Определение № 1551 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 579/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от Д. Д. Е. Б. чрез адв. М. Д., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 1351/23.01.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 12937/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ЧЖ-I-3 състав, с което е потвърдено определение № 41518/14.10.2024 г., постановено по гр. д. № 56239/2024 г. на Софийски районен съд, 34 с-в, с което е оставено без уважение искането на ищеца в настоящото исково производство за освобождаване на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса и съдебни разноски по исковото производство. Частният касатор твърди, че обжалваното определение е неправилно, тъй като не са анализирани правилно заявените в декларацията за материално и гражданско състояние обстоятелства, поради което съдът е достигнал до незаконосъобразния правен извод, че молителят разполага с необходимите средства, за да заплати дължимата държавна такса по предявените от него осъдителни искове. Обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, неразделна част от частната касационна жалба, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, като поставя следния процесуалноправен въпрос: относно предпоставките за уважаване на искането за освобождаване от заплащане на държавна такса и доказателствата, с които те се установяват (твърди се противоречие с определение № 832/21.11.2014 г. по ч. гр. д. № 5808/2014 г. на ВКС, III г. о.; определение № 773/10.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 3399/2014 г., II т. о.; определение № 206/17.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2434/2013 г. на ВКС, II г. о.; определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о.; определение № 318/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 293/2012 г. на ВКС, II г.о., определение № 40/01.02.2012 г. по ч. гр. д. № 22/2012 г. на ВКС, II г. о. и определение № 5/09.01.2014 г. по ч. гр. д. № 7695/2013 г. на ВКС, ГК, I г. о.). Касационната частна жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че не са установени процесуалните предпоставки, въз основа на които ищецът притежава процесуално право да бъде освободен от заплащането на такси и разноски в исковото производство. Изяснил е, че основанията за пораждане на това процесуално право са уредени в правната норма на чл. 83, ал. 2 ГПК, като следва да се вземат предвид възрастта на ищеца, неговите доход, имуществено и здравословно състояние, както и други факти, които изрично не са регламентирани, но са относими към неговото материално положение – арг. чл. 83, ал. 2, т. 7 ГПК. За да достигне до правния извод, че ищецът не е доказал, че не притежава достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса за разглеждане на предявения иск, въззивният съдът е взел предвид данните в представената от молителя декларация за материално и гражданско състояние. Подробно е анализирал финансовите средствата, с които той разполага, здравословното му състояние, трудовата заетост и възрастта му. Предявеният от Д. Б. иск е в размер на 24000 лв., частично предявен от 30000 лв., поради което дължимата от него държавна такса възлиза на сумата от 960 лв. Декларираните от него месечни доходи са в размер на 2300 лв.-2400 лв. (от работна заплата), притежава лек автомобил с година на производство 2009 г.; декларирал е и участието си като съдружник в търговско дружество, за което твърди, че към момента не извършва търговска дейност. Към молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК са представени и три броя договори за кредит - два от тях са за текущо потребление, а един от тях е стоков. Месечните вноски по трите договора за кредит са общо в размер на 1100 лв. Взето е предвид и обстоятелството, че молителят няма малолетни или непълнолетни членове на семейството, които да издържа. Въззивният съд е счел, че след приспадане на всички месечни разходи ищецът притежава разполагаем остатък от доходите в размер на 947 лв., който почти се равнява на размера на дължимата държавна такса. Съобразил е, че ищецът е предявил иска само за част от общо претендирания размер (чрез този способ на търсената съдебна защита се цели намаляване на размера на дължимата държавна такса), поради което ищецът е могъл да съобрази частично предявения размер на претендираното субективно материално право с материалните си възможности за заплащане на дължимата държавна такса. При така изяснените правни съображения въззивният съдът е счел, че молителят разполага с достатъчно средства, за да може да заплати дължимата държавна такса за предявените от него осъдителни искове, както и че отказът за освобождаване от това задължение няма да бъде пречка за достъпа му до правосъдие. От друга страна, съобразил е, че към настоящия момент първоинстанционният съд не е определил конкретни съдебни разноски, поради което не е възможно да се извърши съпоставка между техния размер и материалното положение на ищеца, но е допустимо да се извърши последваща преценка за освобождаване от тези разноски при определяне на конкретен размер и съпоставката им с материалното положение на страната, в което може да настъпят и промени. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. По отношение на поставения процесуалноправен въпрос е налице константна практика на ВКС, обективирана както в посочените от частния касатор определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, но и в служебно известните на настоящия съдебен състав: определение № 573/12.07.2011 г. по ч. т. д. № 230/2011 г. на ВКС, II т. о.; определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о.; определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т. о. и други, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, съгласно която по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото. Релевантният правен въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, поради което въззивното определение не следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд, след като е изяснил, че дължимата държавна такса за разглеждане на предявения осъдителен иск възлиза на сумата от 960 лв., е изследвал всички правнозначими факти – ищецът притежава месечен доход в размер на 2300 лв.-2400 лв. (от работна заплата), притежава лек автомобил с година на производство 2009 г.; длъжник е по три броя договори за кредит - два от тях са за текущо потребление, а един от тях – стоков (по единия договор за кредит заетият финансов ресурс е използван за придобиване на правото на собственост върху луксозна стока – смартфон на стойност от 2894 лв.), като месечните вноски по трите договора за кредит са общо в размер на 1100 лв. Взето е предвид и обстоятелството, че молителят не издържа други лица. Въззивният съд е счел, че след приспадане на всички месечни разходи ищецът притежава разполагаем остатък от доходите в размер на 947 лв., които почти се равняват на размера на дължимата държавна такса. Приел е, че ищецът е предявил иска само за част от общо претендирания размер (чрез този способ на търсената съдебна защита се цели намаляване на размера на дължимата държавна такса и съдебни разноски), поради което той е могъл да съобрази частично предявения размер на претендираното субективно материално право с материалните си възможности за заплащане на дължимата държавна такса. При така изяснените правни съображения въззивният съдът е счел, че молителят разполага с достатъчно средства, за да може да заплати дължимата държавна такса за предявените от него осъдителни искове. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното определение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното определение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,