Определение № 1843 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1932/2024 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Община Перник, представлявана от кмета С. В., чрез пълномощника му адв. А. А., срещу въззивното решение № 1341 от 22.11.2023 год. по гр. д. № 751/2023 год. на Софийския апелативен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение от 9.12.2022 год. по гр. д. № 325/2022 год. на Пернишкия окръжен съд е постановено друго, с което е осъдена община Перник, на основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 11 ЗОС, да заплати на И. Б. Й. обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания поради счупена тазобедрена става при падане на 25.01.2018 год. на непочистен от сняг и неравен тротоар в [населено място], в размер на 35 000 лв., както и обезщетение за имуществени вреди – за закупуване на имплант за счупена кост, в размер на 1 100 лв., ведно със законната лихва от 26.01.2018 год. до плащането на обезщетенията. Общината е осъдена да заплати и адвокатско възнаграждение в размер на 4 650 лв. на адв. Х. за оказана на ищеца безплатна адвокатска помощ и дължимата държавна такса в размер на 2 166 лв. по сметка на съда. Решението е постановено при участие на трето лице, помагач на ответника – ВиК ООД. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна и в частта й срещу въззивното решение относно обезщетението за неимуществените вреди е допустима. В останалата й част – срещу въззивното решение с предмет обезщетението за имуществени вреди, същата е недопустима, тъй като е насочена срещу решение, което не подлежи на касационно обжалване поради цената на иска под 5 000 лв. /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/. В тази част жалбата следва да се остави без разглеждане. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение по съображения за наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че изводите на въззивния съд са необосновани – по делото не са събрани доказателства относно мястото, на което е паднал ищецът, за да се обоснове извод за собствеността, респ. за отговорността на общината за причинените вреди. За наличието на фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД доказателствената тежест е на ищеца при пълно и главно доказване, каквото не е проведено в случая. Касаторът се позовава и на нарушение на чл. 52 ЗЗД, тъй като съдът не е извършил преценка на всички обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост. По тези материалноправни въпроси, конкретно формулирани в изложението, касаторът се позовава на противоречие със задължителната съдебна практика – т. 2 на ППВС № 2 от 21.12.1981 год. относно причинната връзка между противоправното и виновно деяние и настъпилите вреди, необходимостта същата да се докаже, както и ППВС № 4 от 23.12.1968 год. относно критерият по чл. 52 ЗЗД. Относно необходимостта да се отчетат и инфлационните процеси при предявен в по-късен момент иск, касаторът сочи решение № 1 от 27.03.2012 год. по гр. д. № 1106/2010 год. ІV г. о. на ВКС, на което обжалваното решение противоречи. При релевирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване и отмяна на въззивното решение, като вместо него се постанови друго, с което исковете срещу общината се отхвърлят изцяло и й се присъдят направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба и ищец в производството – И. Б. Й. не е взел становище, а третото лице, помагач на община Перник – „ВиК“ ООД, чрез юрисконсулт Д. Й., в представения писмен отговор заявява искане за потвърждаване на обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното: За да отмени първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 49 ЗЗД са били отхвърлени, въззивният съд приел, че няма основание за дискредитиране показанията на свидетеля Б., въпреки родството му с ищеца /негов син/. Същият установява, че след повикване по телефона намерил баща си паднал в безпомощно състояние. Било хлъзгаво, а на мястото на падането имало дупка. Съдът приел, че е без значение дали падането се дължи на неравност на тротоара или на подхлъзване поради заледяване, община Перник не е изпълнила вменените й с чл. 11 ЗОбС задължения да поддържа публичната общинска собственост с грижата на добър стопанин, в услуга на ползващите я граждани. Въз основа на заключението на медицинската експертиза е установено, че травмата отговаря на падане от собствен ръст, като същото може да се дължи на болки в коленните стави, както и на моментно състояние вследствие заболяване на сърцето и мозъка. Такива не се установяват при ищеца, като съдът се е позовал на представено по делото решение на ТЕЛК. Вещото лице е посочило, че травмата може да се получи и след подхлъзване поради лошо сцепление с настилката или поради неравност на тротоара, което заедно с кредитираните показания на свидетеля Б. е обосновало направения от съда извод за причината за падането и отговорността на общината. При определяне на справедлив паричен еквивалент за понесените от ищеца болки и неудобства съдът анализирал времетраенето на възстановителния процес /около 6 месеца/, невъзможността в началото ищецът да се самообслужва, промененото качество на живот след травмата /престанал да управлява автомобил/, като определил размера на сумата от 35 000 лв. Въз основа на приета фактура определил размера на имуществените вреди на сумата 1 100 лв., за закупуването на необходимия комплект винтове за стабилизиране на счупената кост. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа на първо място въз основа на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които не са налице. Както е посочено в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване се допуска при наличието на произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Това означава, че то не може да се допусне въз основа на доводи за нарушение на материалния закон, респ. за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване. Тези доводи не представляват предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби, в което съдът се произнася по наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване, каквото в случая не е налице. Изводът на въззивния съд относно наличието на причинна връзка между падането на тротоара и получената травма е обоснован въз основа анализа и преценката на събраните по делото гласни и писмени доказателства, като проверката за правилността или неправилността на този извод не може да се осъществи в настоящето производство. Изложените съображения на касатора относно липсата на доказателства за мястото на падането представляват оплакване срещу извода на въззивния съд, което не е предмет на разглеждане на този етап. Освен това липсва поставен правен въпрос, но дори и да се приеме най-общо за такъв този за доказателствената тежест относно елементите на фактическия състав по чл. 49 ЗЗД, произнасянето на съда не противоречи на сочената от касатора съдебна практика. Изводите на съда са обосновани въз основа на приетата за доказана причинна връзка между падането на тротоара и получените травми, което не е в противоречие със сочените от касатора разяснения в ППВС № 2/1981 год., относими към въпросите за погасителната давност при вземания от непозволено увреждане. Същото се отнася и по въпроса за размера на обезщетението – определянето му е въз основа на анализа на посочените във въззивното решение обстоятелства, а оплакване срещу него не може да се обсъжда в настоящето производство. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид конкретни обективно съществуващи обстоятелства, установени въз основа на събраните по делото доказателства и обсъдени в мотивите на решението. Поради това и не се констатира противоречие със сочената практика на ВКС, респ. не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не са налице и останалите основания за служебно допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, нищожно, нито да е очевидно неправилно, което съставът обосновава с липсата на констатация при прочита на съдебния акт за такива тежки пороци на решението. Разноски в полза на ответника по жалбата не се присъждат, тъй като липсват доказателства такива да са направени и претендирани. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.