Определение № 2507 от 30.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1353/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Колект БГ“ АД, [населено място] чрез адв. Д. А. обжалва решение № 60 от 10.04.2023 г. по в.гр.д. № 72/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, 2-ри граждански състав, с което е потвърдено решение № 316 от 24.10.2022 г. по гр.д. № 141/2022 г. на Окръжен съд Хасково, VII състав, с което е признато на основание чл.439 от ГПК, че Надежда Х. Й. не дължи на „Колект БГ“ АД, [населено място] сумите по заповед № 107/29.01.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 30.01.2013 г. по частно гражданско дело № 212/ 2013 г. на Районен съд - Хасково – 17 446,07 евро - главница; 2068,49 евро - лихва от 28.03.2012г. до 24.01.2013г.; 196,09 евро - такси от 30.03.2009 г. до 24.01.2013 г., разноски по делото: 771,01 лв. - държавна такса; 1 002,61 лв. - адвокатско възнаграждение; 5,49 лв. - куриерски услуги и законна лихва върху главницата от 28.01.2013 г., обект на изпълнение по изпълнително дело № 20219290401681/2021 г. по описа на ЧСИ Н. К., рег. № 929 район на действие Окръжен съд - Хасково, ведно с разноските и такси по ТТРЗЧСИ по изпълнителното дело, които също са предмет на изпълнение по образуваното изпълнително дело. Освен това с горепосоченото решение на Окръжен съд – Хасково е постановено заличаване на основание чл.179 ал. 1 от ЗЗД на договорна ипотека за обезпечение на горните недължими от Надежда Х. Й. на „Колект БГ“ АД, [населено място] суми върху собствения на ищцата Й. имот: СОС /жилище, апартамент/ с идентификатор № 77195.709.33.8.30 по КККР на [населено място], общ. Х., обл. Х., одобрена със Заповед № РД~18-63/05.10.2006 г. на изп. д-р на Агенцията по кадастър, с адрес: [населено място],[жк]27Б, вх. В, ет. 4, ап. 30, с площ от 75,31 кв.м., със съседни самостоятелни обекти: на същия етаж: 77195.709.33.8.29 и 77195.709.33.8.31, под обекта: 77195.709.33.8.22, над обекта: 77195.709.33.8.38, заедно с прилежащите му: избено помещение № 30 и 1,920% идеални части от общите части на сградата с идентификатор № 77195.709.33.8 и от правото на строеж върху поземления имот с идентификатор № 77195.709.33, учредена в полза на „Юробанк и Еф Джи България" АД,ЕИК с Нотариален акт за договорна ипотека № 91, том I, рег. № 703, дело № 29/2008 г. на нотариус В. М., №80 по регистъра на Нотариалната камара, вписан в Службата по вписванията при Районен съд - Хасково, вх. рег. № 1752/27.11.2008 г., акт № 202, том I, дело № 1162/2008 г., което ипотечно право е прехвърлено на „Колект БГ“ АД с договор за прехвърляне на вземания от 27.03.2020 г., вписан в СВ-Х. с вх.рег. № 3249/07.06.2021 г., акт № 110, т.1. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Позовава на правното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Също така твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като посочва, че постановеното от въззивния състав решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд, обективирана в тълкувателни решения – тълкувателно решение № 2 от 2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г., IV гр.о.; решение № 126 от 28.06.2022 г. по гр.д. № 3409/2021 г. Надежда Х. Й. чрез адв. И. В. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Адвокат В. претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не се спори, че по силата на договор за потребителски кредит HL 35772/27.03.2008 г. „Юробанк и Еф Джи България“ АД е предоставило на Надежда Х. Й. потребителски кредит за текущи нужди в размер на 18 500,00 евро, погасим на равни месечни анюитетни вноски от 209,69 евро. Установено е, че заемът е обезпечен с договорна ипотека в полза на банката върху недвижим имот, собственост на ищеца (жилище, апартамент /с идентификатор 77195.709.33.8.30 по КККР на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-63/05.10.2006 г. на изпълнителния директор на Агенцията по кадастър, с адрес: гр., Х.,[жк]27Б, вх.В, ет.4, ап.30 с площ от 75.31 кв. м., със съседни самостоятелни обекти: на същия етаж: 77195.709.33.8.29 и 77195.709.33.8.31, под обекта: 77195.709.33.8.22, над обекта: 77195.709.33.8.38, заедно с прилежащите му: избено помещение № 30 и 1,920 % идеални части от общите части на сградата с идентификатор № 77195.709.33.8 и от правото на строеж: върху поземления имот с идентификатор № 77295.709.33, обективирана в нотариален акт за договорна ипотека № 91, том I, рег. № 703, дело № 29/2008 г., вписан в СВ- Х., с дв. вх. рег. № 1752/27.03.2008, акт № 202, том I, дело 1162/2008 г). Установено е, че кредитополучателят е дал съгласието си банката да може да цедира на трети лица вземанията си по този договор, като същата следва да го извести за това. Посочено е, че е издадена заповед № 107/29.01.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 212/2013 г. по описа на Районен съд - Хасково, с която е разпоредено Надежда Х. Й. да заплати на „Юробанк и Еф Джи България АД сумите, както следва: 17 446,07 евро - главница; 2 068,49 евро - лихва от 28.03.2012 г. до 24.01.2013 г.; 196,09 евро - такси от 30.03.2009 г. до 24.01.2013 г.; разноски по делото 771,01 лв. - държавна такса; 1 002,61 лв. - адвокатско възнаграждение; 5,49 лв. - куриерски услуги и законна лихва върху главницата от 28.01.2013 г. Посочено е, че въз основа на тази заповед е издаден и изпълнителен лист от 30.01.2013 г. за присъдените суми в полза на банката. Установено е, че по молба на банката на 10.09.2013 г. е образувано изпълнително дело № 20137710400159 от ЧСИ А. № 771 от Регистъра на Камарата на ЧСИ, район на действие ОС - Х. въз основа на издадения изпълнителен лист. Посочено е, че взискателят е поискал от ЧСИ предприемане на конкретни действия по събиране на процесното вземане: връчване покана за доброволно изпълнение, налагане на възбрана върху ипотекирания имот като обезпечение за кредита, извършване на справки относно имуществото на длъжника. Установено е, че поканата за доброволно изпълнение е връчена надлежно на 18.10.2013 г. На 21.10.2013 г. е вписана възбрана върху ипотекирания недвижим имот на Й., представляващ СОС с идентификатор № 77195.709.33.8.30 по КККР на [населено място]. На 28.11.2013 г. е извършен опис на ипотекирания имот. На 11.12.2013 г. взискателят е поискал спиране на производството на основание чл. 432, т. 2 от ГПК и то е спряно с разпореждане от 17.12.2013 г. На 13.12.2017 г. е поискано налагане на запор на трудовото възнаграждение на ищеца - длъжник, като ЧСИ е разпоредил извършване на справка с резолюция от 14.12.2017 г. С молба от 31.01.2019 г. взискателят е поискал извършване на опис на движимите вещи на Й., справка и запор на банкови сметки, справка и запор върху получавани трудови възнаграждения, като ЧСИ е разпоредил извършване на справки, като е получил съответните документи от БНБ, НАП и от АВ. На 27.03.2020 г. „Юробанк България“ АД е прехвърлило на „Свети Г. груп“ ЕАД свои вземания, сред които и това срещу Надежда Х. Й.. Посочено е, че съобразно договора цесионера представлява цедента при известяване на длъжниците относно извършената цесия, като за целта е изготвено и нарочно пълномощно. Установено е, че до длъжника е изпратено уведомление за извършената цесия, което видно от отбелязването е върнато непотърсено на 10.07.2020 г. Установено е, че на 05.11.2020 г. е постъпило искане по изпълнителното дело от „Колект БГ“ АД, ЕИК (предишно „Свети Г. груп“ ЕАД) за конституирането като взискател на основание чл. 429, ал. 1 от ГПК, като частен правоприемник на „Юробанк България“ АД, въз основа на сключен между него и банката договор за цесия. Посочено е, че с постановление от 05.11.2020 г. съдебният изпълнител е заличил досегашния взискател по изпълнителното дело и на негово място е конституиран новия взискател „Колект БГ" АД. На 27.08.2021 г. ЧСИ е наложил запор върху всички вземания на Надежда Й. към „Юробанк България“ АД. На 31.08.2021 г. е постъпило искане от „Колект БГ“ АД за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 431, т. 2 от ГПК и връщане на оригинала на изпълнителния лист, по което искане съдебният изпълнител се е произнесъл на същата дата и е постановил прекратяване на изпълнително дело № 159/2013 г. по описа на ЧСИ А., рег. № 771. На „Колект БГ“ АД е връчен оригиналът на изпълнителния лист. Посочено е още, че с молба от 10.09.2021 г. „Колект БГ“ АД е образувало ново изпълнително дело № 20219290401681 по описа на ЧСИ К., рег. № 929. Установено е, че по това дело е наложен запор на банковата сметка на Й. и на 28.098.2021 г. - възбрана върху ипотекирания имот. Въззивният състав е посочил и че на 11.03.2022 г. на Й. е връчено съобщение относно образуваното изпълнително дело, в което е отразено общото ѝ задължение в размер на 76 950,35 лв. (34 121,55 лв. - главница, 31 699,64 лв. - лихва за периода от 28.01.2013 г. - 24.03.2022 г., 4 239,74 лв. - неолихвяеми вземания (мораторни лихви, обезщетения и т.н.), 1 779,11 лв. - присъдени разноски, 5 110,31 лв. - такси по ТТРЗЧСИ). Установено е, че твърденията на Й. в исковата молба са, че същата не дължи сумите по посочената заповед № 107/29.01.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и по изпълнителен лист от 30.01.2013 г. по ч.гр.д. № 212/2013 г. по описа на Районен съд - Хасково: Въззивният съд е приел, че възражението за неуведомяване е неоснователно. По искане на взискателя на 11.03.2022 г. на Й. е връчено и уведомление на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, изходящо от ответника „Колект БГ“ АД относно процесната цесия. Установено е, че в същото е посочено, че в полза на ответното дружество са прехвърлени вземания по договор за кредит, сключен между „Юробанк България“ АД и Б. М. Иванова. Посочено е, че един договор се индивидуализира с предмет, номер, дата на сключване и страни. Установено е, че в цитираното уведомление е посочено, че става дума за договор за потребителски кредит HL 35772/27.03.2008 г., предоставен от „Юробанк и Еф Джи България“ АД. Установено е, че е написано име на кредитополучателя, различно от това на Й.. Въззивният съд е приел, че се касае за техническа грешка и, тъй като са посочени всички останали индивидуализиращи белези на договора на Й., уведомлението е прието за редовно. Прието е, че погасителната давност за процесното вземане е пет години съобразно разпоредбата на чл.110 и чл. 117, ал. 2 от ЗЗД относно главницата, а за задължението за лихви погасителната давност е три години, съобразно чл. 111 от ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че при определяне дали едно задължение е погасено по давност следва ясно да бъде отчетен началният момент на срока. Посочил е, че в процесния случай за такъв следва да се приеме датата 30.01.2013 г., от която дата вземането е станало изискуемо, на основание чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. Прието е, че образуването на изпълнително дело № 20137710400159 на ЧСИ А. на 10.09.2013 г. е правнозначим факт за теченето на давността, който поражда правни последици, като я прекъсва. Посочено е, че съобразно Постановление № 3/18.11.1980 г. на Пленума на Върховния съд, погасителната давност не тече, докато трае изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на вземането. Прието е, че едва прекратяването на това изпълнение би довело до продължаване изтичането на давност, според този тълкувателен акт. Прието е, че посоченият режим съществува до постановяването на тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният състав се е позовал и на тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълкувателно дело № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Установено е, че в процесния случай изпълнително производство е спряно по искане на взискателя с разпореждане на ЧСИ А., но изпълнението продължава да съществува, поради което и погасителна давност по него не тече относно вземането. Въззивният състав е посочил още, че след изтичане на двегодишния срок от спирането на изпълнително дело № 20137710400159 на ЧСИ А. с разпореждане от 17.12.2013 г. на 17.12.2015 г. е настъпила перемпция и производството е било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Посочено е, че този прекратителен ефект е настъпил с осъществяването на съответните правно релевантни факти: в срок от две години взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия. Прието е, че последицата от това прекратяване е, че съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия нямат правно действие. Поради това, въззивният съд е достигнал до извод, че от 17.12.2015 г. тече нов давностен срок и същият е изтекъл на 17.02.2021 г., при отчитане на спирането на давностните срокове съобразно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. до отмяна на въведеното извънредно положение на 13 май 2020 г. (в сила от 21.05.2020 г.). Установено е, че в периода 17.12.2015 г. - 17.02.2021 г., на 13.12.2017 г. е поискано налагане на запор на трудовото възнаграждение на Й. - длъжник, като ЧСИ е разпоредил извършване на справка с резолюция от 14.12.2017 г.; с молба от 31.01.2019 г. взискателят е поискал извършване на опис на движимите вещи на Й., справка и запор на банкови сметки, справка и запор върху получавани трудови възнаграждения, като ЧСИ е разпоредил извършване на справки, като е получил съответните документи от БНБ, НАП и от АВ; на 05.11.2020 г. е постъпило искане по изпълнителното дело от „Колект БГ АД (предишно „Свети Г. груп“ ЕАД) за конституирането като взискател на основание чл. 429, ал. 1 от ГПК, като частен правоприемник на „Юробанк България“ АД въз основа на сключен между тях договор за цесия и с постановление от 05.11.2020 г. съдебният изпълнител е заличил досегашния взискател по изпълнителното дело на негово място е конституиран новия взискател „Колект БГ“ АД. Въззивният състав е посочил, че тези актове нямат валидно правно действие, тъй като изпълнителното производство е прекратено поради перемиране на 17.12.2015 г. Според въззивния състав, очевидно при образуване по искане на „Колект БГ“ АД с молба от 10.09.2021 г. на ново изпълнително дело № 20219290401981 по описа на ЧСИ К., рег. № 929 въз основа на процесните заповед № 107/29.01.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 30.01.2013 г. по ч.гр.д. № 212/2013 г. по описа на Районен съд - Хасково, тези задължения са погасени по давност, поради което съдът е приел, че и това производство и осъществените в рамките на същото действия са без основание. Въззивният състав е намерил, че нормата на чл. 439, ал. 2 от ГПК е приложима в процесния случай, тъй като е налице нов факт - изтекъл давностен срок. Според съда се е наложил общият извод, че е осъществено пълно и главно доказване на твърденията в исковата молба относно погасяване на процесните суми по давност, както и на обстоятелството, че това погасяване е станало след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното основание, поради което така предявеният иск следва да бъде уважен, като бъде призната тяхната недължимост. Въззивният състав е приел за допустимо направеното искане за заличаване на ипотеката, която обезпечава процесните вземания, тъй като е последица от уважаването на иска за недължимост на обезпечените вземания. Приел е, че след като е погасено задължението, което е обезпечено с ипотека, следва да бъде постановено заличаването на същата. Така е потвърден извода на първоинстанционния съд относно погасяване на вземанията по давност и признаване тяхната недължимост на това основание. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основания за служебно допускане на касационно обжалване при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Извън посочените основания, касаторът сочи наличие на основание очевидна неправилност на въззивното решение - съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В случая основното заключение на въззивния съд е, че след настъпване на перемпция, извършените впоследствие изпълнителни действия, в рамките на първоначално образувания изпълнителен процес, не водят до прекъсване на давността. Прието е, че след прекъсване на давността, началото на новия давностен срок е 17.12.2015 г. и поради това от този момент до 17.02.2021 г. е изтекъл, поради което вземането на кредитора е погасено по давност, на основание чл. 110 от ЗЗД. Съгласно тълкуването на чл. 280 от ГПК, изразено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване е само обосноваване на общо основание от касатора. Касационната инстанция не може сама да извежда правния въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд от посочените в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания. В настоящия случай касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е включен в предмета на делото и да е разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора. Поради това не може да се приеме, че е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, единствено е посочено наличие на отклонение от разрешения, обективирани в посочени съдебни решения, без поставяне на правен въпрос. Наличието на посочено противоречие с решения на ВКС, не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая не може да се изведе общо основание за допускане на касационно обжалване само от посочените обстоятелства от касатора. Касаторът е посочил основание очевидна неправилност, която в случая не е налице. Съгласно трайната практика на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК, основанието очевидна неправилност не е равносилно на основанието неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно предвидените основания – чл. 281, т. 3 от ГПК. За да е обосновано посоченото основание, касаторът следва да е посочил и съдът може да установи, наличието на посоченото нарушение от въззивния съд само от мотивите на въззивния акт. Наличието на посоченото основание не е идентично с наличието на основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, касаторът следва да е обосновал такова нарушение на приложението на материалния закон, при което е приложена норма, която не съществува или е приложена в обратен на действителния й смисъл, или извън закона. По отношение на очевидна неправилност поради допуснати съществени процесуални нарушения, касаторът следва да е обосновал нарушение на съдопроизводствените правила, което е видно от мотивите на въззивното решение, е нарушило правилата за разкриване на обективната истина, зачитане равенството на страните и е допуснато нарушение на основополагащи правни гаранции за безпристрастно разглеждане на спора. Явната необоснованост на решението поради допуснати нарушения на правилата на формалната логика или противоречие в мотивите, са включени в посоченото основание. Извън посоченото основание, допуснатите нарушения на материалния закон, съществените нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосноваността на съдебното решение, съставляват нарушения, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, чието основание се установява по реда на чл. 290 от ГПК, с призоваване на страните в открито съдебно заседание, изслушване на становищата им. В разглеждания случай касаторът обосновава нарушение на материалния закон, при което не е приложена несъществуваща норма или не е приложена в обратния на действителния й смисъл. Грешките в тълкуването на правните норми във връзка една с друга, както и приемане на последици в противоречие на закона не се включват в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. По изложените съображения настоящият съдебен състав достигна до извода, че не следва да се допуска касационно обжалване. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба, ищец в производството, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, се дължат разноски. Адвокат В., представляващ страната е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена правна помощ на ответника Надежда Й.. Представен е договор за правна помощ и съдействие, в който е отразено сключеното между страната и адвоката съгласие да се предостави правна помощ. С оглед на изложеното касаторът „Колект бг“ ООД следва да заплати на адвокат В. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ГПК. Относно размера на следващото се адвокатско възнаграждение, следва да се съобрази, че размерът следва да е справедлив и обоснован. При определяне на размера на следващото се възнаграждение, настоящият съдебен състав взе предвид сложността на спора относно спорните факти и приложимото право, както и видът на извършваните съдопроизводствени дейности, както и съобразява обжалвания интерес от цената на иска. В случая, с оглед на тези фактори следва да се определи възнаграждение в размер на 1000 лв Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България