Определение № 50475 от 21.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2036/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Р. Х. срещу определение № 329 от 3. 08. 2022 г. по ч. гр. д. № 291/2022 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 613 от 7. 07. 2022 г. по гр. д. № 804/2021 г. на Великотърновски окръжен съд. С него е върната насрещна искова молба на Г. Р. Х. срещу ищеца по делото „Резон“ ООД, с която е предявен насрещен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо ответното по насрещния иск дружество, че Г. Р. Х. е автор на кръстословица, публикувана в брой 174/2527/ от 13. 09. 2010 г. на вестник „София днес“, отпечатана за първи път в брой 122/1002/ от 14. 07. 2004 г. на вестник „София днес“, поради недопустимост на насрещния иск и е прекратено производството по делото в частта по този иск. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице обективен идентитет между установителния иск, предявен от първоначалния ищец, и насрещния иск. Твърди, че между двата иска има субективно, но не и обективно тъждество, доколкото отрицателният установителен иск на „Резон“ ООД е с предмет отричане авторско право върху процесната кръстословица, а насрещният иск е за установяване на правоотношение, а именно, че ответникът е автор на същата кръстословица. Счита, че не са налице предпоставките по чл. 126, ал. 1 ГПК, тъй като не се касае за същото искане и същото основание по смисъла на цитираната процесуална разпоредба. Твърди, че с едновременното уважаване на установителните искове няма да се достигне до обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, тъй като съществува възможност едно лице да е автор на даденото произведение, но да не е носител на авторското право върху него и обратно. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „1. Идентични ли са понятията „автор“ и „носител на авторско право“ (респ. „авторство“ и „авторско право“) по смисъла на Закона за авторското право и сродните му права?; 2. Възможно ли е едно лице (вкл. и юридическо) да притежава авторски права върху дадено произведение, без да е негов автор?; 3. Възможно ли е авторът на едно произведение да е един, а носителят на авторско право върху същото произведение – друг?; 4. Еднакви ли са основанията „процесната кръстословица не е обект на авторско право поради липса на творчески елемент при създаването й“ и „лицето Х е автор на процесната кръстословица на основание предположението за авторство в чл. 6 на ЗАПСП“ по смисъла на чл. 126 ГПК?; 5. Еднакъв ли е видът и обемът на търсената защита при два установителни иска, с единия от които се иска установяване на авторство, а с другия – наличие или не на авторско право? Има ли субективен идентитет при тези искове?; 6. Допустим ли е насрещен иск, когато едновременното му уважаване или отхвърляне с основния няма да доведе до разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение, нито до обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо?“. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, че отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличие на пълен субективен и обективен идентитет между делата, намерила израз в решение № 471 от 16. 01. 2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г., IV г. о., определение № 314 от 12. 07. 2019 г. по ч. т. д. № 752/2019 г., I т. о. и определение № 211 от 23. 05. 2022 г. по ч. т. д. № 940/2022 г., I т. о. Твърди, че е налице и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се на очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на частния касационен жалбоподател във връзка с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че по първоначалния иск, предявен от „Резон“ ООД срещу Г. Р. Х., се твърди, че кръстословицата, публикувана в брой 174/2527/ от 13. 09. 2010 г. на вестник „София днес“, не е резултат на творчески труд, а е изготвена с помощта на готови компютърни програми, като се иска установяването, че ответникът няма авторско право върху произведението /кръстословицата/. Досежно предявения насрещен иск за установяване, че Х. е автор на същата кръстословица, съдът е отразил, че искът се основава на обстоятелствата, че кръстословицата е авторско произведение на физическото лице, отпечатана за първи път в брой 122/1002/ от 14. 07. 2004 г. на същото печатно издание. При така заявените обстоятелства и искания в първоначалната искова молба и насрещната искова молба, съставът на апелативния съд е направил извод, че предмет на установяване по отношение на спорната кръстословица и по двата иска е авторството на Х. върху нея. По тези съображения е споделил изводите на първоинстанционния съд, че е налице тъждество на предмета и страните по споровете по тези искове с последица недопустимостта на предявения насрещен иск на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. С оглед доводите на частния жалбоподател, съставът на Великотърновски апелативен съд е изтъкнал, че авторското право е единно право, съдържащо различни правомощия, дефинирани в закона като неимуществени и имуществени авторски права, както и че правото на „Резон“ ООД да ползва процесните произведения – кръстословици и начинът на използване са наведени като обстоятелства и доводи във връзка с останалите предявени установителни искове от страна на посоченото дружество. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/2009 г. от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т. 1 - 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросите са твърде общи, теоретични и несъобразени с мотивите на въззивния съд. При поставянето им не се държи сметка за обстоятелствата, на които се основават предявените първоначален и насрещен установителни искове, и исканията по тях, предпоставили изводите на съда за тъждествени от субективна и обективна страна спорове относно авторството на Г. Х. върху процесната кръстословица. С оглед формулировката на въпросите следва да се посочи, че исковете не са основани на твърдения, че в случая са налице две лица, едното от които е автор на произведението, а другото - носител на авторско право/правомощие върху това произведение. Не е формулирано и искане, съответстващо на такива твърдения, а именно за установяване, че Х. е или не е носител на някое от неимуществените или имуществените авторски права/правомощия, включени в съдържанието на авторското право. Останалите въпроси на касатора също не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросите по т. 4 и 5 от изложението, така както са формулирани, нямат характера на въпрос по приложението на материална или процесуална норма, а предполагат извършване на преценка за правилността на обжалвания съдебен акт, която не може да се осъществява в стадия по селекцията на касационните жалби, съответно не може да обоснове достъпа до касация /т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Те насочват към оспорване правилността на основаните на възприетото от съда относно наведените факти и обстоятелства по предявения от първоначалния ищец иск и насрещния иск и направените изводи за пълно тъждество на споровете. Последният въпрос на частния касационен жалбоподател касае целта на установената в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК забрана за едновременно разглеждане на две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане. В този смисъл въпросът е теоретичен и не кореспондира с решаващите аргументи на въззивния съд по конкретния спор за недопустимост на насрещния установителен иск с оглед наличието на основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК. Същевременно касаторът не обвързва всеки от поставените въпроси с конкретни твърдения за разрешаването му от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и не аргументира значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото съобразно изискванията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не са обосновани и въведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за достъп до касационен контрол. Доколкото цитираната в изложението практика на ВКС се отнася до предпоставките за приложение на нормата на чл. 126, ал. 1 ГПК, следва да се изтъкне, че въззивният акт е постановен в съответствие с тази практика. В цитираните от частния касационен жалбоподател актове на ВКС, както и в известните на настоящия състав определение № 357 от 24.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3981/2013 г. на ВКС, I г. о. и определение № 156 от 2.03.2018 г. по ч. т. д. № 220/2018 г. на ВКС, II т. о., се приема, че приложението на нормата на чл. 126, ал. 1 ГПК е обусловено от наличието на пълен обективен и субективен идентитет между двете висящи производства; субективен идентитет е налице, когато по двете дела адресати на силата на пресъдено нещо са едни и същи лица – страните в производството или техните универсални или частни правоприемници, обективен – когато искането по двете дела е идентично и е предявено на едно и също основание, като посочените факти, от които произтича претенцията, са идентични и искането е на същото правно основание. Изводът на въззивния съд за недопустимост на насрещния положителен установителен иск с оглед правилото на чл. 126, ал. 1 ГПК е основан именно на извършената въз основа на фактическите твърдения на страните и исканията им преценка за обективен и субективен идентитет на споровете по отношение на публикуваната в бр. 174 /2527/ от 13. 09. 2010 г. на вестник „София днес“ кръстословица. В този смисъл въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС относно критериите за преценка за основателност на отвода за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК. Касационното обжалване не може да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая частният касационен жалбоподател не е обосновал съществуването на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност на въззивния акт, доколкото доводите му във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК повтарят оплакванията за неправилна преценка на въззивния съд за съвпадащи основания и искания по предявените от първоначалния ищец и ответника Х. установителни искове, съответно за наличието на основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК. Основателността на тези оплаквания може да бъде проверявана само след допускането на касационното обжалване. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно определение на Великотърновски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение