Определение № 109 от 10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 53/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 – във вр. чл. 130 ГПК. Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 14394 от 10.ХІ.2011 г. на Г. С. Б. и Л К. Б. – двамата от Б., (съпрузи и неограничено отговорни съдружници в [фирма] /в несъстоятелност/), която те са подали против въззивното определение № 3936 на Бургаския ОС, ГК, 2-ри с-в, от 3.Х.2011 г., постановено по ч. гр. дело № 1624/2011 г., оставящо без уважение тяхна частна жалба срещу определение № 4860 на РС-Бургас, ГК, ІV-ти с-в, от 7 юни 2011 г. по гр. дело № 8879/2011 г.: за прекратяване на първоинстанционното пр-во по това дело поради недопустимост на предявения от настоящите двама частни касатори отрицателен установителен иск срещу Р Хр. Т. от Б. за недължимост на суми по образувано изп. дело № 241/2010 г. по описа на ЧСИ рег. № 703 с този взискател, от които главница на оспореното вземане в размер на 11 441.86 лв., 950 лв. – адвокатски хонорар и 1 162.21 лв. - разноски по изпълнението /с вкл. ДДС/. Единственото оплакване на двамата частни касатори е за постановяване на атакуваното въззивно определение в нарушение на специфични съдопроизводствени правила: чл. 637, ал. 6 ТЗ и чл. 694 ТЗ, поради което те претендират касирането на този съдебен акт, връщане на делото за разглеждане на иска им от първостепенния съд – „със задължителни указания за гледането му”, но и с присъждане на разноските, направени в настоящето пр-во пред ВКС. Частните касатори инвокират довод, че като им се отказвала правната възможност за защита по реда на чл. 439 ГПК, на практиката им било отказано правосъдие: понеже в конкретния случай това бил единственият достъпен за тях процесуален способ. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частните касатори Г. и Л Б. обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че атакуваното от тях въззивно определение „съдържа мотиви или пък предпоставя (допуска) определени тези (отговори), които в крайна сметка обуславят произнасянето на въззивният съд” да е станало в противоречие с практиката на ВКС по следните материално- и процесуалноправни въпроси, в същността си от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ За възможността да се предприема индивидуално принудително изпълнение срещу длъжник, обявен в несъстоятелност - извън масата на несъстоятелността, въз основа на постановено срещу него решение по осъдителен иск, заведен преди откриване на пр-во по несъстоятелност и в хипотеза, когато висящото по този иск гражданско дело не е било спряно по реда на чл. 637, ал. 1 ТЗ; 2/ За т.нар. юридическа „съдба”, т.е. съществуването на вземане, предявено в срока по чл. 685 ТЗ, по което няма произнасяне по чл. 686 ТЗ; 3/ За приложимостта в конкретния случай на защитния способ по чл. 694 ТЗ. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по касация Р. Х. Т. от Б. писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Б. както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на изложеното в жалбата на Г. и Л Б. оплакване за неправилност на атакуваното от тях въззивно определение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Бургаския ОС, настоящата частна касационна жалба на Г. и Л Б. от Б. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: За да потвърди първоинстанционното прекратително определение по счетения за недопустим отрицателен установителен иск на длъжниците Б. с правно основание по чл. 439 ГПК, който е бил заведен срещу взискателя по изп. дело № 241/2010 г. Р.Х. Т., Бургаският ОС е приел, че предявяването на тази претенция в случая следвало по време откриването на пр-во по несъстоятелност – вкл. и спрямо същите двама неограничено отговорни съдружници в неплатежоспособното тяхно СД, а и този им иск не бил визиран сред лимитативно установените в първите две точки от текста на чл. 637, ал. 6 ТЗ искове, по отношение които е бил дерогиран общия запрет да бъдат образувани нови съдебни или арбитражни производства „по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника ”. При положение, че предявяването на този отрицателен установителен иск е станало на датата 2.ХІ.2010 г., следва да се отбележи, че към този момент не е било все още налице изключението по новата т. 3 на чл. 637, ал. 6 ТЗ (Обн. ДВ, бр. 101 от 28.ХІІ.2010 г.), допускаща срещу длъжник в открито пр-во по несъстоятелност да бъдат завеждали дела /били те граждански или търговски, съдебни или арбитражни/ и досежно „парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица”. При горните констатации се налага извод, че само първият от релевираните в изложението към жалбата на двамата частни касатори три правни въпроса е онзи, по който въззивната инстанция се е произнесла с атакуваното определение, както и че е налице единствено предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол по отношение на този съдебен акт на Бургаския ОС, след като изложението не се позовава и не съдържа в приложение каквито и да е актове на ВКС, респ. на ВС /до 1996 г./. Точното прилагане на чл. 637, ал. 6 ТЗ и развитието на правото в материята на търговската несъстоятелност, особено в аспекта на проявленията на този правен институт извън персоналния обхват по чл. 607 а, ал. 1 ТЗ, защото не са „търговци” неограничено отговорните физически лица-съдружници в събирателно д-во /по чл. 78-98 ТЗ/, налага тълкуване на недостатъчно ясния обсег на законодателния запрет, установен в първия законов текст. Съгласно чл. 610 ТЗ едновременно с откриването на пр-во по несъстоятелност за търговското д-во, се смята за открито такова пр-во и за неограничено отговорния му съдружник. Ето защо, както граматическото, така и логическото - per argumentum a contrario, тълкуване на разпоредбата на чл. 637, ал. 6 ТЗ, обуславят извод, че ако е недопустимо „срещу длъжник”, по отношение на когото е било вече открито пр-во по несъстоятелност, да се образуват /завеждат/ нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела, то е процесуално допустимо такъв длъжник - в открито спрямо него пр-во по несъстоятелност, да може да завежда имуществени /граждански или търговски, съдебни или арбитражни/ дела, вкл. и за недължимост на определено парично вземане, чиито титуляр претендира да е негов кредитор в несъстоятелността. Това тълкуване има своя нормативна опора не само в текста на първата алинея на чл. 637 ТЗ: досежно предпоставките, при наличието на които спиране на заварените от решението по чл. 630 ТЗ съдебни и арбитражни дела, по които ответник е длъжникът, не се предвижда, но и в разпоредбата на чл. 691 ТЗ. В заключение, при данните по делото, че предмет на изп. пр-во с взискател ответника по счетеният за недопустим отрицателен установителен иск на двамата частни касатори, е било парично вземане на Р. Х. Т., което не само не е било прието от синдика, но за съществуването на което не е било уважено от съда по несъстоятелността възражението на последния по чл. 690, ал. 1 ТЗ, юридически non sens е да се препращат настоящите частни касатори към специалния ред по чл. 694 от този закон, щом като за първостепенния съд дори не е съществувало съмнение, че те имат правен интерес да се защитят по реда на чл. 439 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение