Определение № 2326 от 14.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4131/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. М. Й., чрез адв. Д. Х., против въззивно решение № 739/02.06.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 3030/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 262271/07.07.2022 г., постановено по гр. д. № 9824/2018 г. по описа на Софийския градски съд, е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу Прокуратура на РБ за разликата над 4 000 лв. до претендирания размер обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършени престъпления по чл. 144, ал. 2 НК, за което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 21885/2014 г. на Софийския районен съд и по чл. 325, ал. 1 НК, за което е прекратено наказателното производство с постановление от 19.09.2008 г. по пр.пр. № 38083/2007 г. на Софийска районна прокуратура. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса - при иск за обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право по чл. 6, § 1 ЕКПЧ за разглеждане и решаване в разумен срок на делото и на други неимуществени вреди, които се обезщетяват по ЗОДОВ, длъжен ли е съдът да определи дължимото обезщетение глобално. Поддържа се, че по поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС - решение № 26/11.02.2019 г. по гр. д. № 1467/2018 г., IV г. о., решение № 100/ 08.07.2019 г. по гр. д. № 2682/2018 г., IV г. о. и решение № 50003/25.03.2024 г. по гр. д. № 2783/2021 г., IV г. о. Ответната страна по жалбата – Прокуратура на РБ – не е подала писмен отговор и не е изразила становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Спрямо лицето е било повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл.144, ал. 3 НК и чл. 325, ал. 1 НК. По образуваното нахд № 11700/2008 г. на Софийския районен съд ищецът е признат за виновен и на основание чл. 78а НК му е наложено наказание глоба в размер на 800 лв. за престъплението по чл. 144, ал. 3 НК. С решение от 16.07.2010 г. по внохд № 2714/2010 на Софийски градски съд присъдата е отменена и делото е върнато за ново разглеждане. С присъда от 04.07.2013 г. по нохд № 5490/2012 г. на СРС, влязла в сила на 20.07.2013 г., ищецът е признат за невиновен по обвинението по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК и е оправдан. Наказателното производство по обвинението по чл. 325, ал. 1 НК е било прекратено с постановление от 19.09.2008 г. по пр.пр. № 38083/2007 г. на Софийска районна прокуратура, връчено на ищеца на 24.03.2011 г. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че за периода на наказателно преследване (малко над 5 години) ищецът е изживял обичайните за такива случаи негативни емоции и притеснения; че не са установени те да са с по-висок интензитет и да са довели до трайни и значителни неблагоприятни последици, вкл. да е налице причинна връзка с твърдяното влошаване на здравословното му състояние, както и да са имали за последица оставане без работа. С оглед възрастта на лицето, семейното и общественото му положение, взетата спрямо него най-лека мярка за неотклонение - „подписка“; срока на наказателното преследване; поддържаното от прокуратурата обвинение за едно престъпление, което не е „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и прекратяването на производството по второто обвинение 6 месеца след повдигането му; процесуалните действия на държавните правозащитни органи и на пострадалото лице в хода на наказателното производство; липсата на установени значими репутационни щети за ищеца, както и с оглед социално-икономическия стандарт на живот в страната за изследвания период, съдът е приел, че общо сумата от 4 000 лв. е справедлива и достатъчна компенсация за понесените морални вреди и до този размер е уважен предявеният иск. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставеният въпрос в изложението няма претендираното от касатора значение и не обуславя селектирането на жалбата. По иска за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ) съдът определя обезщетението по справедливост след преценка на всички конкретно проявени обективно съществуващи обстоятелства, с оглед особеностите на конкретния случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи по приключилото наказателно дело. Съдът съобразява тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконното обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитетът, с който мерките на процесуална принуда са засегнали личната и/или имуществената сфера на увреденото лице, начинът, по който обвинението и взетите мерки са се отразили на личността, общественото доверие и професионалната реализация на увреденото лице (ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 13 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС). Когато като основание на иска са включени и твърдения, че правозащитните органи са нарушили и правото по чл. 6, § 1 ЕКПЧ, а съдът установи правопораждащите факти по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по чл. 2б ЗОДОВ, забавеното правосъдие е обстоятелство, което също се съобразява при определяне размера на обезщетението. За да се приеме, че съдът е дал защита и на правото по чл. 6, § 1 ЕКПЧ (т. 1 ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС), е необходимо в мотивите на решението: 1) да приложи критериите за бавно правосъдие – фактическа и правна сложност на наказателното дело, поведението на правозащитните органи и поведението на носителя на правото и на неговия адвокат, и 2) да изясни дали и в каква степен лицето с повдигнатото незаконно обвинение се е обезпокоило от това, че се намира твърде дълго в положение на несигурност за съдбата си, и дали и в каква степен е изгубило доверие в правозащитните органи, т.е. дали от нарушеното право по чл. 6, § 1 ЕКПЧ са настъпили неимуществени вреди, които държавата дължи да обезщети (вж. - решение на ЕСПЧ по дело „Д. и Х. срещу България“ по жалби № 48059/06 и № 2708/06 относно наказателните производства и другите решения, цитирани в него). Когато в обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не е включено твърдението за „неразумен срок“, тези обстоятелства са извън предмета на доказване. И в двата случая обаче, понесените физически и душевни болки, страдания и неудобства от незаконното обвинение не могат да се разграничат с точно парично остойностяване, доколкото всички те имат за първопричина незаконното обвинение и проявяват общ противоправен резултат. В този смисъл, не е необходимо съдът поотделно да остойностява неимуществените вреди от всеки незаконен акт, но за да даде защита и на правото по чл. 6, § 1 ЕКПЧ, е необходимо в мотивите към решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да обсъди регламентираните в закона и в практиката на ЕСПЧ критерии относими към преценката за разумния срок за приключване на делото, като обезщетението се определя и присъжда глобално (чл. 52 ЗЗД, т. 13 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. и т. 1 ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС). Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр.1 и пр.2 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди такава връзка не се установява и поради това не подлежат на обезщетяване. Приел е, че наказателното производство не е приключило в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКПЧ, като при определяне размера на справедливото обезщетение е отчел в каква степен лицето с повдигнатото незаконно обвинение се е обезпокоило от това. Предвид това, не е налице поддържаното от жалбоподателя селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Несъгласието на касатора с обсъждането и анализа на доказателствата, извършени от въззивния съд и постановеният краен резултат, касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка в селективната фаза по чл. 288 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение