Определение № 50575 от 20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2220/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, представлявано от адв. Д. Х., срещу решение № 628 от 10.06.2021г. по в.гр.д. № 3916/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, XII състав, с което след частични отмяна и потвърждаване на решение № 5056 от 19.08.2020г. по гр.д. № 8441/2019г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 20 – ти състав, касаторът е осъден да заплати на В. С. С. на основание чл.493, ал.1, т.1 КЗ вр. чл.432, ал.1 КЗ сумата 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 20.07.2018г., ведно със законната лихва, считано от 19.04.2019г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е нищожно поради липса на задължителен реквизит – банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми, или друг, посочен от ищеца, начин за плащане. В условията на евентуалност, поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Навежда твърдение за нарушение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, като счита за неправилен и в противоречие със събраните по делото доказателства извода на съда за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Поддържа, че неправилно е приета за приложима към процесния казус нормата на чл.119, ал.5 ЗДвП, респективно неправилно не са приети за приложими разпоредбите на чл.113 и чл.114 ЗДвП. Поддържа още, че пострадалата с поведението си е създала предпоставки за осъществяването на деликта и за настъпване на вредите. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК. Сочи следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е материалноправен закон /ЗДвП/ да съдържа процесуалноправна норма /чл.119, ал.3 ЗДвП/?

2. Длъжен ли е съдът да следи наличието на обстоятелствата в горния въпрос и допустимо ли е да се позовава на подобна незаконосъобразна и противоконституционна законодателна конструкция?

3. При наличие на противоречие между материалноправни норми в един нормативен акт /ЗДвП/ съдът следва ли да тълкува и аргументира приложението на счетената от съответния състав за релевантна правна норма? Как следва да се преодолее това противоречие?

4. При наличие на противоречие между материалноправни норми в един нормативен акт /ЗДвП/ съществува ли конкуренция помежду им и какви са критериите за определяне на приложимата норма?

5. Нормата на чл.119, ал.5 ЗДвП изключва ли приложимостта на противоречащите й разпоредби на чл.113, чл.114 и сл. ЗДвП? При тълкуване на разпоредбите на чл.119, ал.5 ЗДвП на практика означава ли, че установените с чл.113, чл.114 и сл. ЗДвП задължения на пешеходците като участници в движението се дерогират при преминаване през обозначена пешеходна пътека?

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 200 от 13.11.2012г. по т.д. № 249/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 85 от 27.10.2020г. по т.д. № 1376/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 784 от 01.04.2019г. по в.гр.д. № 6274/2018г. на Софийски апелативен съд, решение № 1560 от 01.06.2019г. по в.гр.д. № 6111/2018г. на Софийски апелативен съд, решение № 2208 от 17.08.2018г. по в.гр.д. № 984/2018г. на Софийски апелативен съд, решение № 2509 от 30.10.2018г. по в.гр.д. № 379/2018г. на Софийски апелативен съд и решение № 2772 от 27.11.2018г. по в.гр.д. № 2363/2018г. на Софийски апелативен съд. Поддържа още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради неправилното прилагане на закона и неправилното тълкуване и прилагане на задължителната практика на ВС и ВКС.

Касаторът навежда и твърдение за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение поради явна необоснованост на изводите на съда при възприемането на фактите по делото.

Ответникът по касация В. С. С. представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че жалбата е неоснователна по същество. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, като е съобразил заключението на вещото лице по приетата съдебно – медицинска експертиза, е приел, че вследствие на ПТП от 20.07.2018г., причинено от застрахования при ответника водач, ищцата В. С. С. е претърпяла следните увреждания: черепно – мозъчна травма, изразяваща се в лека по степен на тежест контузия на мозъка, травматичен кръвоизлив под меките мозъчни обвивки в лява челна област, хроничен травматичен кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка вляво челно – париетално с максимална ширина 14 мм. и начален компресионно – дислокационен синдром с притискане на левия страничен вентрикул /съставляващо усложнение на черепно – мозъчната травма/, разкъсно – контузна рана в областта на лява вежда; лицево – челюстна травма, изразяваща се в счупване на горната челюст в областта на алвеоларния гребен вляво в зоната на 24,25 и 26 зъби, счупване на дорзалната стена и пода на десния горночелюстен синус, травматичен кръвоизлив в двата горночелюстни синуса, полифрагментно счупване на носните кости, проникваща разкъсно – контузна рана в областта на долната устна; травма на опорно – двигателния апарат, състояща се от счупване на тялото /диафазата/ на дясна голямопищялна кост /тибия/ на крака, мекотъканни увреждания в областта на вътрешната повърхност на дясната подбедрица и глезен, кръвонасядания на дясната и лявата ръка, охлузване на ляво рамо. Съобразил е извършената по спешност непосредствено след инцидента операция за евакуиране на мозъчния кръвоизлив; извършената операция за лечение на лицево – челюстната травма, при която е поставена шина за фиксиране на фрактурите, и обстоятелството, че за определен период от време ищцата е приемала течна храна; оперативното лечение спрямо счупването на тялото /диафизата/ на дясната голямопищялна кост и впоследствие извършената фиксация с метална остеосинтеза, както и обстоятелството, че за около три месеца пострадалата се е нуждала от чужда помощ, тъй като не е могла да стъпва на десния си крак. Въззивният съд е отчел и събраните по делото гласни доказателства, въз основа на които е приел, че общата продължителност на лечебния и възстановителния период е продължила около година, както и обстоятелството, че пострадалата е изпаднала в депресивно състояние. С оглед на тези съображения решаващият съдебен състав е достигнал до извода, че обезщетението следва да бъде определено в размер на 100 000 лева.

Въззивният съд е намерил направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат за неоснователно. Посочил е, че тъй като застрахователното събитие е настъпило на 20.07.2018г., при определяне на евентуалното съпричиняване следва да се съобрази разпоредбата на чл.119, ал.5 ЗДвП /ДВ, бр.9/2017г./. Приел е, че макар и застрахованият водач да е управлявал превозното средство със скорост в рамките на разрешената, въпреки липсата на ограничение на видимостта му към пресичащата пешеходка, не е изпълнил вмененото му в чл.119, ал.1 ЗДвП задължение при приближаване на пешеходна пътека да намали скоростта на движение или да спре, за да пропусне пресичащите пешеходци.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Неоснователни са доводите за достъп до касация на основание чл.280, ал.2, предл.1 ГПК, поради липса на задължителен реквизит на въззивното решение – банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми, или друг, посочен от ищеца, начин за плащане. Съдебната практика приема, че решението е нищожно, когато е постановено от незаконен съдебен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма или е неподписано, както и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Непосочването в решението на банкова сметка или друг начин на плащане на присъдената сума с оглед изискването на чл.236, ал.1, т.7 ГПК не се отразява върху валидността или допустимостта на съдебния акт, тъй като не касае съществото на разрешения спор, нито представлява нередовност на исковата молба, доколкото по смисъла на чл.129, ал.2 ГПК съдът няма правомощия да указва на ищеца да изпълни задължението си по чл.127, ал.4 ГПК.

Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Отделно, касаторът не е заявил обстоятелства, относими към очертаните хипотези на очевидна неправилност на атакувания акт. Доводите за явна необоснованост на изводите на съда при възприемане на фактите по делото не са от категорията на особено тежките пороци, а представляват оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и касаят извършването на проверка по съществото на акта. Приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като същото не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото /т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.

В случая, въпреки обосноваването в касационната жалба на доводи относно неправилното приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, касаторът не е формулирал относими към тях въпроси. Поставените в изложението въпроси в своята цялост са твърде общи, без да са обвързани с конкретни правни изводи, обусловили решаващата воля на съда, а от друга страна са пряко относими към поддържаните основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК, преценката на които е извън производството по чл.288 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал дали е налице противоречие между нормите на чл.119, ал.5 и чл.113 и чл.114 ЗДвП, съответно защо вследствие тълкуване на разпоредбите прилага чл.119, ал.5 ЗДвП, а не чл.113 и чл.114 ЗДвП. Решаващият съдебен състав е обосновал извода си за неоснователност на възражението за съпричиняване с неизпълнение от страна на водача на вмененото му от чл.119, ал.1 ЗДвП задължение при приближаване на пешеходна пътека да намали скоростта на движение или спре, за да пропусне пресичащите пешеходци. Поради това по начина, по който са поставени, въпросите не съответстват на мотивите на въззивния съд и в този смисъл не отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. От друга страна, дори и при надлежно формулиране на въпрос от значение за формиране на решаващите изводи на въззивния съд във връзка с възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, пресичаща на пешеходна пътека към момента на настъпване на ПТП, не са налице поддържаните от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016г. по тълк.д. № 2/2016г. на ОСНК на ВКС, съгласно която правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, като това право се упражнява при спазване на правилата на чл.113 и чл.114 ЗДвП. Изрично е посочено, че наличието на пешеходна пътека сигнализира за възможна опасност на пътя, поради което появата на пешеходец върху нея не е непредвидимо събитие. При преминаване през пешеходна пътека водачът има задължение да намали скоростта или да спре. То възниква при наличието на две предпоставки – пешеходците да са стъпили или да преминават през нея. При използване на своето право за преминаване през пешеходна пътека пешеходецът пресича със съзнанието, че водачите имат задължението да му осигурят упражняването на това право, за разлика от преминаването на необозначено място. Касаторът е формулирал въпросите си, свързани с приложението на чл.113 и чл.114 ЗДвП, във връзка с твърдението си за нарушаването им от страна на пострадалата пешеходка, какъвто извод въззивният съд не е формирал.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски за защита срещу касационната жалба, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение