Определение № 745 от 04.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1540/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. П. Д., чрез пълномощника й адв. С. К. против решение № I-171/30.12.2019 г. по в.гр.д. № 1510/2019 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 158/08.08.2019 г. на Районен съд Карнобат, постановено по гр.д. № 1388/2018 г. за отхвърляне на предявения от Й. П. Д. против Ж. Б. А. иск за изменение на постановения с решение № 1567/17.10.2016 г. по гр.д. № 4721/2015 г. по описа на Районен съд Бургас режим на лични отношения между малолетното дете Б. Ж. А. и бащата Ж. Б. А., и постановяване на нов – бащата да взема детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 09.00 ч. до 17.00 ч. в събота и от 09.00 ч. до 17.00 ч. в неделя, без преспиване. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е изпълнил изискването на чл.59, ал.6 СК да изслуша родителите въпреки, че последните са присъствали в открито съдебно заседание; неправилно е прието, че не е налице промяна в обстоятелствата, тъй като към момента на подписване на споразумението, детето е било на 1 год.и 10 месеца, а към настоящия момент на 7 години, като бащата не е упражнявал правото си на лични контакти с детето през големи периоди от време, тъй като не осъществява контакти с него, което е довело до отчуждение на детето спрямо бащата, като привързаността на детето към майката неправилно е отчетена като проблем, вместо като основание за промяна на режима на лични отношения с бащата; изводите на съда противоречат на събраните доказателства – социалния доклад и свидетелските показания. Поддържа се становището, че стесняването на режима на лични отношения с бащата е в интерес на детето и ще задоволи неговите потребности. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя само един материалноправен въпрос, конкретизиран от съда съобразно правомощията му по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: приоритетен ли е най-висшия интерес на детето, прокламиран в чл.24, ал.2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, при преценката какъв да бъде за режима на лични отношения между детето и родителите и към кой момент се преценява този най-висш интерес. По въпроса се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но без изложена каквато и да било обосновка за приложимостта на това основание за допускане на касационно обжалване.Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК-очевидна неправилност на решението. Ответникът по жалбата Ж. Б. А., чрез пълномощника си адв. Н. е депозирал отговор, в който поддържа, че не са налице заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, доколкото поставения въпрос има отговор в § 1, т.5 от ДР а ЗЗД, където е дадена легална дефиниция на понятието „най-добрия интерес на детето“ и именно в съответствие с нея, въззивният съд е постановил решението си. Поддържа се, че обжалваното решение не е очевидно неправилно. По същество изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Претендираа разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. С въззивното решение, предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК, е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен иска на Й. П. Д. против Ж. Б. А. с правно основание чл.59, ал.9 СК за изменение на постановения с решение № 1567/17.10.2016 г. по гр.д. № 4721/2015 г. по описа на Районен съд Бургас режим на лични отношения между малолетното дете Б. Ж. А. и бащата Ж. Б. А. и постановяване на нов – бащата да взема детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 09.00 ч. до 17.00 ч. в събота и от 09.00 ч. до 17.00 ч. в неделя, без преспиване. Във въззивното производство е допуснато изслушване на съдебно-психологична експертиза по въпроси, поставени от въззивницата и от въззиваемата страна и са приети социални доклади от ДСП К. и ДСП Б.. Въззивният съд, като е анализирал поотделно и в съвкупност събраните пред първата инстанция доказателства – заключение на психологична експертиза, свидетелските показания, обясненията на двамата родители, дадени по реда на чл.59, ал.6 СК, както и приетите пред въззивната инстанция социални доклади и заключение на психологична експертиза, при което са приложени различни методи за изследване и съобразявайки задължителните постановки, дадени в Постановление № 1/12.11.1974 г. на Пленума на ВС относно това какво се разбира под изменение на обстоятелствата, въззивният съд е приел, че по делото не са събрани доказателства, които да обосноват обстоятелство, налагащо промяна в посока на ограничаване на вече определения режим на лични отношения между бащата и детето. Посочено е, че от социалния доклад на ДСП Б. е установено, че битовите условия в дома на бащата са добри, живее сам в жилището; ангажиран е трудово по постоянен трудов договор, на смени, по график; проявява заинтересованост от развитието на детето и желае да общува с него; не е установено бащата да страда от заболяване, което да пречи на контактите му с детето или да влия негативно на детето при срещите си с него. Същевременно съгласно приетите заключения на психологичните експертизи, детето Б. е силно зависимо от влиянието на своята майка, реагира трудно на раздялата с нея, но след това се успокоява и се чувства емоционално спокойно при бащата; баща и син имат изградена връзка, резултат от общите им преживявания, като не се установява детето да се страхува от бащата, а същото преживява емоционално трудно раздялата с майка си поради своята слятост с нея, като тази раздяла е съпроводена с крайна фрустрация, резултат по-скоро от поведението, емоциите и чувствата на майката, с която детето е свързано, идентифицира се с нейните потребности и желания, предава нейните думи в ситуацията, която се е създала в отношенията с бащата. Според психолозите тази слятост е характерна до двегодишна възраст на детето, но към момента то е вече на шест, което е сигнал, че отделянето, като именно майката следва да прояви настойчивост именно поради близостта си с детето да спомогне и насърчи отделянето му от нея с цел изграждането на силна и емоционална връзка с бащата. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че родителите следва да проявят нужната търпимост и да направят необходимото, за да се осъществява определения контакт между баща и дете, като бащата направи всичко по силите си да съобразява графика си с оглед установения режим, както и че родителите са длъжни да проявят необходимата зрялост в интерес на детето и да осъзнаят, че техните наранени чувства и негативни емоции от раздялата не следва да бъдат предавани на детето, а че то трябва да има връзка и с двамата, да преживява с всеки и да получава личен и житейски опит и от двамата. Посочил е също така, че майката следва да приеме, че детето има чувства към баща си, има емоционална връзка с него, която не следва да бъде прекъсвана по искания от нея начин, а следва да бъде насърчавана именно в интерес на детето. По тези съображения, въззивният съд е приел, че не е налице промяна на обстоятелствата, като преспиването на детето в дома на бащата е от изключителна важност за съвместните преживявания между баща и син, за изграждането на силна и емоционална връзка, за споделяне, поради което искът се явява неоснователен. Настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че в процесния случай не се установява интересът на детето да е нарушен, а поставения въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване по следните съображения: Настоящият състав намира, че повдигнатия в изложението материалноправен въпрос отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, но не е налице соченото допълнително основание на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, за което в изложението липсва и конкретна обосновка. Съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В съдебната практика по споровете относно режима на лични отношения между родители и деца се възприемат и преутвърждават постановките на ППВС № 1/1974 г. – при изменяване на постановените мерки, съдът следва да изясни делото от фактическа страна чрез изслушване на родителите и събиране на достатъчно доказателства за действителните отношения родителите по повод детето и отношенията родители-деца. Съгласно тази задължителна практика, промяна в обстоятелствата, обосноваваща необходимост от промяна на мерките относно упражняването на родителските права спрямо ненавършилото пълнолетие дете е налице когато са изменени обстоятелствата, които са взети предвид при определяне на първоначалните мерки; когато измененията произтичат от изгубили смисъл мерки по упражняване на родителските права или когато на практика мерките са променени. Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос се свежда до това дали съдът следва да се ръководи от най-висшия интерес на детето и до критериите, които следва да възприема въззивния съд при преценката какъв е този интерес във всеки конкретен случай. По този въпрос е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която интересът на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето, какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му, както и при заместването на съгласието на единия родител за пътуване на детето в чужбина – решение по гр.д. № 3368/ 2017 г. и решение по гр.д. № 5011/2011 г. на ВКС, IV г.о. При конкретната преценка, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за да се стигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др., като повечето от тези преценки са посочени вече и изрично от законодателя в разпоредбата на чл.59, ал.4 СК, както и в § 1, т.5 от ДР на ЗЗакрД. В този смисъл е и трайната съдебна и непротиворечива съдебна практика, вкл. и задължителната такава - Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр.д. № 3/1974 г. на Пленума на ВС, която настоящият състав споделя, и която практика не се нуждае от промяна или осъвременяване. Неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание е обосновано с твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на събраните по делото доказателства, както и с твърдения за нарушение на материалния закон при определяне режима на лични отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права. Така изложените съображения в случая са за пороци на въззивното решение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното и при извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице релевираните в изложението основания на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, както и че не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение в нито една от хипотезите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че е неоснователен доводът на касатора за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неизслушване на родителите във въззивното производство. Съгласно установената съдебна практика по приложението на чл.59 СК, при разрешаване на спор относно определяне на родителските права и мерките за лични контакти, съдът изслушва родителите. Неспазването на това изискване, изрично предвидено в чл.59, ал.6 СК, съставлява нарушение на съдопроизводствените правила. Неизпълнението на това задължение съставлява съществено процесуално нарушение само в случаите, когато е попречило на съда да добие пълна и вярна преценка относно качествата на родителите, техните мотиви и съображения и съответно да реши въпроса за родителските права и мерките за лични отношения с детето без да съобрази всички обстоятелства от значение за интереса му. Въззивната инстанция и без оплакване в тази насока следва да изслуша родителите, ако първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение. В конкретния случай обаче родителите са изслушани по реда на чл.59, ал.6 СК от първоинстанционния съд, поради което неизслушването им от въззивния съд, не представлява нарушение на съдопроизводствените правила. При този изход на спора, на ответника следва да се присъдят сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 600,00 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 23.03.2020 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,