Определение № 413 от 21.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2943/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. С. К., чрез адв. Г. Ю. срещу определение № 606/10.02.2020 г. по ч. гр. д. № 34/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград (ОС - Благоевград). С последното е потвърдено определение № 2307/20.09.2019 г. по гр. д. № 662/2019 г. Районен съд – Сандански (РС - Сандански), с което производството по делото е прекратено.

Релевират се оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска отмяната му.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, ВКС, в този си състав, приема следното.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат, като е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК е недопустим на две самостоятелни основания: 1) макар ищецът да се позовава на една от хипотезите, препятстващи развитието на наказателното производство за установяване и преследване (по наказателноправен път) на процесното престъпно обстоятелство (документно престъпление по чл. 316 НК – съзнателно ползване на неистински документ, а именно договор за продажба на недвижим имот от 17.11.1997 г.), ангажираните от него доказателства за това сочат, че основанието, което препятства развитието на наказателното дело и с което исковият съд е обвързан, не е сред предвидените в закона юридически факти, обуславящи допустимостта на исковия процес – доколкото се касае за прекратяване на наказателното производство при условията на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК - защото деянието не съставлява престъпление и 2) поради липса на правен интерес за ищеца от провеждане на възприетата искова защита, обоснован в случая с възможността да ползва съдебното решение по установителния иск по чл. 124, ал. 5 ГПК като основание за отмяна (по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК) на влязлото в сила решение по гр. д. № 1016/2010 г. на РС – Сандански, защото въпросният документ, за ползването на който се твърди извършено престъпно деяние (документно престъпление) и чието установяване като такъв се търси в този процес, не е обусловил изхода на спора по приключилото дело под горния номер, в производството по което и самият документ е признат от съда за неавтентичен в частта на подписа на продавача по него.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с която обосновава приложното поле на предпоставки за достъп до касация. Формулира следните правни въпроси, по които твърди, че е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС:

1. „Допустимо ли е в производството по иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК, респ. в процедурата по чл. 129 ГПК, съдът да прави преценка относно вероятната основателност на молбата за отмяна, която ищецът по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК евентуално би предявил при уважаването му или такава преценка следва да се извърши от съда, сезиран с молба за отмяна на влязло в сила решение?;

2. „Допустимо ли е при преценка за наличието на правен интерес от водене на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК съдът да извършва проверка на начинът, по който документът, обект на твърдяното престъпно обстоятелство, е бил ценен от съда, чието решение се цели да бъде отменено по реда на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК и дали същият е послужил при формиране на вътрешното убеждение на съда?;

3. „При наличието на изтекла давност на наказателното преследване по чл. 80 НК за твърдяното от ищеца престъпно обстоятелство и на прекратено на това основание наказателно преследване, следва ли да се приеме, че е налице твърдяната от ищеца отрицателна предпоставка за допустимост на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК?“;

4. „Съдържа ли исковата молба, въз основа на която е образувано производството по делото и е постановен обжалвания съдебен акт, изложение на обстоятелствата, обосноваващи правния интерес от предявяването на иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК?“

По първите три въпроса се поддържа противоречие с практиката на ВКС обективирана в следните актове: решение № 244/23.03.2017 г. по гр.д. № 1318/2016 г. на ВКС, III г.о.; решение № 172/13.05.2015 г. по гр.д. № 4998/2014 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 690/29.10.2013 г. по гр.д. № 6415/2013 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 234/19.10.2016 г. по гр.д. № 735/2016 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 180/25.10.2016 г. по гр.д. № 1221/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 394/19.12.2013 г. по гр.д. № 1376/2012 г. на ВКС, IV г.о.

По последния въпрос се твърди отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 216/16.10.2018 г. по гр.д. № 3752/2017 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 97/18.05.2018 г. по гр.д. № 3224/2017 г. на ВКС, IV г.о.

Касационното обжалване не следва да бъде допускано.

По силата на чл. 274, ал. 3 ГПК въззивните определения подлежат на обжалване с частна касационна жалба, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - когато с обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващия му извод и е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решен е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и при очевидната му неправилност – така постановките по раздел І от ТР № 5/12.07.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2015 г., ОСГТК.

Разглеждането на частната касационна жалба в горните случаи е предпоставено от селектирането й в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК по обуславящ правен въпрос.

Съгласно даденото обвързващо тълкуване по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК поставеният въпрос (материалноправен или процесуалноправен) е релевантен и от значение за изхода по конкретното дело когато е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в съдебния му акт. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното определение.

В процесния случай в частната касационна жалба, не са поставени релевантни въпроси с характеристиките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт, – т. е. общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът трябва да е свързан именно с формираните от съда решаващи мотиви, обусловили постановения по делото резултат, а не следва да се поставя с оглед становището на страната по правилността на съдебния акт, предмет на касационен контрол и да изразява несъгласието й с там направените правни изводи, с доводи за евентуално допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствени правила.

Въззивният съд не е преценявал допустимостта на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК с оглед вероятната основателност на молбата за отмяна на влязлото в сила решение по гр. д. № 1016/2010 г. на РС – Сандански, на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК – при установяване на престъпно обстоятелство в настоящия исков процес и не е обсъждал начина на оценката на въпросния документ (договора от 17.11.1997 г.) в приключилото исково производство под горния номер. Меродавно за извода му да отрече допустимостта на претенцията е твърдението на ищеца, че по приключилото с влязло в сила решение производство установителният му иск за собственост върху недвижим имот, воден срещу ответниците, е приет за неоснователен и отхвърлен при изричното произнасяне от решаващия състав, че документът е неистински – неавтентичен в частта относно подписа на продавача по него. Или, ищецът сам се позовава на факта, че претендираното от него в производството по гр. д. № 1016/2010 г. на РС – Сандански право на собственост е отречено при оборена обвързващата съда доказателствена сила на документа – процесния договор, който е бил представен по делото. Така признава липсата на значение на въпросния документ за спора, разрешен с влязлото в сила решение, което, при наведената възможност страната да използва решението по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК сочи на отсъствие на правен интерес от такъв иск. Затова гражданският иск за установяване на престъпно обстоятелство е недопустим. В обжалваното определение също не са излагани доводи и мотивирани съображения за изтекла давност за наказателно преследване (по чл. 80 НК) на твърдяното от ищеца престъпно обстоятелство, като предпоставка за допустимост на предявения иск. Там е прието, че основанието за прекратяване в случая на наказателното производство е друго – предвид доводите на ищеца, че инкриминирано е използването от ответниците на неистинския документ в нотариалното производство при снабдяването им с констативен нотариален акт за собственост на имота – и то стои извън обсега на предпоставките от състава на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, доколкото освен твърдения, ищецът следва да ангажира доказателства за това. Въззивният съд е процедирал в съответствие със установената съдебна практика, че допустимостта на установителен иск, какъвто е този по чл. 124, ал. 5 ГПК, се преценява освен от гледна точка редовност на исковата молба, но и с оглед наличието на правен интерес от водене на производство по такъв иск (вж. Определение № 347 от 09.07.2015 г. по ч. гр. д. № 2325/2015 г. на ВКС, I г. о. и Определение № 577 от 30.11.2017 г. по ч. гр. д. № 4444/2017 г. на ВКС, IV г. о., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, разрешенията на които се споделят от настоящия състав на ВКС).

Последният от повдигнатите въпроси е фактически и също не формира общо основание. Той е поставен и в контекста на разбирането на ищеца за обоснован съобразно изложените в исковата молба и уточненията й обстоятелства правен интерес от искова защита по чл.124, ал. 5 ГПК. Отговорът му предпоставя преценка на фактическите твърдения, изпълващи съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, по която е образувано прекратеното производство, както и на приложените към нея доказателства. В частност преценката за мотивиран правен интерес от търсената защита обаче е винаги конкретна и е обусловена от особеностите на случая.

Непоставянето на правен въпрос, само по себе, си има за последица недопускане на касационно обжалване при това без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. тълкувателните мотиви към разясненията по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на обжалваното въззивно определение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,