват обидни и клеветнически твърдения и чието публикуване представлява превратно упражняване на свободата на словото, доколкото засяга по недопустим начин професионалния и личния живот на ищцата. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая не са налице основания по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т.1 от тълкувателното решение, за да бъде допуснато въззивното решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правен въпрос, а е изложил единствено оплаквания, че изводите на въззивния съд за основателност на иска с правно основание чл.45 ЗЗД са неправилни и в противоречие с казуална практика на ВКС, т.е. налице са доводи срещу правилността на въззивното решение по същество, които не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК, а подлежат на проверка след евентуално допускане на касационното обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това, следва да се посочи, че не е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като при постановяване на съдебното решение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. В решение № 94 от 16.08.2022 г. по гр.д. № 924/2021 г. на IV г.о., съставът на ВКС е дал на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК разрешение на въпроса как се установява авторството на неподписани статии и публикации в електронно издание, регистрирано от търговско дружество и може ли доказването да се извърши с косвени доказателства и по реда на изключване на други възможни автори, в случаите, когото се установи, че физическото лице – ответник по иска е единствено ангажирано с дейността на електронното издание лице. Според състава на ВКС отговорът на въпроса е положителен в случаите, когато по делото бъде установено, че цялостната дейност на електронното издание /сайт/ е била извършвана от едно единствено физическо лице, което е едноличен собственик и управител на търговско дружество, което извършва издателска дейност, това физическо лице е регистрирало ел.издание, то е и главен редактор на изданието и е единственото лице, което извършва дейност чрез ел. издание, което няма други работници и служители и други лица не са ангажирани в издателската му дейност, от което следва да се приеме, че това физическо лице е и автор на неподписаните обидни, клеветящи, позорящи статии и публикации в ел.издание. Отговорът на въпроса е положителен и в случаите, в които от връзките между установените по делото факти, които имат значение за авторството на публикациите и последиците от тях, се изключва друг възможен извод – когато макар и статиите и публикациите в електронното издание да не са с посочен автор, по делото бъде установено, че всички дейности на електронното издание са извършвани от това едно и също физическо лице, когато от ответника не се сочат и представят доказателства и по делото не е установено каквито да било от дейностите на ел.издание, да са извършвани от трети лица. Доказването, което ищецът следва да проведе е главно и следва да бъде пълно, но то може да бъде извършено и с косвени доказателства. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с тази казуална практика на ВКС, постановена в производство по иск с правно основание чл.45 ЗЗД, предявен срещу настоящия касатор. С оглед изложено, липсата на формулирани правни въпроси, обуславя извод за липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна не е представила доказателства за сторени от нея разноски за касационното производство, поради което искането й за присъждане на такива се явява неоснователно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,